„F като France — Франция, скъпа страна на моята младост! Тя е станала скучна, тъжна, покорна, болна — съсипана, опустошена, банална, вулгарна.“
Бриджит Бардо, “Mon BBcédaire”
„Младата Бриджит Бардо, актрисата, беше съд за въображението. Нейната слънчева, инстинктивна сексуалност на екрана възбуди Франция, а после и целия свят. Тя изглеждаше необуздана, физическа, без изкуственост. Мъжете я превръщаха в проекция на своите фантазии, но тя не можеше да бъде притежавана. Тя беше самата идея за следвоенната французойка — провокативна, сякаш държаща всичко под контрол. Те обичаха мъжете и бяха убедени, че могат да ги манипулират по свой каприз“, пише в свой анализ за Ню Йорк Таймс Надя Шпигелман.
От буржоазното възпитание до свободата
Бриджит Бардо израства в строго католическо, буржоазно семейство на парижки индустриалци – свят на ред, приличие и предначертани женски роли. Когато напуска този подреден дом, за да потърси своята независимост сред артистичните среди на следвоенен Париж, нейното бягство се превръща в културен акт.
На екрана младата Бардо излъчва нещо почти първично — слънчева, инстинктивна, естествена. Светът я виждаше едновременно като въплъщение на женствеността и като нейно разрушение. Тя не играе роля – тя излъчва свобода, която не може да бъде притежавана.
Икона на една нова женственост
През 50-те и 60-те Бардо стана символ на новата французойка — провокативна, независима и самоуверена. Мъжете я превръщат в своя фантазия, но тя не се подчинява. Именно тази двойственост – между копнежа и контрола – създава ореола ѝ.
На 39 години Бриджит Бардо прави нещо, което малцина очакват: отказва се от актьорството и се оттегли от публичния живот. Излиза от сцената в разцвета на славата си, за да се посвети на една друга кауза – защитата на животните.
„Животните ме спасиха.“
Одри и Бриджит – две лица на една епоха
В своята последна книга Mon BBcédaire Бардо посвещава размисли за Одри Хепбърн. В него тя я нарича:
„Митична актриса от 50-те – много шик, много изискана, модел за всички американски момичета… Пълна с чар и бижута, но без грам сексапил“.
Това сравнение казва всичко. Ако Одри е икона на сдържаната елегантност, Бардо е въплъщение на хаоса – чувствен, магнетичен и непокорен. Две различни школи на женствеността: Хепбърн говори на света с деликатност, Бардо – със скандал.
Да предизвикваш забраненото
„Обичам да предизвиквам забраненото — това е моята страст“, пише Бардо.
Тази фраза обобщава целия ѝ живот — от бягството от буржоазния дом, през филмовата слава, до скандалите в старостта. За нея истинската свобода е в провокацията, в осъзнатото нарушаване на граници.
Бардо никога не се стреми да бъде приятна. Инстинктът ѝ е да бъде жива – с цялата светлина и сянка, които това включва.
Противоречието на една необуздана душа
С годините Бардо продължава да разделя публиката. Нейните резки, често нетолерантни изказвания петнят образа, който тя сама бе създала. Но дори тогава, зад провокацията се усеща една и съща жажда за абсолютна независимост – отчаяният отказ на човек, който не желае да се превърне в символ, колкото и да го величаят.
От нейните думи и дела прозира поколение на жени, които са силни и внушителни, но рядко – нежни. Те вярват в дисциплината на духа, в елегантността като оръжие.
„Мъжете трябва да се държат като хубаво кученце на каишка — приятно за показ, но никога да се взема на сериозно.“
Този урок научава журналистката в Ню Йорк Таймс Надя Шпигелман от 95-годишната си парижка баба, която живее сама на лодка на Сена след като се развежда с дядо й.
„Израснах сред силни французойки от типа на г-жа Бардо — красиви и независими, да, но често остри и жестоки. Те казваха ужасяващи, ретроградни неща, но с палав блясък в очите.
Признавам, че обичах тези жени, дори когато силно не одобрявах вярванията им. Те не бяха мили; те бяха внушителни“, споделя Шпигелман.
Наследството на една дива елегантност
С Бриджит Бардо си отива и една особена форма на френска женственост – бляскава, темпераментна, цинична и дълбоко самотна.
Бардо е жената, която се отказва от обожанието, за да запази свободата си.
„Тези жени, от едно отминаващо поколение, не очакваха нищо от никого и не показваха много благост в замяна.
Жалко, че не знаеха как да бъдат по-нежни — към света и към самите себе си“, обобщава Надя Шпигелман.
