Атаката на Владимир Путин срещу Украйна показа на света, че възраждаща се Русия всъщност означава империалистическа Русия. И това съживи дискусиите за това дали Русия трябва да бъде „деколонизирана“ или може би „дефедерализирана“, за да погребе империалистическите си амбиции и да овладее военната си заплаха, пише в Блумбърг руският журналист Леонид Бершидски.
Разпадането на днешна Русия, подобно на разпадането на Съветския съюз, се разглежда като възможен, за някои дори най-желаният резултат от неуспешната инвазия в Украйна. Изразява се съжаление, че САЩ не са си го поставили за цел през 90-те години, когато постсъветска Русия лежеше в руини и се бореше да задържи един малък сепаратистки регион: Чечения.
Тези дискусии предизвикват усещане за литературно дежа-вю – Русия, превърната в много държавници, е лесно да си я представим след като Съветският съюз се разпадна с такава привидна лекота. В романа „Телурия“ от 2013 г. Владимир Сорокин, един от най-ужасно точните пророци на обрата на Русия към фашизма, накара свой герой да напише за Руската империя:
Ако тя, тази великолепна безмилостна великанка с диамантената си диадема и снежната си мантия, се беще срутила удобно през февруари 1917 г. и се беше разпаднала на няколко държави с управляеми размери, всичко щеше да се окаже в духа на съвременната история. и народите, задържани от царската власт, най-накрая щяха да влязат във владение на тяхната постимперска идентичност и да заживеят в свобода. Но не стана така.
В „Телурия“ Русия най-накрая е разделена на предимно автократични княжества с „управляем размер“ след поредица от вътрешни промени. Дори Сорокин не вижда тогава загубената война, която да помогне за разпадането на Русия. И все пак едно поражение в Украйна, придружено от западния икономически натиск, би могло реално да доведе до икономическа катастрофа като тази, която постави началото на разпадането на Съветския съюз и по този начин може да засили центробежните тенденции, които Путин толкова се гордее, че е задушил, като е установил своята „вертикала на властта.“
Има основателни причини, поради които може всичко това да има смисъл дори за руския народ – особено тези, които не живеят в Централна Русия.
В известен смисъл Путин не просто отприщи дискусията за разпадането с ирационалната си атака. Той го направи и интелектуално, като заговори за „историческа Русия“, която според него включва голяма част от съвременна Украйна. Ако е възможно да се говори за основна руска държава, а не за страната в сегашните й граници, тогава може да се твърди, че това ядро всъщност е много по-малко от днешна Русия – ако се отстранят всички имперски завоевания на страната, някои от които, включително превземането на голяма част от Сибир, преди 1721 г., когато Русия официално става империя.
В известен смисъл включването на някои територии в Руската съветска федеративна социалистическа република – образуванието, което се превърна в Руската федерация, когато Съветският съюз се разпадна – е една голяма случайност по време на съветската епоха.
Татарстан, населеният руски регион на Волга, е пример за това. Миналата година 55% от учениците в столицата Казан избраха татарски за роден език. Това място, завладяно от Иван Грозни през 1552 г., наистина ли е част от ядрото на Русия в сравнение с Казахстан, например? Много местни твърдят обратното.
Тува, която се присъединява към Съветския съюз едва през 1944 г. и преживя сепаратистки бунтове в началото на 90-те, част от историческото ядро на Русия ли е?
А Дагестан, завладян в началото на 19 век, където по-малко от 4% от учениците учат руски като роден език?
Нямаше ли всички тези места да бъдат независими държави днес, ако комунистическите основатели на Съветския съюз ги конституираха като „съюзни републики“, а не като „автономни републики“ в рамките на Русия?
Всички тези въпроси дават храна на политиците от държави, геополитически съперници на Русия. Разпалването на националистически (или антиколониални) настроения в Русия, отслабена от не толкова успешна война, би имало смисъл на няколко нива – по-смислени отколкото през 90-те години. Агресивен, ирационален лидер, който намира пътя си към върха в Москва, вече не представлява теоретична опасност; лесно е да се види как може да се случи отново. Най-добрият начин да се предпазим от тази възможност е да победим Путин както военно, така и идеологически. Използвайки същите исторически аргументи, които Путин използва, за да оправдае имперските амбиции на Русия. Би било възможно да се обърне основното му идеологическо оръжие срещу него. В същото време досегашната кампания в Украйна показва, че руските военни се борят с проблеми да снабдяват войските си и да се сражават ефективно в голямата територия на Украйна. Какво би направил Путин с множество сепаратистки бунтове в толкова огромна страна като Русия?
Разцепването на Русия всъщност няма да премахне нейната реваншистка способност да се изправя след тежки поражения и големи териториални загуби — и отново да се превърне в заплаха за нейните съперници. Направи го след болшевишката революция и наказващия Брест-Литовски договор с Централните сили, а след това отново след края на съветския проект. Разчленена Русия не е задължително да остане такава. Крайните националистически и популистки сили може дори да бъдат овластени от такова унижение и те ще наследят руския ядрен арсенал, който няма просто да изчезне, дори ако Русия се разпадне. Но тези, които се забавляват с „деколонизацията“ на Русия, не е задължително да мислят векове напред. Няколко десетилетия може да са достатъчни, за да интегрират съседите на Русия в западния свят и да изградят по-силна защита срещу по-нататъшно империалистическо възраждане.
Като руснак, пише Леонид Бершидски, изпитвам неловко чувство от всички тези разговори за разчленяването на моята страна, сякаш Русия е пациент с рак, лежащ в полусъзнание на операционна маса, само множество ампутации могат да спрат по-нататъшното метастазиране на тумора. Мразя идеята, че единственият начин да спрем да бъдем заплаха за съседните страни е да ни разбият – и се надявам, че не империалистът в мен се бунтува при тази мисъл. Огромността и разнообразието на Русия са фундаментални за нашата националност, каквато съществува днес. „Управляемият размер“ не сме ние.
И все пак, на интелектуално ниво разбирам, че много руснаци всъщност може да бъдат по-добре при разпадането на Руската федерация. Путин укрепи своя „вертикал“ след като неговият предшественик Борис Елцин предложи на руските региони „толкова суверенитет, колкото могат да преглътнат“, рецентрализацията обезкървява периферията на Русия. Само 23 от 85-те региона на Русия не са финансирани от федерални субсидии тази година, повечето от тях са с преобладаващо етническо руско население (Татарстан е изключение). Това създава впечатлението, че мнозинството от провинциите, и по-специално тези с ясно изразена национална идентичност, биха били безпомощни, ако бъдат отделени от центъра. Но точно така функционира системата на Путин, като изсмуква пари от периферията и след това „щедро“ преразпределя част от тях обратно.
Виктор Суслов, водещ икономист в Руската академия на науките, показва как се случва това. В документ от 2018 г. той и неговите сътрудници твърдят, че Централният федерален регион на Русия, който включва Москва, действа като черна дупка, която поглъща около 35% повече ресурси от другите региони, отколкото връща. Сибир, Уралският регион, Далечният изток и Северозападът (което включва Санкт Петербург) – всеки допринася с 10% до 13% повече, отколкото получава. Не е изненадващо, че Суслов е в Новосибирск – център на един от регионите, чиято жизнена кръв се източва от великата московска помпа.
Не е ясно дали по-справедливо преразпределение на ресурсите – и край на масовата миграция на хора, следващи парите към Москва – може да се постигне без радикална децентрализация, може би дори пълно разпадане. Някои от съставните части на Русия може дори да се окажат с по-разумни политически системи от квазимонархията, към която Москва продължава да се връща – въпреки че много от тях няма да го направят, както беше показано през 90-те години, когато регионалните крале станаха много по-авторитарни от непостоянния човек в Кремъл. В Урал, Сибир и Далечния изток все още е жив неуправляемият дух на пионери и бивши затворници. Знамето на омския художник Дамир Муратов „Съединените щати на Сибир“ — бели снежинки на син фон и със зелени и бели ивици — може да си представите страната, която ще го развява.
Все още се надявам без надежда, че демокрацията, краят на агресивния империализъм, ангажиментът за равноправно развитие на териториите и истинско равенство на всички етнически групи са възможни в настоящите граници на Русия. Тази надежда обаче може да е не нещо повече от атавизъм. Русия не носи добре своя размер. Може би никога няма да се научи.
