Цяла нощ сънувам руски шпиони.
Около 1 часа след полунощ приключих едно романче на английска писателка – „Убийство зад кулисите“ на Фиона Вийч Смит. То е част от криминалната поредица с разследванията на журналистката Попи Денби в 20-те години на ХХ век.
Говори се за руснаци, живеещи в Лондон, след Октомврийската революция.
Едни са част от царското семейство, други са белогвардейци аристократи реформатори, трети са хора на изкуството, четвърти са болшевики.
Сред персонажите са театралният режисьор Станиславски, принц Юсупов – убиец на Распутин, руската императриаца Мария Фьодоровна.
Всичко се върти около кражби на яйцата Фаберже, но има изкуство, джаз, история, английски суфражетки. Разбира се, много кражби и загадъчни убийства. И най-вече много шпиони.
В един момент се оказва, че всички руснаци – дори и културните дейци (без Станиславски, който изяжда отровен бонбон) и белогвардейците или аристократите са шпиони, двойни агенти, поръчители на кражби, убийци.
Интересно е, че макар да са в различни лагери в Русия – често бели и червени по някакъв начин си сътрудничат или поне са информатори за другите.
Има цял арсенал от варианти за убийства – пиене на чай, шоколодови бонбони с отрова и какво ли не. Ако не си изядеш отровния бонбон, малко след това пристига убиец и те довършва.
И са много жестоки. Имаше препратки към убийството на Распутин, който първо отровен с чай/вино. След като не убира бързо е прострелян няколко пъти. После е пребит. А накрая е удавен в реката.
Фиона Вийч Смит много добре е доловила основния проблем – на кой руснак да се довериш. Дори и най-активните сред руската опозиция могат да се окажат информатори на лошите – в наши дни на режима на Путин. Дори и културните дейци са ползвани като двойни агенти.
Тотално е заразено всичко с отровата на Кремъл. И човек извън Русия не може да се ориентира кой е лош, кой е добър. И всъщност изобщо има ли добри?
