Кристин Грос-Ло е американска майка, но е била в много страни в Азия, Европа и Америка. Наблюденията й й позволяват да направи анализ къде как си възпитават децата. Разбира се, взема си и своите поуки.
Може би многото книги от американски автори за възпитанието на децата в последните 10-15 години доста ни доближиха до американските разбирания. Чела съм също така руски и френски автори и ми е правило впечатление, че вече повече се отличаваме от тях в сравнение с по-далечните модели в Америка.
Какво установява Кристин Грос-Ло, когато посещава различни държави?
Германия
Разхожда се в германска гора и с ужас вижда как деца от детска градина обикалят наоколо с джобни ножчета. Учителят им Волфганг безгрижно отхвърля притесненията й с:
„Досега никой не си е загубил пръст!“.
Швеция
Подобна случка е имала и друга американска майка – Британи, когато се премества със семейството си в Швеция. Потресена е как 3-4-годишни хлапета без да ги придружава никакъв възрастен и без никакъв надзор карат колелета по улиците. Също така се катерят по покривите на къщичките на площадката и най-ужасното, според нея, че се катерят и на високи дървета. Отново без надзор. Случайно идва друг родител и спокойно си говори с един от „пакостниците“. Така Британи разбира, че е единствената, която се шашка от случващото се.
На какво се дължи това родителско „безхаберие“ в Швеция и в други северни държави?
Норвегия
Елън Хансен Сандсетер, норвежки изследовател от Университета Queen Maud в Норвегия, твърди в своето изследване, че спокойният подход при поемането на риск и безопасност кара децата да усъвършенстват преценката си за това, на какво те са способни. Децата са привлечени от нещата, от които родителите се боят – високите места, вода, скитане надалеч, опасни остри инструменти. Инстинктът на всеки родител е да опази децата от тези опасности.
„Най-важната защита, която можете да дадете на едно дете, е да го научите да поема рискове“, твърди Сандсетер.
Швеция
В Швеция, където децата получават този вид достатъчна свобода за опознаването (е, разбира се, в същото време там има и много закони, които защитават техните права и сигурност), има най-ниските нива на нараняване на деца в света.
Корея
Децата могат да гладуват от време на време, смятат в Корея.
В Корея храненето се преподава на децата като житейско умение. Децата се обучават, че е важно да изчакат, нищо, че са гладни, докато стане време цялото семейство да седне заедно и да се храни.
Корейците вярвам, че не е здравословно да се похапва самостоятелно. За тях това е признак за лошото поведение. Те учат децата си, че е най-добре храната се възприема като споделен опит.
В Корея всички деца ядат същите неща като възрастните. Всъщност това е типично за повечето страни в света със стабилни традиции в храненето.
Сигурно се чудите дали нямат детски менюта?
Не, нямат.
Какъв е резултатът?
Корейските деца са невероятни!
Те сядат на маси, пълни със зеленчуци, печена риба, меса, здравословни храни и супи на всяко хранене и се хранят със семейството си. И най-важното – няма никакво затлъстяване при тях.
Франция
Вместо да имаме доволни деца, ние трябва да им поддържаме чувството на неудовлетвореност, смятат французите.
Французите, а така също и много други нации, вярват, че редовно трябва да се дава шанс на детето да бъде разочаровано, за да практикува изкуството на изчакване и да развие самоконтрол.
Жил, баща на две малки момчета, споделя, че за децата е добре да се научат колко стойностно е да се забави удовлетвореността. Много е лошо исканията им да се изпълняват веднага.
Защо е по-добре ли?
Проучванията показват, че децата, които проявяват самоконтрол и способност да отлагат удовлетворението имат по-голям успех в бъдеще.
Отдавна знаем, че децата, които не мислят, че са център на вселената имат шанса това да им се случи.
Алис Седар, бивш журналист от Le Figaro и преподавател по френски културата, твърди:
„Да живееш в група е умение“.
Французите много старателно култивират това в своите деца.
Финландия
Децата трябва да прекарват по-малко време в училище, смятат финландците.
Децата във Финландия излизат да играят често навън. Финландският модел на образование залага на късен старт в академичната общност – започват да учат на 7 години. Имат чести почивки навън, по-кратки учебни часове и по-голямо разнообразие от часове. Наблягат на изкуство, музика, домашна икономика и жизнени умения.
Да не се стремят към високи постижение – това е водещият принцип на финландската образователна система.
Американските ученици от малки гонят големи постижения, особено в дисциплини като математиката. Финландските обаче започват да учат по-късно, но постепенно, когато пораснат, постигат много по-добри резултати.
Япония
„Ще развалим бебето, ако спи при нас“ – едно от големите страхове на американците.
Томо е 10-годишно японско момче, което е невероятно независимо. Той ходи сам на училище още от 6-годишен – нещо, което е типично за 6-годишните японски деца. Винаги педантичното внимава за вещите си и обучава американското си приятелче как се пътува с градски автобус. След като му е бил на гости, сам се прибира, изкъпва се и си ляга в стаята, където спи и леля му, която се грижи за него.
В Япония, където съвместното спане с бебета и деца е често срещано, гледат с учудване родителите в държави, в които се пропагандира, че новородените трябва да спят в отделна стая. За японците това не е нормално. Смятат, че бебетата им трябва да са при тях.
Американците се страхуват, че ако не отделят навреме бебето, то ще се развали и няма да стане самостоятелно.
Е, примерът от Япония показва точно обратното.
Японците смятат, че е важно бебетата да са при тях, за да задоволяват нуждите им, а по-късно по-лесно ще станат самостоятелни и самоуверени.
Мерет Келър от Калифорнийския университет смята, че има връзка между съвместното спане и независимостта. Според нея, много хора говорят за независимост, но не разбират какво всъщност е. Нейно изследване показва, че деца, които са спали с родителите си, после стават по-независими и самоуверени.
Китай
Децата трябва да се чувстват длъжни, смятат китайските родители.
В Америка, а и в България напоследък, все гледаме да не натоварваме децата си и да ги освободим от семейните им задълженията, за да се развиват по-спокойно и най-вече свободно. В Китай е обратното. Колкото по-големи стават децата, толкова повече им се напомня, че имат задължения към семейството.
Изследване на китайския модел показва, че родителите там непрекъснато напомнят на децата си колко много са направили за тях. Очакват насреща упорита работа и когато децата успеят да постигнат нещо, поне малко трябва да се отплатят на родителите си за това, което те са направили за тях досега. Това много помага на китайските деца за мотивацията и за постигането на целите.
Същото изследване показва, че западни студенти в САЩ, които се чувстват по-отговорни за семействата си, постигат по-високи резултати в обучението си.
И каква е поуката от последното?
Ако искаме да помогнем на децата си да успеят, трябва да ги накараме да се чувстват задължени към семейството си, смята Кристин Грос-Ло.
