Пътепис на Диана Маринова
Преди година, когато бях в Борнео за пръв път, се заслушах в приказката, която островът ми разказваше. Исках да я чуя цялата – затова се завърнах! Една дълго и с много нетърпение подготвяна среща.
Този разказ е за онези от вас, които ценят живота и знаят, че красотата му зависи от тях. Не от другите. Не от безразличието. Не от подминаването. А Борнео е протегнал ръка и очаква нашата помощ, защото е един от последните оазиси на земния рай – красив, примамливо омаен – оазис, който сме на път да изгубим.
Като започнем от малките симпатични самолетчета,
които с половинчасов полет ни пренасят от град на град в острова или с красивата стюардеса,
готова да ни направи снимка, минем прескачайки коренищата на древната дъждовна гора, плувайки по течението на река Кинабатанган, слушайки легендите на този остров – така близо до първоизточника, заслушани в звънкия смях на къпещите се деца на последните морски номади.
Джунглата, чието изсичане започва през 1950 година, е намаляла с повече от 50%, за да се настанят първо каучуковите, а сега и палмовите плантации. Защо? За комерсиални цели и производство на палмово масло, което вече масово се счита вредно за нашето здраве. Благодарение на правителството, което е проявило здрав разум и се е вслушало в посланието на предците, от съвсем скоро е започнал обратен процес – изкореняване на палмовите плантации и възстановяване на джунглата. Как простичко описват философията си местните хора – палматa дава само масло, а джунглата всичко, както за хората, така и за животните!
Изсичането на джунглата има пагубен ефект и върху животинския свят. Унищожава се естественият източник на храна на орангутаните, пробоските и други животински видове. Те са застрашени от изчезване и включването им в Червената книга не означава, че оцеляването им е гарантирано. Орангутаните се избиват от дървосекачите, когато нападат машините, в опит да защитят дадения им за живот свят. Само за 15-тина години популацията им е намаляла с 150 000 екземпляра. Осиротели малки орангутанчета се издирват от центровете за рехабилитация и се настаняват там, защото без грижите на рейнджърите, те са обречени, наричат ги lost coast (безнадеждни).
Малък жест на помощ може да направи всеки посетил Сепилок Орангутан Център – да осинови, символичнo, малко орангутанче, с което да подпомогне издръжката на центъра. И така аз съм вече с осиновено бебе Биду Биду – симпатично и с характер. Срещу скромна сума от 200 рингита ще получавам 6 месеца по имейл информация за Биду Биду.
Местното население не гледа с добро око на новозаселилите се, като китайците например. Една от причините китайците да се заселват тук е бизнесът с ядливи птичи гнезда. Тях можем да видим в пещерата Гомантонг, но и в изкуствено създадени за целта места – като кацналата на един зелен хълм „къща на птиците”. Със запис на птичи песни, китайските търговци подмамват птиците да свиват гнезда, много наподобяващи лястовичите. Когато птиците отлетят, те взимат гнездата и ги продават за приготвяне на супа, на която преписват чудотворни свойста – подобрява тонуса, вида на кожата и т.н, а една порция струва 50$. Вкусът е блудкаво солен, поне така ми обясниха.
В едно малко селище се натъкнах на човек от племето „Пенан” – смесица от съвременен стил на обличане и скътани дълбоко в съзнанието древни традиции. Той с охота ми показа как се стреля с бамбукова пръчка – „калапут” и стрелички. Уроци директно от „Jungle school – Borneo”!
Странни семейства имат тези пенан – всеки мъж може да има по две жени, но всяка жена може да има по трима мъже. Спят в една стая, като любов са правели само денем, а нощем цялото семейство е спяло плътно един до друг, за да се топлят (нямали са завивки). Нямат лимит за деца, колкото – толкова, обикновено десетина, общи деца – общи грижи. Сега твърдят, че този начин на съжителстване e вече минало, а децата са не повече от 4 – все пак имат и разноски по училището.
Училищната система на острова е следната: началното училище е безплатно, за средното има някакви дребни разходи, а висшето е скъпо платено (достига до 100 000 рингита/около 25 000$/ за целия период на обучение). Дори в джунглата да има само няколко деца в дадено малко селище, трябва да има основно училище – такава е държавната политика.
Друго интересно племе в щата Саравак е „Берауан” – племето на главорезите. Те вярват, че духовете на джунглата ги закрилят и никой не може да ги нарани. „Враговете не могат да ни застрелят със стрели или да ни отрежат главите” – разпалено разказваше Петрос Абанг – от племето Берауан и мой водач из джунглата на Саравак. ”Японците са стреляли по моя дядо, но не са могли да го наранят. В миналото много сме воювали, но после сме измислили дългата лодка – „ригата”, която събира цялото племе 40-50 човека. Правили сме състезание с враждуващото племе и който го спечели – печели и битката”. Мъжете от това племе следват жената след сватбата. Къщата се строи от бащата на булката, системата е матриархат, както навсякъде по тези места. „Петрос, не е ли страшно в джунглата да ни придружава потомък на страховито племе-главорези” – подхвърлям на шега. „Защо да го правя? Ти не си ми враг” – със спокойна усмивка отговари той. Но допълни: „Тези традиции не се спазват в съвремието, но не са забравени и са живи в съзнанието на хората.”
След няколко часов преход през джунглата, направлявана от двама водачи – един отпред и един отзад, усещането за прохлада от потапянето в естественото джакузи и симпатично водопадче – „Ба Десай” си беше направо звездно усещане.
В джунглата всичко е гигантско
– дървета, листа, преплетени лиани, огнени цветове на цъфналия джинджифил, който на местен език се нарича vudu flame (вуду пламък), поляните с диви ананaси, крясъците на дъждовната гора – респектиращо странни, може би, защото не можем да ги разгадаем, а неизвестното плаши.
А, вечерята в единствения “ресторант” в джунглата, който си е направо мечта, е много впечатляващ – менюто е бира и каквото има, когато ти го приготвят и където ти го сервират. Осветление – докато падне акумулаторът. Но хапването е голяма веселба и импровизираната компания е щура. Хората от джунглата се хранят умерено, твърде умерено за нашите представи – порция пилешки крилца всъщност се състои от едно крилце. Собственичката е и готвачка, и сервитьорка. Това е положението. Джунглата събира правилните хора.
Кратък полет – и ето ме в Кота Кинабалу, щат Сабах.
Сутринта за няколко часа посетих етноселището “Mari-Mari” – много сполучливо решение за съхранение на етно-културата – пресъздава бита на отделните племена, автентичното обзавеждане, начина на приготвяне на храна, напитки, сладкиши. Красиво облечени в традиционни носии млади хора с радост позираха за снимка.
Същата вечер, малко преди залез слънце, бях развълнувана от предстоящата среща с един от малкото останали автентични шамани-бобохизан на острова. Среща, подготвяна с месеци и съвпадаща с един от един от най-уважаваните празници – жътвата на ориз. Тези ритуали, извършвани под ръководството на бобохизан, са свещени за местното население и се извършват само в тесен кръг на шаманското семейство – лели, братовчеди, роднини. По време на тях шаманите се свързват с Пазителите на природата – „Пенджага”, които обитават всяко живо същество в земята, въздуха и водата. По изключение бяха допуснати и други хора – в един малък отрязък от тридневния ритуал – две телевизии, представител от неправителствената организация Kadazandusun Cultural Association, представляваща 40-те етнически групи в Сабах и отговаряща за съхранението на културното наследство на Борнео. На този ритуал, имах огромната привилегия да присъствам, като личен гост, на един от последните автентични бобохизани.
Главният шаман, Мелвин, шесто ниво шаман от общо седем, красив и слаб мъж, на възраст около 50 години, със сребристи коси и благ поглед, ръководеше церемонията, а неговите двама помощници – мъж и жена, следваха стъпките му. За жената искам да разкажа малко повече – името й е Едем и допреди две години е била мъж, момче. На сън му се явява, починала неотдавна възрастна шаманка и му казва, че ще използва неговото тяло. Така Едем за две години, пред очите на всички, е започнал бавно превъплащение в женско тяло. Това, което сега видях, е миловидна жена, която пее с красив глас.
След като Мелвин излезе от транс успях да поговоря с него. Превеждаше от шамански на английски неговата много интелигентна леля. Попитах го, какво тревожи духовете на природата и какво е тяхното послание към човечествето. Ето и отговорът: „Хората могат да забравят своя произход и своите корени, могат да забравят и уважението и благодарността към пазителите на природата, но те трябва да знаят, че Земята е болна и тя показва това с нейните „тръпки” – земетресенията; нейната „температура” – глобалното затопляне и нейната „настинка” – бури, наводнения и цунамита. Човечеството трябва да проумее, че дори, когато му се налага да приеме промените на съвременното развитие, трябва и да запази баланса с природата и Земята – нашият дом. Нека нашите молитви и благословия бъдат с вас!”
Покрай лъкатушещия през планината път тук-там се виждат купчинки с банани. Преди 15 години, трафикът е бил съвсем слаб и тогава до тези банани е имало малка кутия за пари – спираш, взимаш банан и оставяш 1 рингит. Сега криворазбраната цивилизация унищожава доверието, взимайки и банините. и кутията с пари от недобросъвестни пътници.
В джунглата има много интересни и причудливи растения, но не смея да газя в сферата на ботаниката, а и не е нужно. На някои места имаше оранжеви лепенки с изписани координати.
Това са координати, които разчитат орнитолозите. Означа, че наблизо има гнезда на птици. Борнео е дом на над 420 разновидности птици, 14 000 разновидности цъфтящи растения и 3000 разновидности дървета.
В спомените на водача изплува случка с орнитолози от Япония, преди години. Японците били големи неверници – не вярвали в духовете на джунглата, въобще безстрашни самураи. Та един орнитолог залегнал в джунглата да дебне рядък вид птица. В такива случаи водачът стоял на няколко километра с уоки-токи в ръка и чакал с часове да бъде повикан след успешната фотосесия на орнитолога. В този случай, обаче получил повикване само десетина минути след като се е оттеглил: „Ела и бързо ме изведи”. Чак в базовия лагер японецът разказал „Снимам аз и поглеждам за миг настрани. И знаеш ли – гледахаме отвсякъде много очи!”. До тук със страстта за уникални снимки в джунглата. В Токио явно си е най-безопастно.
Искам да ви разкажа и една много затрогваща случка, за която научих по време на пътя – време за истории разни и все интересни. Окупацията от Япония 1945 година, малко момиче на 13 години на име Домина, е работило на нивата заедно с баща си, когато от гъстите храсти е помахала ръка. „Сигурно, някой там се нуждае от храна”– си помислил бащата и изпратил Домина да занесе и остави нещо за хапване недалеч от мястото. И така няколко дни подред тя оставяла на опредено място храна, докато един ден на това място били оставени 6 брачни златни халки. Явно бегълците са тръгнали, но преди това са заплатили с най-ценното, което са имали, за оказаната помощ. Домина сега е много възрасна, все още жива. Историята е истинска.
Указателна табела с фотос на рафлезия
информира, че наблизо има две цъфнали рафлезии. Срещу 10 рингита (2-3 долара) всеки може да ги заснеме от близко разстояние. Това гигантско паразитно цвете с диаметър достигащ 1 метър, цъфти само няколко дни, но пъпката се развива почти колкото човешкия ембрион – близо 9 месеца.
„Сабах Тий Гардън” е една от малкото еко плантации за чай. Мястото е много красиво, почти винаги обвито в нежна мъглива пелена.
Мъглата невинаги позволява да се заснеме изгревът, но това не попречи на ранното ми ставане в 5 часа и едночасовата тонизираща разходка – тучно зелена плантация, прорязана с чакълест път, по който вървят хора от близкото село, жужене на насекоми и хор от птици, крясъци на жаби и безброй непознати за мен звуци. Не само тук – те ни следваха през цялото пътешествие. В един момент така свикваш с този звуков фон, че не го забелязваш.
„Луанти Бару” е едно весело място, където хем искаш да стъпиш с боси крака сред големите рибоци, хем настръхваш от усещането при докасване от тях. Има традиция – рибата се лови през година, раздава се на местното население, а после една година се дава възможност за възстановяване на пасажите. Един баща забавляваше трите си деца, нагазил във водата, а те се бяха вкопчили в него като малки маймунки и пищяха при всеки опит на бащата да потопи крачетата им при иначе безобидните рибки.
Така малайзийците възпитават децата си от малки в уважително и здравословно общуване с природата.
Знаете ли за онези дългоноси, малко комични, но много симпатични маймуни „пробоски”, които живеят единствено тук, на острова. Многокамерните им стомахчета се нуждаят от непрекъснато хапване, тъй като процесът на смилане на храната е бавен, но за сметка на това представляват своеобразни филтри отсяващи вредната и отровна храна. Мъжкарите, достигат тегло 60кг, се перчат с големите си носове – гарантира им завиден социален статус и висока йерархия при по-зрелите индивиди. Тук е мъжко царство – един мъжкар има по 7-8 женски. И понеже няма ненаказан порок – непрекъснатото хапване на главата на семейството ангажира вниманието му до такава степен, че женските успяват да изневерят с няколкосекунден секс, подмамени от минаващи наблизо други мъжки индивиди, които не са успели да си спретнат собствен харем. Младежите в това семейство се отглеждат до 5-6 години, след което поемат по собствен път, но обичайно се събират в група с други младежи – нещо като ергенска компания. Всеки е в търсене на своите 7-8 половинки, а дотогава – бърз секс с чужда жена. Ама много бърз, защото, ако го хване главата на семейството …
И ето ме на остров Мабул. Лодката, която ме откара от Семпорна, бавно се приближи към разкривен дървен кей. Наоколо плуваха издълбани от половин дънер лодки, натежали от улов на огромни лобстери и раци за продан. До лоджа се добрах по пътека от сковани дъски, минаваща покрай наколните къщи на местните, а тук-там младежи свиреха на китара. Няколко магазина, като декор отпреди векове, излежаващи се пред вратите варани и лек бриз от морето Сулавеси.
Куфарите се носят на гръб от лодката до рецепцията.
декорирана с новогодишна украса (април месец сме) и табло с препоръка от Трип Адвайзър,
където може да се прочете информация за часове, когато има ток. За wi-fi не посмях да попитам, но се оказа, че от флашка имаше някакъв сигнал за няколко минути на ден. Стаята, с повече от скромно обзавеждане, в никакъв случай не може да помрачи отличното впечатление от също така скромната, но вкусна храна. И най- важното – жива музика и китара, младежи, седящи на един дънер, които пеят стари хитове на английски (като “Hotel California”, “You Are So Beautiful”, “Zombie”) до първата строфа, защото не знаят добре английски, а и не им трябва. Веднага се образува една спонтанна спойка – те пеят – аз танцувам.
Разбира се пеят, когато не са ангажирани в работа – да пренасят куфарите на гостите, да събират с гребло листата от плажа, да цепят дърва и палят огън за барбекю. Солистът на бандата – типичен местен островитянин, аз нарекох Брад Пит – може би защото въобще не приличаше на него. ☺
Една от най-пъстрите не само на цветове, но и на емоции срещи беше тази с морските номади – „Баджау”. С моторна лодка и път близо час, ето ни в селището, толкова живописно, че се появява като декор от друг свят. Ама то всъщност си е и друг свят. Тези хора нямат гражданство, те са никои. За да имат прехрана те разчитат на своите малки лодки, в които плават ден и нощ по теченията. Умели плувци и гребци са дори невръстните деца. “Понякога минават няколко крачки по вода, без да потънат, а когато се гмурнат под вода издържат много дълго” – сподели лодкарят. Наколните им къщи привличат с многоцветието си, покрити с рогозки или направо палмови листа. На малката тераса пред единствената стая, без парапет, играят деца, дими огън, наоколо има оскъдна покъщнина от няколко очукани съда или черупки от кокосови орехи, вее се пъстроцветно пране, има дори котки, а жените са с намазани лица – слънцезащитен еко крем, “бурак”, приготвен от стрити морски водорасли, ориз и билки. Доближавайки се до нашата лодка от всички посоки ние се гледахме с взаимен интерес. Бях с едни простички обици – морски звезди – колко момиченца ми ги поискаха, с жест, очите им изгаряха от желание. Не ги дадох, не защото са ми скъпи, а защото не исках да предизвикам конфликт, давайки ги само в едни ръце и да направя останалите тъжни. С какво се забавляват децата „баджау”– плуват, смеят се и пак плуват. Една групичка, незнайно как се бяха добрали до акула чук (вече нежива), я размятаха навсякъде, използваха я като крайна цел на импровизирано състезание, подхвърляха я като топка. Други пък гребяха в наполовина отрязън бидон. Никой не молеше за храна – това, което им хареса бяха единствено обиците ми с форма на морска звезда, а морски звезди имаше много, безкрайно много в тъмносин и нежно-кафяв цвят, ясно видими на дъното в кристалните води.
Те не знаят коя дата сме, не знаят на колко години са. И все пак, минавайки през сложен превод от номадски на малайзийски и от малайзийски на английски, успях да поговоря с един възрастен номад, който дори ме покани на неговата лодка, където беше и част многолюдната му фамилия.
„От къде си?” – „От там” – махна той с ръка в посока Филипините, които са на 2-3 часа път с лодка.
„На колко години си?” – „Не знам” – усмихна се той.
„Знаеш ли кой ден сме?” – „Не, аз гледам само звездите и слънцето.”
„Колко дълго децата ти живеят при теб?” – „Докато отидат да живеят в друга лодка, докато си намерят мъж или жена.”
„Къде срещна жена си?” – „Срещнах я в една друга лодка”.
„Тя къде роди децата ви?” (девет) – „Тук на лодката. Помогна й една друга жена.”
„Като се разболеете как се лекувате?” – „С билки, имаме хора, които отиват на брега и ги берат”
„Ти щастлив ли си?” – Не разбра въпроса ми. Те просто не знаят обратното на щастие.
Гледах тези хора, опитах се да ги запомня. А един въпрос не ми дава мира – ако е вярна приказката, че всеки край е закодиран в началото – къде сбъркахме? Не те, ние къде сбъркахме. Защо те са толкова щастливи в нямането, а ние не сме и в имането?
Вечерта моят нарочен за Брад Пит китарист пееше красива песен. Внезапно спря и зарея поглед към залеза.
„За какво мислиш, приятелю?”. Дори не ме погледна, но добре разбрах казаното на развален английски: „Аз съм щастлив тук. Не искам Борнео да се промени!”
…
Диана Маринова е пътешественик. Изпрати прекрасния си пътепис до „Данибон“, за да достигне до повече хора. В момента подготвя документален филм и предстои излъчване.
Снимки: Личен архив на Диана Маринова, обект на авторско право.
