Не ви трябват зарчета, игрално пано и късмет, за да се озовете в Монополи. Стига ви да знаете, че има такъв град, изпълнен с векове история. Намира се в Италия, на “тока на Ботуша”. Между него и София се простират около 950 км – по суша и море. Монополи напълно отговаря на името си – “уникален, единствен град”.
Там времето си е взело отпуск и на драго сърце е отстъпило място на спокойствието. Да, всички в градчето са спокойни. Но как се постига всичко това? Има си начини и подозирам, че те са свързани с онези тайнствени италиански думи – Долче вита. Дали тайната за сладкия живот е в храната, в морето или слънцето – ще се впуснем в лабиринта от улички, за да открием отговора.
Часът е 5:17 сутринта. Алармата пропява настойчиво. Като никога не чакам да се включи още веднъж, а светкавично се изстрелвам от леглото. Отварям прозореца. Вече е доста топло. Приготвям се набързо, слагам банските и инспeктирам дали са събрали отпадъците, които сме оставили пред вратата предната вечер. Погрижили са се, рано-рано.
Вървя към плажа, за да хвана изгрева. В ранния час уличките в Стария град са чисти, измити. А, да! Да се върнем към моята инспекция на отпадъците. В града е въведен график за разделното им събиране и предната вечер всички /местни жители и туристи/ оставят боклука пред къщите си.
Поздравявам съседското куче и минавам по калдъръмената уличка “Amalfiani”, която ме извежда до една от най-известните локации в града – Porto Antico. Старото пристанище на Монополи – красив пристан за рибарски лодки. Запазен е традиционният им вид. Продължават да ги правят от дърво и задължително са боядисани в синьо и червено.
Правя поредното селфи. Снимам се на това място по всяко време на деня, защото винаги е различно и невероятно красиво.
Минавам покрай крепостната стена, за да стигна до плажа – Cala Porta Vechia. Влизам в хладната вода. Посрещам изгрева и поздравявам местните баби, които всяка сутрин правят гимнастика в морето. Отпускам се по гръб и забравям за всичко. Това е морската ми медитация. Обикновено ми отнема много време, за да успея да прочистя съзнанието си и да се концентрирам върху дишането, защото не мога да спра да мисля за какво ли не. А в този момент във водата между двете крепостни стени, в морето пълно с рибки, когато слънцето още не е толкова настойчиво, а само гали кожата, забравяш кой си, къде си и ти остава само насладата от момента.
До 9 сутринта съм свършила с плажа. Бабите са си тръгнали малко преди мен, за да пият кафе и да започнат да приготвят обяда. Аз започвам да търся най-близката пекарна и така попадам на Il forno delle Meraviglie.
Влизам вътре и ме връхлита вълна от аромати. Питам за традиционни сладкиши и тогава продавачката ми предлага един от най-вкусните десерти, които съм опитвала.
Леко ронлив бадемов сладкиш създава експлозия от вкусове в устата ми и дълго след това продължавам да гадая какво е имало в него. Сигурна съм, че имаше канела и джинджифил, а захаросаната обвивка съединява всички вкусове и придава цялост.
След прекрасната закуска решавам да обиколя Стария град и да намеря някоя бакалия. Набелязвам си забележителности, които да посетя следващите дни. По-късно ще се върна в църквата Madonna dela Madia – пазителката на Монополи.
След като съм напазарувала в местния магазин решавам да се прибера и да обядвам на терасата на покрива. Разбрах, че това което продават под името “моцарела” в България, няма нищо общо с реалния, пресен продукт. Италианците казват, че моцарелата не трябвало да се държи в хладилника и вече знам защо – изяждам я, преди да се замисля къде да я складирам. Прошутото и мортаделата са толкова вкусни, че ги сполита същата съдба.
Часът е един следобед, слънцето е жарко. Ритъмът на живота в Монополи изисква сиеста.
Не ме търсете преди 18 часа, когато ще се срещнем на по джелато!
А, дотогава помислете за Долче вита. Всъщност тайната за Долче вита не е никаква тайна, а проста комбинация от спокойствие, усмивки, вкусна храна… и много джелато, разбира се!
