Мохамед, Рейнбоу!
Колко е дълга дъгата? Убедена съм, че има учени, които чрез сложни формули са открили вярното решение. За йорданците, обаче, отговорът е ясен – почти километър. Такава е дължината на тяхната „дъга“ – най-атрактивната улица в столицата на Хашемитското кралство. Шарен пъзел от магазинчета със сувенири, кафенета и ресторанти – RAINBOW STREET присъства в задължителния списък на всеки пътеводител за Аман. Така че се превърна и в моя цел. „Перфектно решение, това е най-хубавото и най-сигурно място в Аман“, с професионална вежливост ми обясни усмихнатият пиколо в хотела.
Вече имах натрупани няколко дни впечатления от Йордания, в които се опитвах да попия от културата и манталитета на йорданците. Намирах ги за сдържани на фона на представата ми за арабския свят, но пък много гостоприемни и учтиви.
Арабската пролет подмина страната, но не и промените, обясниха ми местни журналисти. Само допреди десетина години след 7 часа вечерта улиците опустявали. Било като неписан вечерен час за цялата страна. Но крал Абдула и красивата му съпруга Рания успели да вмъкнат от блясъка на Запада и глобализацията в ежедневието на йорданците, или поне на тези от столицата. Жените-шофьорки станали все повече, увеличили се и разводите, а световните марки дрехи смело започнали да завземат гардеробите на местните дами.
Впечатлена от отпечатъка на глобализацията в Аман, в компанията на сръбкиня и черногорец, се отправям към Rainbow с Uber.
„Rainbow?“ – питаме шофьора. „Да“ – отговаря той кратко и потегля. На притеснението ни, че не сме получили код за потвърждение, той отново отговаря кратко – „Няма проблем“. И точно когато Uber-ът се впуска по аманските улици, а ние се залепяме за прозорците, за да гледаме светещите сгради, шофьорът ни поглежда и пита, отново кратко – „Накъде?“. Но на отговора „Rainbow“, чуваме само „Не, не, не!“. Обяснява ни, че трябва да сме с Мохамед, категорично отказва да вземе неговата поръчка, прави огромен завой през аманските квартали и ни връща до хотела. Е, забавихме се, но разочарованието е за кратко. На отстрещната страна на улицата виждаме същия модел KIA, с каквато не успяхме да стигнем до RAINBOW. Втурваме се към колата, влитаме тримата и въодушевено казваме на шофьора RAINBOW. Шофьорът ни поглежда, но не отговаря. „Мохамед, Мохамед!“, подканяме го. „Мохамед, Rainbow!“, но колкото и настоятелно да говорим, той не отговаря. „Uber!?“ – питаме ние и накрая шофьорът промълвява плахо – „No, private!“ /Не, частна кола/
Е, случват се и такива неща. Рисковете на глобализацията, с подобни мисли по балкански набързо оправдаваме поведението си и се втурваме към следващата KIA, която стои пред хотела. Няма начин, това да не е Мохамед. Оптимизмът ни, обаче, бързо изчезва. С лека усмивка шофьорът /със сигурност беше Мохамед/ потегля с двама възрастни съпрузи, европейски туристи. Усмивката му не изчезва, когато ни подминава. Вече беше ясно! Мохамед ни заряза. А от Rainbow ни делят 15 километра.
„Вече се върнахте?“, пита усмихнатият пиколо. Реших да не споменавам за неуспешното ни потегляне и го помолих да ни викне такси. Не знам защо помислих, че ще се случи по телефона. Усмихнатият мъж излезе пред хотела, застана в средата на улицата и с най-мощното свирене с уста, което някога съм чувала, пренареди автомобилния поток. Веднага изскочиха няколко таксита. Пиколото си размени някакви думи с шофьорите и успя да спазари най-добрата сума.
Е, сега е време да се напише – #vibes #Amman. Най-накрая се впуснахме в най-туристическото място на йорданската столица. Пъстра, шумна – „Дъгата“ имаше чар и атмосфера.
Но признавам не е лесно постоянно да снимаш с телефона, да се опитваш да разгледаш всичко, да се стараеш да не пропуснеш нещо интересно, да търсиш най-красивите сувенири и да не изпускаш да се „тагваш“. Още в първите метри на улицата зарязах телефона. „Снимах с очи“, както обича да казва дъщеря ми.
