Препоръчана книга от Софтпрес
„Мишел Обама. Моята история“ – откъс
В началото на последната ми година в „Уитни Йънг“ отидох на задължителна първа среща с кариерния консултант, който ми бе назначен. Сега не мога да разкажа много за тази жена, защото умишлено и почти веднага изтрих срещата от съзнанието си. Не си спомням нито възрастта, нито расата ѝ, нито как ме погледна в деня, когато се появих на вратата на кабинета ѝ, изпълнена с гордост, че съм напът да завърша сред десетте процента с най-добър успех в моя клас в „Уитни Йънг“, че бях избрана за касиер на класа, че ме приеха в Националното общество на честта и успях да преборя почти всички съмнения, с които бях дошла като плаха деветокласничка. Не си спомням дали прочете документите ми, преди или след като обявих желанието си да последвам брат си в „Принстън“ идната есен.
Може би по време на кратката ни среща консултантката е казала някои положителни и полезни неща, но аз не си спомням нищо от тях. Защото, справедливо или не, се фиксирах върху едно-единствено изречение, което тя каза.
– Не съм сигурна – изрече с небрежна покровителствена усмивка, – че отговаряте на критериите за „Принстън“.
Преценката ѝ бе бърза и категорична, може би въз основа на бегло изчисление на моите оценки и резултати от тестовете. Предполагам, че това беше нещо, което тази жена правеше по цял ден с отработена ефикасност – да казва на зрелостниците закъде стават и закъде – не. Сигурна съм, че в своите очи тя просто постъпваше реалистично. И се съмнявам, че се е замислила по-дълбоко за нашия разговор.
Но както вече казах, провалът е чувство далеч преди да се превърне в реален резултат. И ми се стори, че точно това целеше тя – внушаваше, че ще се проваля много преди да съм се опитала да успея. Съветваше ме да сваля летвата, което бе пълна противоположност на всичко, което винаги са ми казвали моите родители.
Ако ѝ бях повярвала, присъдата ѝ щеше отново да съсипе самочувствието ми, да ме върне към старата мантра не е достатъчно, не е достатъчно. Но трите години общуване с амбициозни деца в „Уитни Йънг“ ме бяха научили, че съм способна на повече. Нямаше да позволя мнението на един човек да разклати всичко, което мислех, че знам за себе си.
Вместо това смених стратегията си, без да променям целта си. Реших да кандидатствам в „Принстън“ и няколко други колежа, но без да се интересувам от мнението на кариерната консултантка. Обърнах се за помощ към един човек, който ме познаваше добре. Господин Смит, моят заместник-директор и съсед, бе виждал силните ми страни в учението и ми бе поверявал собствените си деца. Той се съгласи да ми напише препоръки.
В живота си съм имала късмета да срещна всякакви забележителни и изтъкнати хора – световни лидери, изобретатели, музиканти, астронавти, спортисти, преподаватели, бизнесмени, художници и писатели, лекари и учени откриватели. Някои от тях (макар и недостатъчно на брой) са жени. Някои (макар и недостатъчно на брой) са чернокожи или цветнокожи. Някои от тях са се родили в бедни семейства или са живели живот, който за мнозина от нас би изглеждал пълен с несправедливо много несгоди, но въпреки това се държат така, сякаш имат всички предимства на света. Ето какво научих от тях: всички те са се сблъсквали с хора, които се съмняват във възможностите им. Някои от тях все още имат около себе си гръмогласна многолюдна тълпа от критици и скептици, които крещят „Казах ти!“ при всяко дребно препъване или грешка. Шумът не заглъхва, но най-успешните личности, които познавам, са намерили начин да живеят с него, да разчитат на хора, които вярват в тях, и да преследват уверено целите си.
В деня, когато излязох от кабинета на кариерния консултант в „Уитни Йънг“, кипях от гняв най-вече заради нараненото ми его. В този момент единственото, което си мислех, бе: Ще ти покажа аз!
Но после се успокоих и се хванах здраво за работа. Никога не съм мислела, че влизането ми в колежа ще е лесно, но се научих да се концентрирам и да вярвам в себе си. Опитах се да разкажа всичко това в своето есе при кандидатстването. Вместо да се преструвам, че съм феноменално умна девойка и очаквам от самото начало да вляза в клуба на отличниците на „Принстън“, аз писах за множествената склероза на баща си и че в семейството ми няма висшисти. Признавах факта, че се опитвам да скоча далеч. Но като се има предвид миналото ми, всичко, което можех да направя, бе точно това – да опитам.
В крайна сметка, предполагам, все пак показах на онази кариерна консултантка, че греши, защото шест-седем месеца по-късно в пощенската ни кутия на Юклид авеню дойде писмо с покана да се запиша в „Принстън“. С родителите ми отпразнувахме успеха с пица от „Италианска фиеста“ за вечеря. Обадих се на Крейг и буквално изкрещях добрата новина в слушалката. На следващия ден почуках на вратата на господин Смит, за да му съобщя, че съм приета, и да му благодаря за помощта. Не си направих труда да потърся академичната консултантка и да ѝ кажа, че е сгрешила – че наистина съм достойна за „Принстън“. Никоя от нас нямаше да спечели от това.
В края на краищата не се налагаше да ѝ доказвам нищо. Достатъчно бе, че се доказах пред себе си.
Още за книгата „Мишел Обама. Моята история“ можете да прочетете тук.
Читателите на Danybon могат да поръчат тази и други книги с 20% отстъпка от сайта на Софтпрес www.soft-press.com, като използват промокод Danybon20. Кодът се въвежда при завършване на поръчката.
…
Издателство „Софтпрес“ е партньор на „Данибон“ в инициативата „Представи се“.
