Едно случайно откритие, което ни върна пет века назад
Всичко започна с търсене на маршрут. Малко след като слязохме на гарата в Ден Бош, възрастни дами ни посрещнаха с карта на града. Така си набелязах арт центъра, посветен на Йеронимус Бош.
Докато аз се ориентирах (неуспешно) за пътя, малкият ми син Виктор, който вече е студент в Нидерландия, откри друга забележителност. Навигацията на телефона му ни отведе до Het Huis van Bosch, къщата музей на художника. Решихме да влезем, без да подозираме какво ни очаква.
Посрещна ни възрастна двойка. И двамата излъчваха интелигентност и спокойствие. Дамата започна да ни разказва историята на къщата и семейството на Бош.
Бързо забравихме, че сме туристи, които просто са решили да разгледат още една забележителност. Чувствахме се като гости в старинен дом, чиито тайни домакините тепърва щяха да ни разкриват.
Под пепелта на стария град: крепост, пожар и къщата на Бош
Историята на сградата започва много преди семейството на художника да се нанесе там. Под нея се крият останки от средновековна постройка, известна като „Меланен“. Тя представлявала градски замък, простиращ се чак до по-далечна улица.
През 1419 г. голям пожар опустошава тази част на Ден Бош. Замъкът е разрушен, а впоследствие имотът е разделен на три отделни къщи. Върху тази историческа основа се оформя мястото, което днес познаваме като Къщата на Бош.
Пожарите били сериозна заплаха за средновековните градове, където много сгради имали дървени конструкции. Каменната зидария можела да осигури по-добра защита, макар дървените елементи да оставали уязвими.
Според домакините ни точно по тази причина бащата на Бош е купил този имот. Възрастната дама ни показа каменните стени.
На 12 февруари 1462 г. Антонис ван Акен придобива къщата. Синът му Йеронимус тогава е приблизително на дванадесет години. Семейството се установява на площада и свързва дома с професията на художниците.
Под задната част на сградата има мазе със сводест каменен таван. Пред къщата съществувало и друго подземно помещение. Тези пространства са част от многопластовата история на старинния имот. Или както пише в сайта на музея тук се намира „Археология в архитектурата“.
Бащата, който предава четката на бъдещия гений
Истинското име на прочутия художник е Йеронимус ван Акен. Роден е около 1450 г. в Ден Бош, чието пълно нидерландско име е ’s-Hertogenbosch. Псевдонимът му Бош произлиза от името на родния град.
Живописта е семейна професия. Баща му Антонис и други негови роднини се занимават с рисуване. Младият Йеронимус израства сред хора, за които боите, четките и подготовката на материалите са част от ежедневието.
В тази къща човек може да си представи как малкото момче наблюдава възрастните и постепенно опознава занаята. Вероятно е следяло как се стриват пигментите, как се смесват цветовете и как една повърхност се превръща в картина.
Трудно е да знаем какви точно образи са занимавали въображението му като дете. Със сигурност обаче той е имал близък досег с работата на художниците още от ранна възраст. По-късно именно неговият визуален свят ще се окаже необикновен и впечатляващ.
Легла в шкафове и тайни от средновековния живот
В първото помещение погледът ми беше прикован от две фигури – мъжка и женска. Те бяха в горния край на един шкаф. Стояха в седнало положение. Леглото беше късо. В такава поза се е спало в миналото.
Обяснението беше изненадващо. Хората спели седнали заради здравословни оплаквания. Кашляли като следствие на болести и ако са легнели, не са можели да дишат добре.
Децата спели върху матраци, които през деня се прибирали в шкафовете. Едно помещение трябвало да побира целия семеен живот.
Опитах се да си представя как вечер стаята се преобразява за сън, а сутрин отново става място за работа и ежедневни занимания. Нямаше и как да се запита човек в това тясно и късо пространство горе в шкафа каква възможност за интимност е имала семейната двойка. Още повече след като долу са били налягали и децата им.
Ескейп руум през пет века: врата след врата към света на Бош
След разказа за леглата домакинята ни покани да седнем на пейка. Предстоеше ни виртуално пътешествие през живота и времето на Йеронимус Бош.
Кратки филми ни отвеждаха от едно помещение към следващото. Всеки разказ приключваше, преди да продължим нататък. Така обиколката имаше собствен ритъм, а любопитството растеше с всяка следваща спирка.
На моменти ми напомняше на ескейп руум. Всъщност чух това усещане да го споделя съпругът ми в разговор със сина ни. И много точно всъщност го е доловил.
На човек му се иска да разбере какво се крие в следващото помещение и каква нова история ще чуе. Движехме се между етажите, а миналото постепенно оживяваше чрез светлина, визуализация и филмчета.
Особено ми хареса, че преживяването не беше претоварено с експонати. Вниманието оставаше върху самата къща, нейната архитектура и историята на семейството. Филмите добавяха контекст, а старите стени създаваха усещане за автентичност.
Стълбището, което помни: дърво, тайни и пет столетия история
Най-силно ме впечатли старото дъбово спираловидно стълбище. То свързва етажите и създава усещането, че човек действително се движи през историята. Тук архитектурата не е просто фон за музейната експозиция.
Стълбището, гредите и покривната конструкция датират приблизително от 1463 г. Вероятно скоро след покупката бащата на Бош предприема сериозно преустройство. Части от старата конструкция са оцелели през повече от пет столетия.
По стълбището личат различни слоеве боя от отделни исторически периоди. На горните етажи се виждат стари зидове с ниши, използвани някога като прозорци. Всеки детайл подсказва колко пъти сградата е променяла предназначението си.
По време на реставрацията специалистите изследват материалите, зидарията и старите покрития. Целта е да се запази възможно най-много от оригиналната конструкция. Така дори незабележимите на пръв поглед елементи се превръщат в свидетелства за миналото.
Човек си представя в тази обстановка как семейството на Бош се движи по тези стъпала всеки ден. Баща му може би носи материали за ателието, а малкият Йеронимус наблюдава работата му. Старите греди правят подобни картини изненадващо близки.
Особено ми хареса помещението с гледка към пазара. Погледнахме навън и се опитахме да си представим площада преди пет века. Търговци, занаятчии и купувачи вероятно са изпълвали същото пространство.
От праха до шедьовъра: как са се раждали боите на Бош
Един от най-интересните филми беше разказът за боите. Често гледаме старите картини и се възхищаваме на цветовете. Рядко обаче се замисляме колко труд се крие зад тях.
По времето на Бош художниците не разполагали с готови тубички боя. Трябвало сами да подготвят материалите си и да познават свойствата на различните пигменти. Това изисквало опит, търпение и внимание към детайла.
Първо необходимите материали се стривали на фин прах. След това се добавяли яйце и мазнина, които участвали в приготвянето на боята. Сместа трябвало да се разбърка добре и да достигне подходяща консистенция.
Тук веднага се сетих за приликата с кулинарните рецепти.
Температурата и влагата също влияели върху процеса. Боите не трябвало да бъдат нито прекалено течни, нито прекалено гъсти. Подготовката им била важна част от майсторството, а не просто предварителна задача.
Особено интересна беше информацията за синия цвят. Сините пигменти били изключително скъпи заради произхода и сложната си обработка. Ултрамаринът например се получавал от лазурит, добиван в далечни райони – чак в днешен Афганистан.
Докато гледахме и слушахме, започнах да мисля колко различен е бил животът на художниците. И колко технологиите са помогнали и в изкуството. Например през XIX век импресионистите са нямали проблемите от епохата на Бош. Можели са да си вземат влака, боите и да отидат да рисуват някъде на открито. През XV век самата подготовка на цветовете изисквала знания и време, а и внимание дали всичко ще е наред с боята след това.
Бащата на дяволите: откъде идват чудовищата на Бош?
Днес името на Бош извиква образи на демони, фантастични животни и необясними същества. Неговите картини са населени с човешки фигури, чудовищни тела и странни предмети. Трудно е да повярваме, че този свят е създаден преди повече от пет века.
Сред най-прочутите му произведения е „Градината на земните удоволствия“. Мащабният триптих съчетава сцени на човешки удоволствия, необичайни създания и страховити видения. И до днес произведението предизвиква спорове за символите и смисъла си.
Бош не създава тези образи във вакуум. Средновековната култура е изпълнена с религиозни представи за греха, изкушението, Страшния съд и спасението. Художникът използва тази традиция, но изгражда собствен и изключително разпознаваем визуален свят.
В картините му познатото се превръща в нещо абсурдно. Животни, предмети и човешки тела се съчетават по неочакван начин. Пейзажите изглеждат реални, докато случващото се в тях напомня сън или кошмар.
Заради многобройните чудовища и сцени от ада Бош понякога е наричан „създател на дяволи“. Това прозвище подчертава впечатлението, което оставят картините му. Творчеството му обаче далеч не се изчерпва със страховитите образи.
Зад тях стоят размисли за човешките слабости, алчността и изкушенията. Картините му едновременно предупреждават, смущават и приканват зрителя да тълкува видяното. Средновековният човек е трябвало да бъде научен как да живее праведно, за да не му се случат тези неща, изрисувани в картините.
Богата съпруга, нов дом и друг свят за художника
Около 1481 г. Бош се жени за Алейд ван дер Меервене. Тя произхожда от заможно семейство и притежава значителни имоти. Бракът променя общественото положение на художника и го свързва с по-влиятелни среди.
След сватбата двамата се преместват в по-голяма къща, наречена „Ин ден Салватор“. Тя принадлежи на семейството на Алейд и се намира в северната част на пазара. Така Бош продължава да живее в родния си град, но при различни условия.
За личния живот на двойката са известни сравнително малко подробности. Дори не се знае дали са имали деца.
Братята лебеди: престижното братство зад загадъчния художник
Бош не е бил самотен гений, затворен в ателието си. Той участвал и в обществения живот на Ден Бош. През 1486 г. се присъединил към Братството на Дева Мария.
Религиозното сдружение било основано през 1318 г. и постепенно се превърнало във влиятелна институция. Сред членовете му имало духовници, заможни граждани и представители на местния елит. През следващата година Бош станал заклет член.
Тези членове били известни като „братя лебеди“. Названието се свързва с традицията за празничен банкет, на който се поднасял лебед. Братството не било тайно общество, а престижен религиозен и социален кръг.
Организацията имала собствен параклис в катедралата „Свети Йоан“. Там се провеждали богослужения и церемонии, свързани с дейността ѝ. За Бош това било част от религиозната и обществената среда, в която живеел.
Последната почит: как Ден Бош изпраща своя велик художник
През август 1516 г. в параклиса на братството е отслужена заупокойна меса за Йеронимус ван Акен, художник. Записите свидетелстват за церемонията и направените разходи. Това е едно от историческите доказателства за последната почит към Бош.
Починал е на 66 години.
Точната причина за смъртта му не е установена със сигурност. Не е известно и къде точно е погребан. Но документите показват, че той е бил познат и уважаван член на своята общност.
Катедралата „Свети Йоан“ и арт центъра за Бош са задължителна спирка заедно къщата музей за опознаване на художника..
От „Розариума“ до „Малката печалба“: животът след Бош
През времето на семейството на Бош къщата носи името „Синт Антонис“ – на името на светеца, на когото е кръстен бащата. По-късно е известна като „Де Розенкранс“, или „Розариумът“. През XIX век получава името „Де Клайне Винст“, което означава „Малката печалба“. Направи ми впечатление, че в Ден Бош все още къщите си имат имена.
През вековете предназначението на сградата се променя. В нея е имало пекарна и магазини. Между 1888 и 1894 г. там живее и нидерландският композитор Алфонс Дипенброк.
През 2016 г. общината придобива имота с намерението да го превърне в място, посветено на художника. Следват исторически проучвания и реставрация. През 2022 г. къщата отваря врати като музей.
В нея няма творби или вещи на Бош. Главният герой е самата къща.
Тайното бижу на Ден Бош
Посещението ни се оказа много повече от непланирана спирка. Влязохме от любопитство, а попаднахме в дом с история, която започва още през Средновековието. Най-силно ме впечатлиха старото стълбище, необичайните легла и начинът, по който филмите ни водеха през отделните помещения.
Продължихме след това да се запознаваме с художественото наследство на Бош. Насочихме се към Jheronimus Bosch Art Center. Там акцентът беше върху произведенията и визуалния свят на художника. В катедралата „Свети Йоан“ бяхме преди това. Тя допълва разходката с религиозната история на града.
Не само ние харесахме домакините и къщата музей, но те ни харесаха. Дамата, която ни беше като гид, дълго ни разпитва след това. Пита ни за децата ни, за университета на Виктор, за София, за България. Накрая си пожела Виктор, който й стана голям любимец, да си намери момиче от Нидерландия. Някак много важно беше за нея това. Много тъгуваше, че големият ни син е бил студент в Нидерландия и не си е взел холандка. Успокоихме я, че си има вече съпруга американка, която обаче е била студентка в Хага. Мислех, че само българските баби са така загрижени по този любовен въпрос. Но и тук нея усетих топлина, грижовност и близост. Вероятно на много места е така – като си харесаш някого, много искаш да се свържеш с него по-сериозно. Поне на ниво държава – направо да обвържем Нидерландия и България през бракове.
Помоли ни да напишем отзиви и в специална книга. Дори ни призова да пишем и на български. Аз направих точно това. И се подписах като Данибон.
