Мястото край язовир „Пчелина“ е прекрасно за кратко бягство от София през уикенда. По тази причина е задължително да се направи резервация в ресторантчето. Имаше доста семейства, които идваха и трябваше да си тръгнат, защото нямат запазена маса.
Mасата, която беше резервирана за нашето семейство, беше с чудна гледка към язовира. От нея наблюдавахме спокойните разходки на няколкото лодки, забавното управление на кану, устремения танц на ято птици, въздушното кръжене на малко частно самолетче и разбира се – синьо-зелената красота, която се простираше пред нас в удивителна симбиоза между вода, гора, планини и небе.
Предложенията от менюто на ресторанта ни допаднаха. Първо мислехме да поръчаме риба. Попитахме сервитьорката коя риба е от язовира, но тя ни обясни, че в него приципът е: „хващаш-пускаш“. Така решихме да се спрем на нещо друго. А в български ресторант, както знаем, най-добре се приготвя скарата.
Видяхме нещо интересно – пълнено кюфте „Пчелина“ с топено сирене, печени чушки и подправки. Това беше изборът първо на съпруга ми, а след секунда и на мен.
Малкият ни син избра ребра на скара.
Заговорихме се с дамата, която ни обслужваше, за гарнитурите. И от дума на дума стигнахме до пържените картофи. Попитах дали са „купени“ или на място ги приготвят. Изключително рядко ям пържени картофи, но в последните години винаги забелязвам в ресторантите, че са от онези пакетираните и фабрично приготвени. Изглежда е станало твърде трудоемко беленето и рязането на картофи. Всички се хвърлят да правят гурме кухня на свръхвисоки цени, а нещо напълно обикновено като пържен картоф – почти се е загубило като усилие в ресторантската кухня. Сервитьорката ни обясни, че картофите се приготвят на място.
„За 5 години, откакто съществува ресторантът, никога не сме си позволили да купуваме готови картофи. Винаги сами ги приготвя“.
Това ни допадка. И тримата ги избрахме за гарнитура.
За предястието също решихме да се доверим на сервитьорката. Предложи ни плато с три вида разядки и чеснова пърленка. Допълнително поръчахме още пърленки.
За вино избрахме малка каничка наливно.
Обслужването беше много добро. Сервитьорката беше наясно с ястията и питиетата. Бързо се ориентираше във вкусовете ни.
Първо пристигнаха напитките, а малко след това разядките и пърленките.
Пърленките бяха невероятно вкусни – топли и с ароматни български подправки. Едва не се изкушихме да не поръчаме още.
Предястието включваше катък с печена чушка, лютеница и още една пикантна разядка, а също и чеснова пърленка, нарязана на триъгълници. Лютеницата беше много вкусна. Както се казва с топла пърленка и лютеница можеше да се нахраним, ако не се бяхме ограничили. Катъкът също беше много приятен. Единствено пикантната разядка не беше по вкуса ни. Само я пробвахме.
Пристигнаха и основните ни ястия.
Пълненото кюфте беше голямо като плескавица. Беше чудесно приготвено на скара. За ароматите от подправки няма да споменавам, защото веднага ще огладнеем – и вие, и аз. В порцията е само едно кюфте, но аз успях да изям от него 3/4, а дори и само половината ми беше напълно достатъчна.
Когато си поръчах пържени картофки, реших, че щом вече съм се предала на това изкушение, то трябва да бъде в пълния си блясък, т.е. да следвам българската класика – пържени картофи с настъргано сирене. Бяха вкусни! Наистина бяха вкусни. И не бяха „купешки“. Бяха нарязани както едно време – на вълнички.
Синът ни каза, че и неговите ребърца са много добре приготвени. И също порцията, макар и да не изглеждаше чак толкова голяма, се оказа предостатъчна.
Виното, въпреки че беше наливно, приятно ни изненада.
Хранихме се бавно и се наслаждавахме на гледките. Разговаряхме по наши семейни теми и спомени. Обичам да слушам винаги как съпругът ми има подход да разприказва момчетата ни.
Не можех да се нагледам на чудесната гледка. Особено на лежерно плаващите лодки в язовира и на устремените птичи ята, които прелитаха от единия край до другия.
Не бързахме. Беше неделя. Имахме празник – нашата 22-ра годишнина от сватбата. Подарихме си прекрасни преживявания този ден. Времето беше чудесно. А ресторантът – точно ни даде това, от което се нуждаехме днес – хубава храна, чист въздух, чудни гледки.
Бях щастлива. А съпругът ми беше още по-щастлив и се радваше, че е успял да ме изненада с нещо приятно и непознато.
Когато има хубави десерти, не мога да не опитам нещо. А сега имаше нуга със сладко от смокини. Сервитьорката отново ни каза, че се приготвя в ресторанта.
Десертът ми дойде заедно с кафето на съпруга ми. Беше вкусен. Харесвам нугата. За първи път ядох в едно семейно ресторантче във Велинград. Оттогава след като видя някъде, винаги пробвам.
Цените в ресторанта са близки като тези в този тип заведения в София.
Един от добрите ориентири е шопската салата, тъй като я има май навсякъде по ресторантите у нас. В този беше 5,50 лева за 450 грама. Овчарската беше 6,90 лева за 500 грама. Платото разядки беше 10,90 лева. Пържените картофки без сирене – 3,90 лева, а със сирене – 4,50 лева. Пълненото кюфте „Пчелина“ (300 грама) беше 8,90 лева. Свинските ребърца – 10,90 лева. Пърленката – 1,80 лева. Нугата със смокини – 3,90 лева.
Дървение маси и столове на заведението са разположени навън под навес и така са с изключителна гледка към язовира. Има и вътре, но заради пандемията изобщо никой не беше седнал в залата, а и явно тези места не се предлагаха на клиентите. Имаше доста върнати, защото нямат резервация. Това пък създаваше уют, защото не беше препълнено и шумно.
Блюдата се поднасяха с декорация и акцент в продълговати заоблени чинии. Чашите за вино бяха с някакъв надпис, а аз не обичам да има, но беше семпъл и не ме подразни. Нямаше покривка на масата, но за този тип заведение – навън с дървени маси, може да се приеме. Макар че ако имаха хубава бяла покривка, например, или на бяло-зелени райета (заради зеления акцент на навеса) щях да се чувствам много по-ютно.
Другите клиенти бяха приятни. Нямаше никакви натрапчиви елементи. Още със страх се оглеждам в непознато заведение какви хора има, след като през лятото се почувствах като в началото на 90-те, когато влезе странен човек с ланци и с няколко бодигарда в черно. Тук всичко беше на друго ниво, което аз харесвам. Никоя компания не беше шумна.
Вляво от нас бяха 3 мъже и 2 жени на възраст над 70 години, много изискани и изключително възпитани. Оприличих ги на възрастните хора от Западна Европа. Мъжете бяха с изгладени светлосини ризи и с дънки. Дамите бяха с прически, хубави блузи, семпли панталони и удобни обувки на съвсем лек ток. Почти съм сигурна, че единият от мъжете ми беше преподавател в Софийския университет. За съвсем кратко се обърна и веднага изникна спомен за лекциите му. Така че тази компания си я представете като преподаватели от хубаво висше училище с прекрасни маниери и с отлично познание за добър живот.
Зад нас беше рокерска компания, която пристигна на мотори – две момчета и две момичета. Не знам как изглеждаха, но по гласовете им ги определих около 30-годишни. Оформих си образ за добре печелещи млади хора, вероятно от IT бизнеса, за които това е уикенд хоби – да излязат с моторите си сред природата за бързи пътешествия в околностите на София. Споделяха си и други интересни маршрути наоколо – например около язовир Огняново.
Музиката беше чудесно подбрана. Спокойна, леко джазирана, неутрална. И другите клиенти като нас се наслаждаваха на гледката и на храната и никой не шумеше или викаше. Така че се чуваше само приглушената музика, която придаваше допълнително очарование на ресторантчето с гледка към язовира и природата.
Единственото неудобство е, че паркингът точно по обяд се оказа по-малък за всички пристигнали коли и някои трябваше да паркират в зелената площ. Другата особеност е, че определено трябва да се направи резервация, ако се идва през уикенда за обяд.
Стояхме до 15 часа. Това бяха два чудесни часа. Хареса ни и пак ще повторим.
Удължихме удоволствието си като се разходихме до язовира и след това из вилното селище.
Моята оценка за това наше посещение в ресторантчето до язовир „Пчелина“:
Гледка: 5/5
Храна: 4,5/5
Обслужване: 4,5/5
Музика: 5/5
Ресторант: 4,5/5
