Разказ за амбициозно младо момиче, което още от 3 клас планира живота си как да влезе в елитен университет от Бръшляновата лига, описва Джейн Л. Роузън в книгата си „Малка черна рокля“. Роузън е позната със статиите си в известния сайт Хъфингтън пост. Тя живее със съпруга си и трите им дъщери в Ню Йорк и черпи вдъхновение от града и хората в него.
“ #ПланътНеБешеТакъв“ е озаглавен разказът с неочакван край, който описва живота на Софи, която е завършила престижния Браун – университет от елитната Бръшлянова лига. Тя е на 23 години. Живее в Ийст Сайд в Майхатън (в Ню Йорк) – квартала на либералните интелектуалци. Баща й е евреин, а майка – чернокожа.
План за прием в елитно частно училище
Още от 3 клас момичето започва само да планира живота си как да влезе в топ университет. Тогава учи в държавното начално училище P.S. 6, което е с добра репутация. Осъзнава, че е човек, който обича да планира живота си, но живее в семейство, което никога не планира нищо. Затова предприема стъпки да осъществи плана си за още по-добро образование.
източник: Уикипедия
Софи си набелязва известни елитни частни училища в Ню Йорк, от които шансовете за прием в Бръшляновата лига са изключително големи. Това са Далтън, Тринити и Колумбия преп. Таксите обаче в тези частни училища също са изключително високи. Разглежда им условията за прием и още в 3 клас започва да сваля документите за кандидатстване. Решава първо да ги оставя до кафемашината, за да ги видят родителите й докато пият сутрешното си кафе. Тази стратегия обаче не проработва. Затова 3-класничката започва да ги слага в чантите им и дори в спортните им сакове. Баща й, за когото отбелязва, че е дете на евреи активисти от Горен Уест Сайд, категорично отхвърля идеята за частно училище с ясния аргумент, че той е завършил държавно училище и си е много добре. Майката, която пък е чернокожа и щерка на консервативни учители от Бъфало, проявява повече интерес. И както в повечето семейства по света – щом майката се е навила, ясно е, че нещата ще се случат. Тя убеждава бащата поне да обиколят няколко училища щом детето толкова иска, но очаква, че няма да се впечатлят много.
Момичето обаче вече е наясно, че училищата са изключителни и това й била тайната стратегия. Още с първото училище бащата либерал вече се съгласява, че частното училище ще е в пъти по-добро място за детето му.
Софи смайва комисиите по прием в тези елитни частни училища с въпроси, които точно искат да чуят и които показват високо ниво на ангажираност (но за всеки друг извън тази сфера някои от тях могат да прозвучат като абсурдни):
„Дали ще мога да основа клуб за плетене, в който да правя бебешки терлици за сирачетата в Китай?“
„Какви възможности за общественополезен труд предлагате в Далтън?“
Комисиите в училищата са възхитени. Точно такава социална ангажираност търсят и известните топ университети. Оценките от приемните изпити на Софи също са с отлични оценки. Всичко това тушира черната точка, че родителите й са завършили държавни училища – нещо, което не е плюс в биографията на амбициозното момиче. За университетите от Бръшляновата лига се знае, че се смята за плюс поне един от родителите да е завършил даденото висше училище, макар че това не гарантира място. Обикновено в документите за кандидатстване задължително присъства този въпрос дали родителите ти са учили там. По тази причина и за елитните частни училища също е важно децата, които приемат, да са с родители, възпитаници на топ университети, тъй като това донякъде води и до по-лесния им прием в тях и вдигане на процента на приетите ученици на най-желаните места, което пък повиша интереса към училището от нови кандидати. Софи осъзнава факта – родителите й не са възпитаници на частни училища и на топ университети и това означава, че за комисията по прием тя не е очевидният кандидат за Бръшляновата лига.
На всички родители, които са се насочили към най-известните частни училища в Ню Йорк, е ясна формулата за успех: след тези частни училища приемът в елитен университет е в кърпа вързан. Но си съществува и една социална заигравка – всички родители се преструват, че не избират тези училища заради ясната формула за успех, а обясняват, че това не ги интересува, тъй като за тях са важни други по-ценни неща: „интеграцията“ и „разнообразието“, каквото и да означава фактически това. Макар и да се говори едно, трябва да се разбира нещо коренно различно. Единственото, което има значение за всички, макар че никой не го споделя открито, е колко ученици от даденото частно училище са били приети миналата година в престижен университет.
източник: Jim.henderson / CC BY-SA (https://creativecommons.org/licenses/by-sa/4.0)
Софи е приета в Далтън – едно от най-известните частни училища в САЩ, което заема топ позиции в класациите в страната, а също така е и сред гимназиите, които подготвят за прием в университети от Бръшляновата лига.
План за прием в университет от Бръшляновата лига
Ведната след като постига заветната цел – прием в елитно частно училище, Софи си начертава следващата – прием в университет от Бръшляновата лига. Вече е в 8 клас в Далтън. Тя осъзнава, че от 9 клас всичко, което прави ще е от значение за приема й в топ висше училище. Затова предварително си оформя ясна картинка на положението си спрямо своите съученици, които ще са й основна конкуренция, тъй като ще завършат едно и също училище. Започва да ги разпитва кои университети са завършили родителите им – така ще разбере в кои университети те имат най-голям шанс да бъдат приети и са с едни гърди преди нея, тъй като тя няма това предимство. До Коледа на 9 клас вече има пълен списък на конкуренцията си за Бръшляновата лига. Срещу всеки от университети присъстват и имената на родителите на съучениците й, които са възпитаници на някой от тях. Така например за най-желания от нея – университета в Пенсилвания (там е завършил Тръмп и имат изключително силна бизнес програма), има 7 конкуренти от своите съученици, чиито родители са учили там. Корнел се слави като колежа с най-лесен прием сред тези от Бръшляновата лига, но за там Софи има 9 конкуренти. Сама преценява, че не е от академичната класа на Харвард, Йейл, Принстън и Колумбийския. Затова се насочва към два варианта: Дартмут с конкуренция от 2 момичета и Браун с конкуренция от 3 момчета.
След това Софи започва да проучва какъв е процентът от приетите в тези два университета от нейното училище през последните 5 години. Всяко престижно частно училище притежава такава подробна статистика, която наистина се ползва често от консултантите по прием – една доста скъпоплатена услуга. Процентът на приетите от Далтън в тези два университета се оказва доста добър и това успокоява Софи.
Започва да проучва конкуренцията си. Момичетата, които имат родители, завършили в Дартмут, са умни, а едното от тях дори чернокожо (това е носи бонус точки), като самата Софи. За прием в елитните университети е важно от каква раса си. Най-високите изисквания са към бели мъже. При тях резултатите от изпитите SAT трябва да са най-високи. При чернокожи момичета е доста по-лесно. Софи оглежда конкурентите си за Браун – 3 бели момчета с родители от Браун. Определя ги като „скучни бели сополанковци“, които не са й никаква конкуренция. Така отсича какъв е нейният избор: Браун.
За да докаже отрано колко силно желае този университет, Софи си купува онлайн блуза с качулка и с надпис „Университет Браун“ (по принцип това невинаги се тълкува добре – смята се, че е може да се носи дреха или шапка от даден елитен университет, ако самият ти си възпитаник на него или ако родителите ти са учили там).
След като ясно определя каква е целта й – Браун, Софи посвещава 3 години и половина за подготовка за прием там. И разбира се е приета.
Реалността в Браун
източник: Kenneth C. Zirkel / CC BY-SA (https://creativecommons.org/licenses/by-sa/4.0)
Браун се оказва висока летва дори за всеки със състезателен дух като Софи. Там всички са с високи резултати на SAT. Каквото и да направи човек, винаги има някой, който го превъзхожда многократно:
„Дори да бях изплела достатъчно бебешки терлици за всяко сираче в Пекин с население от 11 милиона души, то момичето в другия край на аудиторията беше изплело достатъчно, за да обуе всяко краче на сираче в Шанхай с население от 14 милиона души“.
В университет от Бръшляновата лига е трудно да си най-добрият и това често води до разочарование. Софи за първи път няма план. Американските университети дават възможност студентите да си избират какво да учат по време на самото обучение, а изборът не се прави още в началото каква специалност да се учи, както е например в европейските. Понякога това е добре, защото предоставя свобода на младия човек да решава по-дълго време с какво иска да се занимава, да търси себе си, но често води и до разфокусиране. В крайна сметка Софи завършва с две дипломи по сравнителна литература и по история на изкуството. Това са специалности, които са приятни за момичетата, но отдавна попадат в класациите за трудно намиране на работа след това. Особено за история на изкуството все по-често се говори, че е за деца от много богати семейства, които самите са собственици на ценни произведения на изкуството в дома си и са с нужните контакти, т.е. евентуални клиенти на скъпи картини и други произведения на изкуството.
Животът след Браун
Софи се връща при родителите си след завършването на Браун. Ходи на интервюта за работа, но без успех. Често хапката възпитаник на Бръшляновата лига е твърде голяма за работодателите, особено ако наемат новозавършил.
Веднъж Софи среща съученичка от Далтън, която винаги е била на крачка зад нея. Не избира топ университет, а отива да учи в такъв от т.н. „Малка Бръшлянова лига“ – Хамилтън. Вече работи за „Голдън Сакс“ – една от най-старите инвестиционни банки в света. Това шокира Софи, която е възмутена, че съученичката работи на такова място, а дори не е завършила Бръшляновата лига. И за първи път се пита дали и тя не е трябвало да завърши в „Малката Бръшлянова лига“, където напрежението е по-малко и има повече възможност да се развиваш.
“ #ПланътНеБешеТакъв“ дава интересен поглед върху една съдба на възпитаничка на университет от Бръшляновата лига. Тя планира да се развива по един начин, но топ университетът всъщност не й предоставя това, което е очаквала – всички работодатели радушно да я приемат само, защото е завършила Браун. Разказът е приятен, динамичен и се чете бързо. Дава повод за размисъл за изборите в живота, за планирането на бъдещето или поне докъде да го очертаваш. Дали винаги да избираш най-доброто или пък да се спреш на нещо по-практично, за да си успешен и на следващата стъпка. И понеже книгата е „Малката черна рокля“ в историята на Софи наистина има малка черна рокля. Самата Софи при срещата със съученичката си си измисля набързо своя успешна история, която се появява в Инстаграм и после се налага да поддържа тази фалшива фасада – на успешно момиче, което уж работи в „Сотбис“. Ходи всеки ден в луксозния магазин Блумингдейлс и си прави селфита с различни дрехи и стоки. Снимките публикува в Инстаграм и така става звезда там. И точно една малка черна рокля може да й донесе желаната покана за парти в „Кристис“ и може би най-после оферта за работа.
Разказът е с отворен край и всеки може да си го довърши сам. Историята на Софи е много поучителна и може би дори реална. Всички планове, които следва за прием в университета от Бръшляновата лига, са точно такива, каквито се осъществяват и от академичните консултанти. Но дали най-доброто винаги е най-добро. И дали това гарантира категоричен успех в живота. Всеки сам ще прецени.
