„Мама ми е казвала, че нищо в живота не е лесно. Всеки път, по който поемаш, има своя цена. Ала откакто съм тук, научих, че ако не избереш път, рано или късно някой друг го избира вместо теб. Ето защо трябва да изберете пътя си още сега. Знаете кой е, защото го чувствате“ – така казва Пайпър Маклауд – момичето, което може да лети. И е права, не само за избора на пътя, а и за избора на книги. Ако краткият откъс, който прочетохте, ви е накарал да почувствате този роман – заповядайте, четете нататък…
Вече знаете, че това е историята на Пайпър – тийнейджърка, която е различна дори сред различните в свръхсекретно училище с максимална охрана за деца с необикновени способности. А да си различен си има последици, които са твърде потресаващи, за да бъдат описани и твърде опасни, за да бъдат пренебрегнати. И създават роман, който трудно ще ви остави безразлични, независимо на каква възраст сте. Не се притеснявайте да прочетете романа след тийнейджърите вкъщи. Стара истина, че истински добрите книги за деца и подрастващи, са предназначени за всички – и за момичета, и за жени, и за момчета, и за мъже.
„Смях се през цялото време, като изключим моментите, когато плачех – казва за „Момичето, което може да лети“ авторката на феномена „Здрач“ Стефани Майър. – Дадох я на майка ми, чета я и на децата си. Тази книга е мултивъзрастова. И ще стопли сърцата ви.“
Откъс от книгата „Момичето, което може да лети“ – специален подарък от издателство “Софтпрес”:
“Пайпър живееше с майка си и баща си във ферма. Тя не беше кой знае каква ферма, a стара дъсчена постройка с хамбар, застрашително наклонен наляво. Откакто хората се помнеха, семейство Маклауд живееше в Низините, на същите двайсет каменисти акра земя. Дядото на Пайпър, прадядото и много други предишни поколения бяха поели първия и последния си земен дъх и всичко останало между тях в същата къща, където и тя беше родена. И никога не бяха мислили да се преместят другаде. Бети Маклауд смяташе, че хората трябва да живеят на едно място, а не да се местят насам-натам, за да може Всевишният да ги намери, ако се налага.
– Ако добрият Господ искаше нещата непрекъснато да се променят, слънцето нямаше да изгрява по един и същи начин всяко благословено утро. – Бети беше обикновена, но сериозна жена и вярваше в две неща – в Библията и в нещо, което наричаше „провидение“. – Предупредих Мили Мей да не си играе с новата градинарска мотика. Не съм изненадана, че черните бръмбари ядат доматите ѝ. Това е провидение.
За разлика от Мили Мей Бети Маклауд не предизвикваше провидението.
Джо Маклауд, дълъг като върлина мъж, със загоряла от слънцето кожа с цвета на кафяви есенни листа, не проронваше нито дума за провидението, но пък от друга страна, и не говореше много. Притиснеха ли го с въпрос, той дълго го обмисляше, преди да намери думи и да отговори премерено:
– Ами, така стоят нещата.
И беше доволен от начина, по който стояха нещата.
Бети и Джо тихо обработваха земята си, докато сезоните и годините минаваха, без да се различават един от друг.
И в Низините никой не твърдеше, че Маклауд не правят нещата, както е редно. Разбира се, докато някой най-после все пак го каза.
– Не. Нещата не стоят така – възрази Бети Маклауд, когато доктор Бел ѝ съобщи, че е бременна. В края на краищата тя бе отпразнувала цели двайсет и пет години бездетен брак и вече не се смяташе за млада.
Четири месеца по-късно роди момиченце.
Кръстиха я Пайпър.”
Повече информация за книгата ще откриете тук: http://soft-press.com/srchead.html?com=viewall&viewbook=807
