- Федерализацията, силното местно самоуправление и парламентарната република са трите стратегически цели за бъдеща Русия
- Ако Русия се разпадне на отделни държави, източната част на страната на практика би била обречена да се превърне в сателит на Китай, негов суровинен и военен придатък. Китай ще започне да напредва в посока към Европа, най-малкото до Урал.
Идеята, че за всички би било по-добре, ако я нямаше Русия, не е нова. И все пак това никога не е било основна идея, като географският обхват на разпространението му сред сериозните политици остава най-вече ограничен до страни, които споделят граница с Русия и следователно живеят под постоянната заплаха от нейната агресия от десетилетия, ако не и от векове.
Така беше до сега, пише в свой анализ в Политико руският опозиционер Михаил Ходорковски.
Но този аргумент вече излезе от обичайната си ниша и постепенно намира допълнителни поддръжници в академичните, дипломатическите и политическите кръгове на Запада – пример за това е неотдавнашната позиция на Януш Бугайски „Ползите от предстоящото разпадане на Русия“, автор на книгата “Failed State: A Guide to Russia’s Rupture”.
Като погледна по-отблизо този разговор за бъдещето на Русия, вярвам, че той може да се разглежда по три различни начина:
1. като дискусия за бъдещето като начин за постигане на по-ясно разбиране на настоящето (основната предпоставка на всички добри фентъзи романи);
2. като дискусия за бъдещето като проекция на собственото емоционално състояние („Така искам да бъдат нещата”);
3. или като дискусия за бъдещето като инструмент за подпомагане на поставянето на цели и планирането на политически действия.
И в момента, както повечето други, които мислят за Русия, аз се интересувам само от последното. От стратегическа и същевременно прагматична гледна точка какви точно приоритети по отношение на бъдещето на Русия имат най-голям смисъл за Запада?
Политиката, както знаем, е изкуството на възможното. Въпреки това, дори в рамките на ограниченията на възможното, обикновено има няколко донякъде постижими цели – някои от които впоследствие се оказват исторически погрешни.
За тази цел изглежда, че като лидер на западния свят, за Съединените щати прагматичното отношение към бъдещето на Русия трябва да се основава на теоретично възможни сценарии, които ще допринесат най-много за стабилизирането в дългосрочен план, и ще изключи възможното формиране на антизападен съюз, воден от Китай и включващ Русия или нейни исторически разклонения.
Влиянието на Запада върху сегашната ситуация в Русия днес е ограничено, а прякото влияние е почти невъзможно. Но това може да се промени радикално в момента, в който режимът рухне – нещо, което изглежда практически неизбежно. Това е просто въпрос на време. Тогава ролята на Запада и тази на чуждото влияние върху съдбата на Русия в по-широк план може да се окаже наистина много голяма – какъвто беше случаят в началото на 90-те години. И ще бъде много важно да разберем колко рационално Западът ще използва влиянието, което има.
Едно решение, което Западът ще трябва да вземе за себе си, е:
– дали да подкрепи силите, които ще се застъпват за запазване на Русия в рамките на нейните международно признати граници – или до голяма степен в рамките на тези граници с корекции, направени за територии, които ще изберат да продължат своите исторически път сами, преди всичко републиките от Северен Кавказ;
– или дали да подкрепят онези, които ще се застъпват за създаването на няколко независими държави на територията на Русия.
Днес вторият сценарий има немалка част от привържениците не само в Украйна, но и в повечето страни, които пряко граничат с Русия, които се страхуват да не станат следващите жертви на агресия – той има поддръжници дори сред руската демократична опозиция. Отговорите на много други въпроси относно бъдещето на Русия зависят от този фундаментален избор и има много хора, на които изглежда, че светът би бил много по-безопасен и по-добър, ако Русия повтори съдбата на СССР.
Категорично не съм съгласен с това мнение.
Строго хипотетично, дори ако приемем, че подобен план би бил лесно и мирно осъществим, той едва ли би улеснил живота на човечеството като цяло – и конкретно на западния свят.
С разпадането на Русия източната част на страната на практика би била обречена да се превърне в сателит на Китай, негов суровинен и военен придатък, разрушавайки трайно баланса в Централна Азия. Никакви усилия на Запада няма да могат да предотвратят подобно развитие на събитията и Китай ще започне да напредва в посока Европа, най-малкото до Урал.
Тези, които смятат, че Китай е по-демократична и далеч по-малко заплашителна диктатура от Русия на президента Владимир Путин, може да се окажат силно разочаровани от този резултат, тъй като значителна част от Евразия вероятно ще се окаже под властта на тоталитарен деспотизъм от старата школа, докато Западът се оказва лице в лице с много по-силен Китай практически на прага си.
Предположението, че разпадането на такава сложна политико-културна същност като Русия може да бъде извършено по мирен и организиран начин, според мен може да се счита за пожелателно мислене. Ако наистина се вземе предвид голямото етническо и религиозно разнообразие на Русия, мащабът на всички проблеми, които са се натрупали, и броят на въоръжените лица с боен опит, които ще съществуват в страната до момента, в който този въпрос стане актуален, те бързо ще разбират, че разделянето на Русия по безпроблемния чехословашки модел е практически невъзможно.
Това означава, че в случай, че Русия наистина бъде разделена, ние с голяма степен на сигурност ще се окажем с група от псевдодържавни образувания, хванати една за друга, всяка от които се опитва приоритетно да приватизира ядрените оръжия и други арсенали в тяхната област. Дори много от установените граници между бившите съюзни републики на СССР станаха „горещи“ през последните 30 години, докато вътрешните граници в Русия са от административен характер и следователно далеч по-малко ясни. В същото време въпросът за ядреното разоръжаване, дори и при най-строгите договори, изглежда не се обсъжда.
Подобно развитие на събитията едва ли ще направи света по-безопасен.
И накрая, доколкото пагубността на неконтролираното разпадане на Русия ще стане веднага очевидна за всички, ще възникне нова необходимост от насилствено обединение на основната територия на Русия и това ще бъде осъществено от следващия руски диктатор. Той ще постави началото на нов тоталитарен цикъл в Русия с неизбежно израждане към милитаризъм и враждебност по отношение на Запада. Само че този път това ще бъде още по-опасна и по-малко легитимна версия на „путинизма“.
Светът много бързо ще се окаже на ръба на нова война, само че в още по-сложни условия.
Независимо от факта, че в момента всеки разговор за бъдещето на Русия е силно емоционално натоварен, предпоставката, че светът би бил по-добър без нея, изглежда съмнителна – въпреки това светът без съмнение ще бъде по-добро място без Русия на Путин.
Поради тази причина моята визия за бъдеща Русия е тази на обединена държава, повече или по-малко в границите, определени след разпадането на СССР – разбира се, това не изключва прагматично решение за териториите, които няма искат да бъдат част от тази нова конфигурация.
Казвайки това обаче, признавам, че запазването на Русия като гигантска държава ще изисква дълбоки политически реформи, за да се предотврати нейната бърза и неумолима трансформация в нова милитаристична държава, придържаща се към обширните територии под неин контрол с помощта на груба сила.
Тук нашето предимство пред предишните поколения е, че можем да черпим от уникалния исторически опит на посткомунистическия демократичен проект – изключително тъжен опит, за съжаление. Но ние вече знаем, че докато Русия остава неделима унитарна империя с единен център на управление в Москва, никакви демократични обети или уверения от нова еднолична система не могат да предотвратят плъзгането на страната в тоталитарна диктатура.
И оттук можем да изведем основния параметър, който трябва да определи бъдещата Русия: тя трябва да бъде децентрализирана, тоест единна, но делима.
По същество единственото нещо, което може да бъде превърнато в Русия, е федерация. На практика никога не е било такова – нито при царете, нито при Съветите, нито след тях и със сигурност не при Путин.
Това не е лесна задача и, уви, не съществуват готови решения. Но Русия не може да бъде превърната в стабилна, мирна и в известна степен демократична държава без повишаване на нивото на независимост на местното самоуправление и едновременното формиране на няколко политически образувания, притежаващи значителна политическа и икономическа независимост от центъра на властта в Москва.
Въпреки това трябва да се примирим с факта, че типът политически и социален ред в различните територии ще се окаже изключително разнообразен.
Ако се съгласим с това, тогава ще трябва да признаем и необходимостта от трансформиране на Русия от президентска република в парламентарна, защото само парламентарната република ще може да осигури представителството на политическите интереси на различни групи, тъй като те се стремят да намират взаимноизгодни решения.
Федерализацията, силното местно самоуправление и парламентарната република са трите стратегически цели за бъдеща Русия и тяхното постигане може да представлява сериозна гаранция срещу новото залитане към тоталитаризъм.
Западното разбиране на важността на тези цели би помогнало значително на руското демократично движение по време на най-сложния и крехък преходен период между края на Путин и възстановяването на Русия върху нови конституционни основи.
Михаил Ходорковски, бивш политически затворник и главен изпълнителен директор на петролната компания Юкос, е автор на „Главоблъсканицата Русия“ .
