На двусменен режим продължават да учат 51% от учениците в София и общо 35% от учащите в страната, алармират в свой анализ от Националната мрежа за децата. В столицата на две смени продължават да учат 141 194 ученици. Още 110 389 деца в други 20 области в страната също са на двусменен режим.
През 2016 г. Министерството на образованието реши всички български училища да преминат на едносменен режим. Тогава предписанието беше това да се случи до 2020 г. Само година след решението стана ясно, че този срок е нереалистичен за някои общини, както откъм осигуряване на средства, така и от гледна точка на техническата възможност за разширяване на материалната база – дори при осигурени пари, да се намерят терени или възможности за разширяване в рамките на наличните. Така през 2018 г., МОН удължи срока на предписанието на “9-10 години” или иначе казано – до 2028 г., като предвид данните се смята, че основни причини за удължаването са лошото планиране и хроничните проблеми с районирането, недостига на училища и струпването на ученици в едни училища за сметка на други в София и най-големите градове.
Към днешна дата и този срок изглежда под въпрос. Процесът буксува основно поради действия или бездействия на местните власти, както и липса на стратегически решения извън спорадичното разширяване на базата на дадено училище. В опит да бъде намерено временно решение за училищата с най-недостатъчна база, но с най-много деца, преди седмици от министерството предложиха дори старт на учебните занятия от 7.30 ч. като оправдаха това с опит за облекчаване на сутрешния трафик, но реално се търсеше възможност как децата от втората смяна да не учат до късен мрак.
Разгледахме данни от МОН, Национална електронна информационна система за предучилищно и училищно образование – НЕИСПУО и НСИ. Цифрите сочат, че в София на две смени продължават да учат 141 194 ученици, което е 51% от всички учащи от 1 до 12 клас. Още 110 389 деца в други 20 области в страната също обръщат смяната. Така 35% от всички над 710 000 ученици у нас се обучават на две смени. Реално само в 7 от 28-те области в страната проблем с предписанието няма. Вижте данни на НЕИСПУО в таблицата по градове тук.
В столицата 54 са основните и средните училища от общо 237, в които има проблем с материалната база за преминаване на едносменен режим, като заедно с гимназии и професионални и спортни училища, които все още са на две смени, броят им става 90 ( или 38% от учебните заведения). По данни на НСИ става дума за 38 635 ученици в средните столични училища, 10 484 в основните и 10 299 в професионалните гимназии. След София с най-много учащи на две смени е Варна – с 21 600, след това са Пловдив с 16 754 ученици в 21 училища и Бургас с 14 828 деца в общо 50 учебни заведения. От данните за други големи градове се вижда, че в Кърджали на две смени учат 2941 деца, съсредоточени в две средни училища, във Велико Търново – три училища с общо 1596 деца, а във Враца и Търговище има по 1 училище, които нямат достатъчно капацитет да съберат децата в часове до обяд.
При ⅓ деца в България, които обръщат смяната заради недостатъчен капацитет на училищната база за всички записани, мерките това да се промени изглеждат и бавни, и странни.
Много често решенията на общината всъщност влошават положението, като например предложението огромното столично 32 СУ да погълне по-малкото и известно с добре развитото си приобщаващо образование 76 ОУ, тъй като първото не може да изпълни приема си за 1.клас. По този начин вместо броят на ученици в едно училище планирано да намалява, той изкуствено се увеличава и още повече – пряко вреди на по-добре работещото с по-малко деца училище.
По същия начин не става ясно, например, защо трябва да се разрушат грижливо оборудвани помещения за образователни занимания в столичен детски музей и да бъдат дадени на 55 СУ, което има огромен проблем с приема в 1.клас, вместо да се търсят възможности за преотстъпване на сгради в същия район с държавна собственост на Минно-геоложкия университет, които не се ползват активно. По същия начин множество държавни училища, бивши техникуми с огромни сгради пустеят, докато съседните на тях обшински училища се пукат по шевовете. Търсене на решения между държавата и общините за преотстъпване на имоти изглежда обаче няма, освен в странния случай с бившето 13 СУ на Женския пазар, което СОС преотстъпва за втори период от 10 г за ползване на МК и подопечната му Класическа гимназия, като дори е обявена обществена поръчка за ремон с общински средства. Класическата гимназия, макар и със силно свит прием, се помещава в две сгради, докато цитираното вече 32 СУ, 18 СУ и Немската гимназия в същия район страдат от остър недостиг на пространство и учат на две смени, за класни стаи се пригодяват всякакви странни помещения, а вече се наблюдава някои училища да отказват и прием на предучилищни групи, тъй като се налага да ползват помещенията за 1-ви и по-горни класове. Това от своя страна засилва още повече хроничния недостиг на места в предучилищна възраст, която в същото време е задължителна!
По съшия начин общината години наред не съдейства на 139 СУ в София да си върне незаконно взета за строеж част от двора на училището, което е принудено да поддържа огромни групи в занималня поради липса на достатъчно стаи. Училище в Пловдив пък от години настанява ученици от 1-ви клас в пригоден коридор на партерно помещение в жилищен блок, съседен на училището.
Така двусменният режим влече след себе си редица недъзи като невъзможност на училищата да организират задължителното по закон целодневно обучение за начален етап, достатъчни места и време за извънкласни дейности и спорт, места за хранене и адекватна почивка и баланс на учебното време с това за личностно развитие, спорт, хобита и време със семейството. Двусменният режим много често е и причина учениците да носят тежки раници поради липса на класни стаи, където да оставят учебниците си, а самата пренаселена среда и събирането на деца на възраст между 5 и 19 години на едно място е предпоставка за тормоз и насилие.
Извън това как местните парламенти решават въпросите с недостиг на сграден фонд по квартали, стои и въпросът за контрол при планирането на нови жилищни комплекси, които освен жилищни сгради и магазини имат нужда от план и за останалата инфраструктура – градина, ясла, училище, поликлиника, площадки за отдих и други.
На национално ниво огромен въпрос е разслоението в нивата на образование и качеството на достъп в училищата не просто между различните градове, а често в учебните заведения в рамките на квартал. Там родителите знаят кое училище е по-добре управлявано, с по-добър учителски състав, с по-добра материална база, с повече услуги и удобства за деца с различни потребности и още много други критерии, които участват в решението на родителите къде да запишат детето и в които близостта по местоживеене далеч не винаги е в топ 3 на най-важните.Така в един квартал наплив има за едно училище, а за това през една пресечка – не.
И общинските, и националните политики пък имат общи действия в трети пробем – в дейностите по десегрегация, които в повечето случаи са неефективни или просто отсъстват. Както писахме и в Бележник 2023 забелязва се тенденция за регрес спрямо постигнат напредък, заради решенията на отделни общини, включително и Столичната, да позволяват трансформирането на основни училища в сегрегирани квартали и махали в обединени. Така на практика се бетонира сегрегацията в тях, като задържат учениците до 10 клас – краят на задължителното образование, когато вероятността учениците да продължат образование в друго училище и да излязат от средата си, е минимален. Няма никаква реално основание подобна практика да се използва в градски райони, където децата следва да се преразпределят към различни несегрегирани училища, за да се осъществи адекватна интеграция. Не се прави нищо и по отношение на работата с родители в училища, които приемат ромски ученици, но поради опасения на българските родители, че това ще доведе до спад в качеството на обучение, постепенно делът на децата от български етнос намалява и училището се превръща практически в сегрегирано. Водеща роля в прекърсване на тези негативни тенденции трябва да имат общините и образователните институции, които да работят по промяна на нагласите на родителите относно ползите от интеграция на децата и да инвестират допълнителни ресурси, за да не се позволи действителен спад в качеството на обучение, като тук съществена роля има образователинте медиатори.
