Приказките от детството са вълшебните светлинки в съзнанието ни, по които се ориентираме цял живот. Когато са разказани с любов, те озаряват въображението ни и го превръщат в най-великия художник.
Издателство „Софтпрес“ ви кани да надникнете в магическия свят на Вилхелм Хауф – немски поет и писател, един от най-изявените представители на романтизма и сред първите автори, които запознават европейския читател с мистичните легенди и приказки на Ориента. Житейският му път е кратък, но неговите вълшебни приказки, изпълнени с чудновати пъстри персонажи, много въображение и мъдрост, остават в съкровищницата на детската литература. Те му носят както любовта на милиони деца, така и световна слава.
В красивото и достъпно издание на „Софтпрес“ са събрани пет от най-популярните приказки на Хауф, които с лекота пленяват детското въображение.
Припомнете си детството и запознайте децата си с любимите герой – халифът щърк, джуджето Дългоноско, Малкия Мук и Петер с каменното сърце!
Приказките на Вилхелм Хауф ще научат децата на някои от вечните истини за живота: че трябва да са добри и грижовни към другите; да уважават себе си, за да ги уважават околните; че богатството носи радост, само ако има с кого да го споделиш…
Приказките са адаптирани според най-модерните педагогически изисквания и са подходящи както за съвместно, така и за самостоятелно четене.
Подарък от издателство “Софтпрес” за приятелите на “Данибон” – откъс от приказката “Джуджето Дългоноско”:
Преди много, много години в един голям град живеел щастливо с жена си беден обущар на име Фридрих. Той по цял ден седял до прозореца и поправял обувки – някои кърпел, на други сменял подметките. Е, правел и нови чифтове, но рядко, и то само когато му ги поръчвали. Тогава трябвало първо да купи подходяща кожа, защото никога не му стигали парите, за да се запаси предварително.
Жена му Хана отглеждала в малката им градинка плодове, зеленчуци, различни подправки и билки. Всяка сутрин тя отнасяла най-зрелите на пазара край градската порта и ги продавала. Хана била приветлива и сръчна, а стоката й – прясна и красиво подредена, затова около нея винаги се тълпели много хора и изкупували всичко, което им предлагала.
Фридрих и Хана имали син Якоб. Момчето било хубаво, стройно и доста височко за годините си. Якоб редовно придружавал майка си до пазара. Случвало се някой купувач да вземе повечко плодове или зеленчуци наведнъж и тогава той му помагал да ги отнесе до дома си. И почти винаги доволните хора му се отблагодарявали за помощта – я с паричка, я с някое лакомство.
Една сутрин Хана и Якоб както винаги отишли на пазара и подредили стоката си: по една кошница със зеле, картофи и с различни подправки и билки. На най-видно място сложили кошничка с апетитни круши, ябълки и кайсии. Щом били готови, Якоб започнал да приканва хората с ясен глас:
– Елате, елате насам! Елате и купете! Най-крехкото зеле и най-вкусните картофи! Най-пресните подправки! Най-свежите билки! Най-зрелите круши! Най-сочните ябълки! Най-сладките кайсии! Кой още се мае? Елате и купете, не се пазарете!
Привлечени от звънкия му глас, купувачите започнали да се трупат около стоката им и да избират – кой зеле, кой картофи, кой ябълки. Ненадейно към тях се приближила старица, облечена с дрипави дрехи. Лицето £ било цялото сбръчкано – бръчка до бръчка, очите – малки и зачервени, а дългият й закривен нос стигал чак до стърчащата право напред остра брадичка. В костеливата си ръка тя стискала тояжка, а походката й била от странна по-странна. Жената куцукала с единия крак, тътрела другия и така се клатушкала наляво-надясно, сякаш аха да падне и да зарие закривения си нос в земята. Главата й постоянно се тресяла и гледката била крайно неприятна и отблъскваща. Хана я огледала с интерес. Толкова години вече продавала стоката си на пазара, но никога не била виждала тази старица. Откъде ли идвала?
Непознатата вперила присвитите си очи в нея и попитала с дрезгав глас:
– Ти ли си Хана, продавачката на зеленчуци?
– Да – отговорила жената на обущаря. – Искаш ли да си купиш нещо?
– Я да видя какво си донесла тук? – промърморила старицата, навела се над кошницата с билките и започнала да рови из тях с костеливите си пръсти.
Вземала красиво подредена китчица от някоя билка, завързана с тънка панделка, раздърпвала я оттук-оттам, подушвала я, хвърляла я обратно в кошницата и грабвала друга.
На Хана й се късало сърцето от притеснение, като гледала как старицата разваля стоката й, но изпитвала странна боязън и не смеела да я укори.
През това време непознатата преровила цялата кошница и занареждала пренебрежително под нос:
– Ама че калпава стока!… Нищо не ми върши работа. Какви билки имаше преди петдесет години!… Калпава стока! Негодна за нищо!
Думите й ядосали Якоб.
– Ей, нахална старице! – обиден я прекъснал той. – Не стига че преобърна наопаки всички билки, а ги и изпомачка с кривите си пръсти! Сега никой няма да поиска да ги купи! Не стига, че завря в тях дългия си безобразен нос, ами и обиждаш, че стоката била калпава! Ако искаш да знаеш, готвачът на самия херцог купува от мама всичко за трапезата му!
Старицата го изгледала накриво и казала:
– Не ти ли харесва прекрасният ми дълъг нос, момченце? И твоят ще стане такъв. Ще се проточи чак до брадата ти! Тя се изкикотила неприятно и посегнала към кошницата със зеле. Извадила една зелка и я стиснала с ръце така, че тя изхрущяла, а разкъсаните й от натиска листа щръкнали настрани.
После я хвърлила обратно и взела друга. Похабила и нея и отново замърморила:
– Калпава стока! Калпава!
– Престани да тресеш глава над кошниците, проклета старице! – опълчил £ се Якоб. – Шията ти е тънка като зелев кочан. Ще вземе да се скърши и главата ти ще се търкулне при зелките! После никой няма да иска да ги купи!
Старицата се подсмихнала злобно и рекла:
– Значи шията ми не ти се нрави, така ли? Е, ти пък изобщо няма да имаш врат. Главата ти ще е направо залепена за раменете и поне няма да имаш грижа, че ще се търкулне някъде!
– Престани да плашиш момчето ми, старице! Какви са тези глупости, дето ги говориш? – ядосала се и Хана. – Ако ще купуваш нещо, купувай! Ако ли не, тръгвай си, че ще пропъдиш всички купувачи!
Грозната старица свъсила сърдито вежди, тропнала с тояжката си и промърморила:
– Добре, както кажеш. Ще купя зелките, само че с тази тояжка в ръка няма как да ги нося. Нека синът ти дойде с мен и ги донесе до дома ми. Ще го възнаградя подобаващо.
Якоб не искал да ходи никъде с противната старица, тя го плашела. На Хана обаче й дожаляло за нея и го укорила:
– Как ще оставим бедната старица да се мъчи и да носи сама тежката кошница?! Бъди състрадателен, Якоб! Хайде, иди с нея и не се бави!
Синът к я послушал, взел кошницата със зелките и със сълзи на очи последвал противната непозната. Тя едва-едва кретала и минало доста време – почти цял час, докато стигнат до малка по-рутена къщичка в покрайнините на града. Старицата извадила от джоба си някаква покрита с ръжда кука, пъхнала я ловко в малък отвор във вратата и тя мигом се отворила. Якоб прекрачил прага и спрял изумен! Стените и таванът на къщата били от белоснежен мрамор, мебелите – черни, изящно измайсторени от абаносово дърво и украсени със злато и скъпоценни камъни. Подът бил стъклен и толкова гладък, че щом стъпило на него, момчето се подхлъзнало, залитнало и се стоварило на земята. В това време старицата свирнала с малка сребърна свирка. Пронизителният й звук отекнал в цялата къща и по стълбите тутакси се спуснала цяла сюрия морски свинчета. Якоб ги гледал и не вярвал на очите си. Животинките ходели на задните си лапички, обути с обувчици от орехови черупки, а дрехите им били същите, каквито носели и хората. Имали дори шапки на главичките си. Те застанали чинно пред старицата, а тя ги нахокала грубо:
– Къде са ми пантофите, непрокопсаници такива? Докога ще ви чакам? – и замахнала с тояжката си.
Животните заскимтели уплашено и побягнали нагоре по стълбите, а след миг се върнали и донесли две половинки от кокосов орех, подплатени отвътре и отвън с кожа. Сръчно ги обули на краката на старицата и тя веднага престанала да куца и да се тътри. Захвърлила тояжката си, хванала Якоб за ръка и го повлякла без усилие след себе си. Движела се така бързо, сякаш се плъзгала по стъкления под.
Минали през цялата къща и най-накрая стигнали до една стая, пълна с всякакви съдове. Това явно била кухнята, въпреки че подът бил застлан с килими, а на диваните се кипрели бродирани възглавници като в салоните на някой дворец.
Още информация за тази и други книги на издателство “Софтпрес” можете да намерите на сайта им или на тяхната Фейсбук страница.
…
Издателство “Софтпрес” е партньор на “Данибон” в инициативата “Представи се”.
