„Лулу Ленини“
Има един особено американски парадокс. Хора, които са израснали в привилегирована среда, завършили са престижни университети, работят в добре платени професии и карат сравнително скъпи автомобили, все по-често се оказват залитнали по социализма.
Точно този парадокс води до редица подигравки към новото поколение американски социалисти. Те са наричани „социалисти на Субару“, „Лулу Ленини“ и по всевъзможни други начини, които подчертават привилегирования им произход.
От Йейл до градска къща в Бруклин
Дебатът получи нов тласък около Густаво Гордийо, съпредседател на нюйоркския клон на „Демократичните социалисти на Америка“ (ДСА).
Гордийо, 38-годишен възпитаник на Йейл, живее в градска къща в Бруклин на стойност около 1,5 милиона долара, платена от баща му. Родителите му са милионери.
За критиците на ДСА това изглежда като перфектната политическа шега. Ето човек, който говори за неравенство, богатство и собственост, докато самият той се е възползвал от семейно богатство, коментира левият Атлантик.
Историята става още по-иронична заради професионалния му път. Гордийо е прекъснал обучението си за електротехник, без да завърши квалификацията си, за да посвети повече време на работата си в ДСА и на… социалистическата идея.
От консервативна гледна точка картината е почти карикатурна: привилегирован син на богато семейство, който говори за социализъм, живее в скъпа къща и се опитва да представя себе си като част от работническото движение, пише още Атлантик в свой аналитичен материал за богатите социалисти.
Гордийо е само най-скорошният виден левичар, обвинен, че всъщност е част елита, а само е маскиран като радикал от работническата класа.
Друг такъв социалист е Греъм Платнър, който се бори за Сената в Мейн. Той е също привилегировано богато дете. Дядо му е известен архитект и интериорен дизайнер. Ресторантът на майка му е основният клиент на фермата за стриди. Богатият му баща му помага като осигурява хубава къща. Точно както е направил и бащата на Гордийо.
Зохран Мамдани също е критикуван по време на кандидатурата си за кмет, че е социалист, въпреки че е роден от родители, продуценти на холивудски филми и собственици на вили в Уганда.
„Социалисти на Субару“
Това ново явление вече има и собствено популярно име.
„Социалисти на Субару“ са високообразовани американци, които имат достатъчно пари за сравнително комфортен живот, за хубава храна и автомобил от средния клас, но не се чувстват достатъчно сигурни, за да смятат, че са постигнали класическата американска мечта.
Те могат да имат добра работа, но да не могат лесно да си позволят жилище (освен ако нямат бащи като Гордийо и Платнър). Могат да печелят прилично, но да изплащат студентски заеми. Могат да имат университетска диплома, но да не са сигурни, че тя ще им осигури стабилен живот.
И точно това променя отношението им към капитализма.
Защото привилегията вече не изглежда като гаранция за сигурност.
Защо мениджърите стават леви?
Още през 1977 г. Барбара и Джон Еренрайх въвеждат понятието „професионално-мениджърска класа“ в есе за списанието Radical America.
С него те описват разрастващата се група от високообразовани американци, които работят предимно с идеи, знания, експертиза и управление. Това са учители, преподаватели, лекари, социални работници, юристи, хора от медиите, изкуствата, рекламата, технологиите и различни професионални сфери.
Тази класа има особено място в капиталистическото общество. Тя не е непременно собственик на капитала, но произвежда голяма част от културата, знанията и са стожер на институциите, чрез които капитализмът се представя като успешен обществен модел.
Учителят образова бъдещите работници. Лекарят поддържа здравето на населението. Инженерът създава новите технологии. Журналистът обяснява света. Юристът поддържа институциите. Рекламният специалист продава продуктите на икономиката.
Това е класата, която до голяма степен демонстрира пред обществото какво капитализмът може да произведе: културно богатство, образование, медицински напредък, технологии и по-висок стандарт на живот.
Днес обаче нещо се променя точно в тази прослойка в Америка. Те смятат, че се чувстват несигурни и обясняват привличането си към социализма с това.
Преди висшистите са били електорат на републиканците
През по-голямата част от XX век американците с висше образование не са били естествен електорат на левицата. Напротив. До началото на XXI век висшистите в Съединените щати често са били по-близо до Републиканската партия. През 1984 г. например избирателите с бакалавърска степен подкрепят Роналд Рейгън с огромна преднина.
Днес политическият пейзаж е различен. Сред демократите, особено сред високообразованите, отношението към социализма е забележително по-положително от това към капитализма.
Последното проучване на членството на „Демократичните социалисти на Америка“ показва, че 77 процента от членовете са бели, а повече от 80 процента от членовете на 25 и повече години имат поне бакалавърска степен. Така американската левица се оказва все по-силно подкрепяна от хора, които са образовани и в немалко случаи сравнително заможни.
Новата левица вече не се преструва, че е бедна
Тук се крие и още един важен политически урок (и парадокс).
Новите американски социалисти вече почти не се опитват да изглеждат като класически работнически герои.
Зохран Мамдани е добър пример. Той не крие образованието, социалния си произход или начина си на живот. Вместо да се опитва да изглежда като човек, който никога не е виждал привилегия, той представя социализма като политически избор, който може да бъде направен и от човек, който сам е имал привилегии.
Старият политически инстинкт би подсказал на левицата да намери кандидат, който изглежда максимално „работнически“.
Новият подход може да бъде обратният: да не криеш откъде идваш, а да обясниш защо именно твоят опит е по-ценен, обясняват от левия Атлантик този парадокс.
Разбира се, сред при някои заможните социалисти има и поза.
Някои могат да се увличат по радикалната политика, защото приятелите им го правят. Други могат да търсят нова идентичност или да се чувстват отегчени от собствения си комфорт.
