Прочетох книгата “Танцът на Наташа” от Орландо Файджис. Тя е за културната история на Русия, описана от известен английски историк. Впечатлена съм!
Започва с танца на Наташа Ростова от “Война и мир” на Толстой и свършва в съветско време със срещата на двама велики руски композитори – Стравински и Шостакович. Това е възможно при лекото затопляне на отношенията между Изтока и Запада по време на Студената Война през 60-те години. Стравински твори в чужбина и 50 години е емигрант. Шостакович остава в Съветска Русия. Двамата обаче взаимно се уважават.
Най-много ме впечатли в книгата създаването на Санкт Петербург от Петър Първи. Докато воюва с шведите, харесва едни техни земи и решава там да изгради град, подобен на Амстердам и Венеция. След това Русия ту се опитва да прилича на Европа, ту се сърди на Европа, че не я признава и се затваря в себе си или се обръща към Азия. Когато човек чете цялата книга от 17 до 20 век и съпоставя със събитията от 21 век, осъзнава, че реториката изобщо не се е променила. Когато Русия се обиди на Европа, се затваря и започва да хули, че са неразбрани от Запада. Извърта поглед навътре към себе си или към Азия.
Жестокостта, за която толкова ми говорихте в редица коментари, се проявява сериозно не само към чужди, но и към свои. Това някак не го разбирах, но сега ми стана ясно какво имахте предвид. Още съм шокирана от разказите как селяните, но и понякога аристокрацията, си пребиват садистично и редовно съпругите. Или за случая как един помешчик нахъсва кучетата си да разкъсат крепостно дете пред погледа на майка му – случай, описан в руската преса. Толкова убити и преследвани творци. А обикновените хора – те са само бройки или дори нищо. При Сталин ми стана интересно при терора как постоянно избива и избива известни хора на изкуството, а творци пак и пак се появяват и правят нещо значимо, после и те изчезват и се появат нови. Дадох си сметка, че разсъждавам като европеец. В Русия говорим за много над 100 милиона души. Всичко винаги се е постигало благодарение на това, че има ресурс от хора. Хиляди са измрели докато се построи Петербург, но идеята на Петър се реализира. Още тогава западни автори казват – в Русия може да няма технологии, но има множество хора. За Русия не е проблем да жертва хиляди, стотици хиляди, няколко милиона. Винати има още и още хора. След изграждането на Петербург решават да има оркестри. Няма как да се обучават дълги години музиканти. Вземат хиляди крепостни и учат всеки да свири само една нота. Така си създават първите оркестри. После избират хиляди крепостни и ги правят художници, музиканти, оперни певци. Същото е при Сталин. Той избива писателите и взема от улицата 10 000 работници, които трябва да бъдат превърнати в работнически писатели.
Много научих от книгата и най-вече разбрах защо добрите познавачи на Русия така тачат Санкт Петербург. Санкт Петербург се свързва с Европейска Русия. Москва е обратното – тя се свързва с антиевропейските настроения и проруските идеи. Единствено в началото на 20 век в Москва се появяват по-авангардни творци. Някои от тях са приети в Европа, но други прегръщат революцията на болшевиките. Санкт Петербург, дори вече и като Ленинград, запазва своята по-близка до европейците идентичност. От Санкт Петербург са повечето руски творци, пред които се прекланяме. Има, разбира се, и такива от Москва, но там са повече взряни в руското и често в руския фолклор, което да ги отличи от Европа.
Само на едно място се заговори за България. В София и то в Софийския университет през 20-те години се слага началото от руски емигранти на евразийската идеология – отново противопоставяне на Европа и насочване към идеята Русия да обърне поглед към Азия, където ще доминира като “голям брат”. Един от основните идеолози е граф от Москва. Идеята за Евразия става много популярна пред 20-те години на 20 век сред руската емиграция в Европа. Съпругът на поетесата Цветаева, емигрант в Париж също се увлича от нея. Нещо, че преди това е белогвардеец и се бие срещу болшевиките. Носталгията по Русия го кара да прегърне тази идеология, за руските тайни служби това е добре дошло.
Книга е страхотна. Препоръчвам я. Научих за автора от много хубав анализ в Блумбърг от друг английски историк, пишещ за сегашната война на Русия в Украйна. Орландо Файджис има издадена нова книга (на английски) за историята на Русия. И дори не е история, а “story”. Историкът посочва, че няма друга държава, която така да си гради историята на легенди и постоянно да си я променя. Файджис подхожда научно. Познава темата в детайли и много точно посочва източниците си. Не възхвалява, но дава прекрасни ориентири кое е ценно – например руският балет. Чудесно четиво за добро и обективно опознаване на Русия и може би за разбиране защо сега Русия отново мрази Европа и какво иска от Украйна.
