Откъс от книгата “Онова лято” на Лорън Уилиг
Със сигурност сте виждали картините им – романтични, с митологични сюжети и толкова детайлни, че напомнят по-скоро фотография. Но кои са прерафаелитите и откъде идва името им? Oснователите на Прерафаелитското братство – група от английски художници, поети и критици от средата на XIX век, обединени от увлечението си по естетиката на Средновековието и по художниците, творили преди епохата на Рафаело Санти (оттук и популярното название на групата – „прерафаелити“) – са Уилям Холман Хънт, Джон Миле и Данте Габриел Росети.
В романа на Лорън Уилиг „Онова лято“ ще се срещнете с Гавин Торн – измислен от авторката член на Прерафаелитското братство, който през 1849 година пристига в дома на богатия възрастен търговец Артър Грантъм, за да нарисува господарката на дома. Много по-млада от съпруга си, красивата Имоджен Грантъм е прекарала десет самотни години в златна клетка, потиснала емоциите си и пренебрегвана от мъжа си. Но чувствителният художник вижда отвъд маската на перфектна съпруга и долавя болката на Имоджен. Дългите часове, които двамата прекарват заедно в работа по портрета, полагат основите на красива, но обречена любов, чийто край е обвит в тайнственост…
Век и половина по късно, през 2009 година, нюйоркчанката Джулия Конли получава изненадващо наследство от непозната пралеля – старинна къща от началото на XIX век в лондонско предградие. Когато пристига в Лондон, за да подготви имота за продан, младата жена не подозира, че фамилната къща крие мрачна тайна на сто и шейсет години. Джулия се заема да я разплете, след като в гардероб с двойна стена открива пленителна картина на малко известен художник прерафаелит, изчезнал безследно през 1850 година. В начинанието й помага чаровният британски антиквар Никълъс Дорингтън, в чието минало също се крие тайна.
Прерафаелитизмът е считан за първото авангардно течение в изкуството, защото открито застава срещу влиянието на сър Джошуа Рейнолдс, основател на Кралската академия на изкуствата.
В същото време авангардността им е отричана от изследователите на изобразителното изкуство, тъй като те продължават средновековните принципи на историческата и религиозна живопис и подражание и имитация на природата.
Според изкуствоведа Михаил Алпатов идеята на прерафаелитите за сливане на всички видове изкуство допринася да се наложи схващането за книгата като художествено единство на текст, шрифт и илюстрация.
Въпреки че Братството не е просъществувало и десетилетие, прерафаелитският стил в рисуването се оказва решаващ за викторианска Англия и е бил поддържан от английските художници до началото на Първата световна война.
През XX век артистичните идеали се променят и изкуството бяга от изобразяването на реалността. Въпреки почти фотографската прецизност на прерафаелитите, техните творби са обезценени.
През 60-те години се наблюдава масово възраждане на Прерафаелитизма. Художниците прерафаелити се завръщат в канона на изобразителното изкуство с изложба в „Тейт“ през 1984 година.
Откъс от книгата – подарък от издателство “Софтпрес” за приятелите на “Данибон”:
“Онова лято”
Лорън Уилиг
Ню Йорк, 2009
Някой ми е завещал къща – каза Джулия. – В Англия.
Беше неделя сутрин. Баща ѝ се бе настанил на обичайното си място до кухненската маса. Изработена от светло дърво и купена за повече пари, отколкото Джулия даваше за месечния си наем, тя беше кадилакът на кухненските маси. На тъкана подложка бе поставена ваза с цветя – три бели лилии сред облак от отвеждащо непретенциозна папрат.
При всяко идване в апартамента на баща си Джулия имаше чувството, че влиза в илюстровано списание за интериорен дизайн. Овехтелите ѝ сини дънки и обикновената блуза определено не съответстваха на сребърните предмети и грижливо подредените цветя наоколо.
– Къщата на леля ти Реджина – заяви баща ѝ, без да се замисля.
– Коя леля? – Джулия нямаше лели или поне не знаеше да има. Майка ѝ беше единствено дете и същото можеше да се каже за баща ѝ. Е, почти. Смътно си спомняше, че той има полусестра (или полубрат) в Манчестър, но никога не бяха общували с онази част от семейството, дори не бяха си разменяли коледни картички.
– Лелята на майка ти – поясни накратко баща ѝ и разгъна неделния вестник. – Реджина Аш.
Не погледна Джулия в очите. Е, това можеше да се очаква, нали? През всичките тези години не бяха говорили нито веднъж за Англия, за онази сива предистория, към която Джулия се връщаше само в кошмарите си.
Понякога все още сънуваше светлината на фаровете, дъждовните капки по предното стъкло и чуваше свистенето на гумите и собствения си писък. Събуждаше се разтреперана, обгърнала тялото си с ръце, и викаше майка си.
– Трябва ли да знам коя е? – Джулия внимаваше гласът ѝ да звучи небрежно и се опитваше да прикрие тремора на ръцете си. Отиде до кафемашината на барплота. Трябваше ѝ време, за да се стегне. Искаше да изглежда нормално – градила бе внимателно тази фасада цели двайсет и пет години.
– Беше настойница на майка ти – каза баща ѝ.
Говорът му беше много отривист, много британски. Вместо да отслабва с годините, колкото по-дълго живееха в Щатите, толкова повече акцентът на баща ѝ звучеше като на говорител от Би Би Си. Грижеше се за него така, както някои хора полагат грижи за прическата си. Джулия не можеше да го кори. На англичаните в Ню Йорк се приписваше особено обществено положение. Това силно я дразнеше, най-вече защото акцентът от детството ѝ бе имал обратен ефект върху нейните връстници и тя много бързо се бе отървала от него.
Психиатърът, когото Джулия беше посетила веднъж в колежа, бе нарекъл това „пренос“. Наговорил бе и още цял куп глупости, примесени с неразбираема терминология, които може би щяха да имат повече смисъл за нея, ако бе изкарала онзи начален курс по психология, както направи съквартирантката ѝ. Главното обаче беше ясно: захвърлила бе старото си „Аз“ – онова малко момиченце от Лондон, което отговаряше на името
Джули живееше с родителите си в апартамент с градина – и бе станала американско момиче на име Джулия, за да се справи с положението. След края на часа кимна любезно и повече не се върна в кабинета на психиатъра. Нямаше нужда някой да ѝ казва очевидното.
– Ясно – каза Джулия. – Настойницата ѝ.
Неделният „Таймс“ прошумоля – баща ѝ бе обърнал страницата. От барплота Джулия виждаше само тила му – сив и грижливо подстриган, върховете на ушите и телените рамки на очилата му.
Лелята на майка ѝ имала къща. Звучеше като упражнение по френски: Avez vous la maison de la tante de ma mère?
Но Джулия не искаше къщата на лелята на майка си. Всичко онова беше минало, приключило много отдавна. Сега тя принадлежеше на Америка не по-малко от жълтите таксита и дъвките по тротоара. Нейният живот беше тук от онзи ужасен октомври, когато с татко ѝ стегнаха целия си багаж и се преместиха в Ню Йорк.
Джулия отвори стъклената вратичка на бюфета и извади една от спретнато подредените чаши. Беше бяла със сини цветя, много шведска и много модерна. Всичко в кухнята на баща ѝ беше много шведско и много модерно. С изключение на предметите, които бяха много датски и много модерни. Кафемашината беше сребриста. По нея стърчаха повече копчета, отколкото на Международната космическа станция. В тази натрапчива модерност имаше нещо утешително.
– Помислих си, че е като историите с нигерийските банкови сметки – опита се да се пошегува Джулия. Щеше ѝ се наистина да е шега.
– Къщата не е в Нигерия – отвърна баща ѝ, обърна се и я погледна над очилата с онзи поглед, предназначен за най-глупавите му стажанти. – Съвсем близо до Лондон е.
– Зная – каза поздразнено Джулия. – Това е… Ох, няма значение!
Ако баща ѝ не знаеше какво представлява схемата с нигерийските банкови сметки, тя нямаше намерение да му обяснява. Доколкото бе наясно, за него ползването на електронната поща се свеждаше до това да диктува кореспонденцията си на секретарката в службата и на Хелън, мащехата ѝ, у дома.
Джулия хранеше необикновено уважение към Хелън. Фактът, че успяваше да угажда на капризите на баща ѝ вече близо петнайсет години, без да излее кана с кафе върху главата му, само по себе си беше чудо.
Занесе чашата до масата и я постави внимателно на тъкана подложка.
– Ако приемем, че е вярно… – започна Джулия.
Баща ѝ я изгледа учудено над очилата:
– Ако приемем ли? Не си ли се свързала с тях още?
Джулия се взираше в изстиващото кафе. Пяната се разнасяше бързо по повърхността. Логично беше да направи точно това, нали? Да положи нужното старание. Пък и сега е толкова лесно: чукваш няколко пъти по клавиатурата и получаваш имена, адреси, подробности…
Но вместо това беше оставила писмото да отлежава на кухненската маса, забравено между кутия корнфлейкс и куп списания, трупани три месеца – доказателство за ада, в който живееше отскоро.
– Получавам купища боклуци – заоправдава се. – Хората пращат какво ли не.
– Джулия…
– Знам! – прекъсна го. – Щях да проверя за какво става дума, ако бях решила, че е нещо сериозно. – Ако някой си беше направил труд да ѝ каже, че има леля на име Реджина или че въпросната леля има къща. – Как да предположа, че ме очаква наследство?!
Баща ѝ не обърна внимание на сарказма ѝ.
– Откога е?
– Едва от седмица. – Или две. Седмиците вече ѝ се сливаха.
Писмото беше в купчината с рекламни брошури, между предложение за кредитна карта, което обещаваше едва 18-процентна лихва до края на живота ти, и покана за тематично лятно парти в Ню Йорк, посветено на джунглата – саронг, по желание.
Едно време Джулия щеше да се оправи с писмото за пет минути. Едно време профучаваше през дните, движена от адреналин и кофеин, часовете се блъскаха шумно един в друг като колички за картинг, а времето между работните срещи никога не ѝ стигаше. Джулия все закъсняваше и все имаше да върши още нещо. Така беше, преди да загуби работата си и времето да се разтегне като дъвчащ бонбон.
Мразеше израза „загуби работата си“ – като че ли случайно я бе затрила между бюрото и тоалетната. Не я беше загубила.
Отнеха ѝ я. Стана поредната жертва на ипотечната криза, на сриващите се пазари, на рецесията.
Джулия подръпна ластика на конската си опашка и я пристегна.
– Ще им се обадя в понеделник.
– На кого?
От вратата в другия край на кухнята се появи мащехата на Джулия и пусна ключовете си в оловната купа върху пералнята. Носеше торба с логото на популярна пекарна, от която се носеше апетитен аромат на пресен хляб.
Хелън имаше стройна фигура, постигната с много усилия в края на средната възраст, а косата ѝ бе боядисана в типичното за скъпите манхатънски квартали пепеляворусо. Не твърде русо – би било просташко, а достатъчно русо. Този нюанс подхождаше възхитително на бежови панталони през зимата и на
ярки шарени десени през лятото.
Преди време Хелън работеше като юрист в „Сотбис“, но бе напуснала след раждането на Джейми. Джулия се чудеше какво прави мащехата ѝ по цял ден. Имаше си чистачка, която поддържаше къщата чиста до блясък, а Джейми и Роби вече бяха поотраснали и нямаха нужда от постоянна грижа – ако не се брои подреждането на кецовете им. При всяко идване на Джулия ѝ се струваше, че обувките им се множат и завземат все по-голяма площ.
Чудеше се дали и времето на Хелън се разтяга като нейното, дали тя също си измисля поводи да отскочи до бакалията и да удължи пътя дотам само за да има какво да прави. Не можеше да я попита обаче. Не бяха достатъчно близки.
Баща ѝ обяви без предисловия:
– Джулия наследи къща.
– Вероятно – побърза да вметне Джулия. – Може да е измама.
…
Издателство “Софтпрес” е партньор на “Данибон” в инициативата “Представи се”.
