Всеки почитател на кулинарните пътешествия от книгите на Питър Мейл няма как да не си е мечтал да му се случи точно това – да има местенце наблизо, за което да си заслужава да се качи на колата, да попътува, за да похапне някое специално ястие, приготвено в някое малко и почти непознато селце. Гозбата обикновено се приготвя от някой готвач със златни ръце, условията са спартански, но пък това позволява на ценителите на хубавата храна да оценят самото ястие без да ги разсейват другите екстри. Или дори да изтърпят някои неудобства пред възможността да опитат менюто на прочут готвач.
Отдавна бях чувала за няколко ресторантчета в български селца, в които се приготвят прекрасни ястия. Точно най-големи ценители на храната се кълнат, че това са най-добрите ресторанти у нас, нищо, че са “забутани” в “най-дълбоката провинция”.
Но нали точно това е и при Мишлен – специално да “запалиш” колата, за да отидеш до някое ресторантче и това може да му донесе три звезди.
Четях отзиви, слушах споделяния и преглъщах. Чаках и моят момент да дойде, за да ги посетя. Знаех, че е необходима резервация, защото обикновено няма места.
Най-близко до София е ресторантче в село Чеканчево, където се приготвя паеля. Пътуването до това селце усещах вече, че се превръщаше в кулинарен туризъм – само и само да се пробват ястията там. Някои ценители на хубавата храна въздишаха по паелята, други ми посочваха, че имат забележки към нея, но пък други гозби са много добри. Това е мнение на хора, които наистина познават хубавата храна, оценяват я и могат да й се насладят.
В началото на май направихме семейна разходка до Чеканчево и пообиколихме близките хълмове с прекрасни гледки. Използвахме висока полянка за пикник. Толкова ми хареса обстановката, че направо предложих да ме оставят една седмица на това място, за да си мързелувам в хамака и да се радвам на зеленина и простор.
Когато се върнахме в селото, за първи път влязох в ресторантчето с паелята, за което слушах толкова разкази и легенди. Направих резервация за следващата седмица – точно ден след рождения ми ден за фамилно събиране на паеля. Първо поръчах 8 порции паеля, но след това размислих като видях колко още изкушаващи ястия има и намалих бройката на 6.
Обстановката в ресторанта е съвсем селска. Но и аз не исках да е луксозна. Дори в съседните села ресторантчетата са с по-грабваща окото визия, но това е ресторантът със славата за най-хубава храна. Повече прилича на гръцките вехти и очукани таверни, които обаче като ти сервират някоя гозба, разбираш, че са кулинарно бижу. Точно като в книгите на Питър Мейл, който обикаля из френския Прованс, посещава такива малки, очукани, вехти ресторантчета, за да опита най-вкусните гозби и да ги опиша след това в творбите си. И като видях същата непретенциозна обстановка, направо ми светнаха очите. Това ресторантче имаше пълния шанс да се превърне в моето преживяване в стил ала-Питър Мейл. И като разгледах менюто – вече бях убедена в това.
Цяла седмица очаквах това преживявания. Дойде 20 май 2023 г., събота. Бяхме запазили маса за 8 души за 14 ч. Ние стигнахме 20 минути по-рано. Казахме, че имаме резервация и ни насочиха към запазеното за нас място.
Всичко съвсем беше тръпка!
Две маси с хартиени покривчици за еднократна употреба като гръцките селски таверни, а от двете им страни – две пейки с облегалки, направени палети, и две клатушкащи се пейчици без облегалки.
Аз реших да се жертвам и да отстъпя по-“луксозните пейки” с облегалките на другите, включително и на мъжа ми, който ме погледна с най-благодарния поглед (Не си мислете, че му отстъпих това по-удобно местенце завинаги, след час го помолих да се сменим, за да мога и аз да си облегна малко гръба).
Реално ако човек отиде на пикник, както ние бяхме предния уикенд горе над Чеканчево, условията бяха още по-спартански макар че открихме масичка и с пейка на 3 крака – вместо с 4 крака. Дори нямаше място на пейката за всички и аз избрах да седя на тревата. Но пък беше толкова хубаво! Сега поне имах място на пейката!
Към целия селски чар на ресторантчето сега отметнах и това, че на масата нито чашите, нито приборите бяха еднакви. А сякаш беше нарочно – най-различни по вид и форма. Все едно човек отскача до изоставена селска къща на роднини и се радва като намери някакви прибори и някакви чаши. Голяма работа, че не са от един и същ сервиз, нали все ще влязат в употреба. За София ще оставим сребърните сервизи, кристала и порцелана – нали така!
Когато ми донесоха менюто, вече се чудех какво да си поръчам. Изобщо не бях гладна, не исках и да прекалявам, но пък исках да опитам всичко – точно заради преживяването и заради моята любознателност да се докосна до повече неща, за които да изградя мнение (и после да го опиша).
Първо исках да взема само салата с розови домати и прясно сирене, но това ми се стори твъде обикновено и си поръчах калмари на плоча с лимончело.
Бях се засилила да поръчам и пилешки дробчета с хамон, но мъжът ми ме спря с въпроса как си представям, че ще изядем всичко това количество храна след като имаме и 6 порции паели.
Бях толкова щастлива, че другите си поръчаха различни ястия, за да видя какво представляват – шведска разядка, тай супа, тиквички по гръцки, гирос, пърленки.
Опитах от калмара с лимончело, малко от шведската разядка, от тиквичките и от пърленките. Шведската разядки ми хареса доста. Пърленките бяха страхотни. Отзивите на другите за тай супата и гироса също бяха много добри. Мисля, че супата е люта и не е за всеки този тип храна.
До този момент се радвах да пробвам различни неща, но все още го нямаше най-важното – паелята. Тя беше готова към 15 ч. Видях известният готвач да изнася навън една огромна тава. След това я постави на една от масите и започна да разпределя порциите в чиниите.
Е, това вече за мен беше важният момент!
Това беше преживяването, което очаквах – да ти покажат нещо “от кухнята”, да гледаш чевръстите движения на шефа, да долавяш аромата и да очакваш чинията с тази вкусотия.
Аз бях уверена, че само ще пробвам малко като си отсипя в помощната чинийка.
Е, познайте какво стана, когато ми сервираха всичко! Като видях морските дарове и златистия вид на паелята, лелеее, нито си отсипах, нито си спомнях вече, че е добре да не прекалявам с яденето. Изядох всичко. Нямаше и едно оризче, което да е останало. Справих се най-добре от всички.
Гледах синовете ми, които също обясняваха, че не са чак толкова гладни и не искат цяла порция паеля. Като им сервираха техните порции, вече бяха забравили за всичко това.
На цялото ни семейство много ни хареса. Не остана нищо от паелята. Успяхме да се справим с цяла огромна тава паеля. Такова количество храна не съм предполагала, че можем да изядем.
През това време кулинарното шоу беше в нова фаза. Шефът приготвяше паеля за други компании навън, на метри от нас. Можех да следя как се готви. И само да им завиждам на другите, че скоро и те ще имат наслада от храната. То и аз имах, но вече ми беше празна чинията.
И цялата тази идилия се съпровождаше с минаването на дебели котки под масите. Смяхме се как в Амстердам бихме път през целия град, за да стигнем до котешко кафене, където можеш да поседнеш на напитка, а наоколо ти правят компания котки. Стига, че положихме толкова усилия тогава да стигнем далече до известното заведение в нидерландската столица, но се оказа, че е само с резервации и то за доста време напред.
А тук имахме екстра към цялото преживяване – котки, които важно ни наобикаляха. Напомниха ми и на дебелите гръцки котки към таверните, които винаги позират и за туристите. Котките от Чеканчево обаче по нищо не отстъпваха на своите прочути гръцки посестрими.
А, да, вътре в ресторанта имаше и две птици.
Приключихме угощението с шоколадова кето торта и кафе – едно парче, разбира се. Познайте кой поръча тортата. Аз! Всички ме гледаха изумено – как може да искам още да ям. Но аз съм хитра. Нарязах я на минипарченца и така всички се изкушиха да опитат. А аз взех най-малкото – само, за да опитам и да знам какво представлява.
След такова сериозно ядене човек няма как да се качи в колата. Трябва поне малко да походи.
Докато обядвахме, се беше излял сериозен дъжд над селото и нямаше как да обикаляме по горските пътеки. Затова минахме покрай други забележителности и атракции – щъркелът, патиците с патенцата, вековният орех, жребестият черен кон, магарето, кокошките.
И така стигнахме до църквата на селото.
А пък до нея видяхме прелестна голяма модерна къща – както се пошегувах:
“Влюбих се в тази селска къщичка”.
Повървяхме, поразходихме се, пообщувахме помежду си и се насочихме пак центъра, за да отпътуваме към София.
Пътуването до ресторантчето в Чеканчево не е преживяване за всеки. В Данибон споделих моите впечатление веднага и по същото време е имало и друга дама, която посочи много неща, които не са й харесали. И с всичко съм съгласна. Права е в преценката си. На другия ден друга дама също сподели, че е ходила, и също изброи повече минуси, за които също е права. Трябва да се имат предвид тези мнения. Трябва човек да е с нагласа за селски тип заведение.
А особено ако семейството е с малки деца – не виждам как би им допаднало.
По-скоро е за хора с много големи деца и такива без деца на около 45-50+ години, които имат свободно време през уикенда и обичат да похапват. Но пак да отбележа – определено не е заведение, което ще допадне на всеки. Още на вид може да отблъсне мнозина. Досега обаче не съм чула познат – сериозен почитател на хубавата храна, който да не го оцени.
Ние, цялото семейство, сме очаровани. А съм капризен човек. Точно предишната вечер се жалвах, че ресторантът в центъра на София, в който празнувах рождения си ден, не беше с “уау” ефект и си мислех, че е трябвало да избера друг. Отделно обожавам най-вече изискани места.
Към заведенията в София имам повече изисквания – обстановка, музика, сервиране, да не се пушат електронни цигари и т.н. Като се замисля, само на 3 столични ресторантчета май им се разминава моята съкрушителна позиция и ги оценявам много високо – макар че на вид са като квартални кръчмички, но пък всички почитатели на хубавата храна ги знаят и ги ценят като кулинарно бижу. А най-хубавото може би е, че отблъскват другите, които не знаят какви съкровища са.
Така и аз възприемам ресторантчето в Чеканчево като кулинарно бижу.
Дори запалихме и приятели да ходим някой ден заедно. А дори си мисля да отидем през лятото и с чужденци – те ще са очаровани също, предполагам.
Ресторантчето с вкусната паеля в Чеканчево обаче за мен беше преживяване – селско, вкусно, различно и само с акцент върху храната и майсторството на готвача.
Щастлива съм! Най-после намерих моята близка селска кулинарна дестинация в стила на книгите на Питър Мейл. Не е в Прованса, но е на 40 минути от София.
