Това ме впечатли като послание от родителската среща в Американския колеж
“Важно всеки е да се състезава със себе си. Не с другите, а със себе си. Да е постоянен, мотивиран, отговорен и да подобрява резултатите, които е дал в началото на годината”. Това ме впечатли като послание от родителската среща в Американския колеж, която се проведе на 5 декември за нашия 8/5 клас. Беше индивидуална – всеки родител с всеки учител. Този съвет ми го даде учителят на сина ми по спорт – г-н Маринов, но мисля, че чудесно отразява цялото ми впечатление от всички учители. Важно е как се развиваш, имаш ли постоянно сериозно отношение към подготовката си и дали постигаш прогрес в края.
Точно това изречение “Важно е да се състезава със себе си” добре отразява и това, което виждам в Американския колеж през тези няколко месеца откакто Ники е ученик там.
Често ме питат: “Защо им е Американският колеж на децата от “Света София”, които са учили толкова много английски и са стигнали толкова високи нива?”. Вече бях писала, че за мен Американският колеж е много добро продължение на наученото в ЧОУ “Света София” и винаги има още много какво да се научи, а най-вече тук имат огромни възможности да ползват езика, който владеят. Но след родителската среща в петък си дадох сметка и за още едно ценно качество, което се възпитава. Дори и при силен старт, системата в Колежа изобщо не ти позволява да си помислиш, че можеш да си почиваш или дори за малко да слезеш по-надолу от възможностите си. Няма значение дали е моментно състояние. А още повече и ако си си правил тънки сметки, че аз “така и така съм добре и мога сега за малко да си почивам”. Веднага се алармира и реагира. Така че дори при силен старт, не си мислете, че няма какво да се прави и че цялата година е загубена – както чувам за притесненията на много родители на по-малки ученици. Напротив. Трябва винаги да се поддържа това високо ниво, а и да се отбелязва напредък. Постоянно. Може би дори отговорността е много по-голяма и трябва винаги да си на ниво и да не допускаш неглижиране на нищо. Трябва рано-рано да осъзнаеш, че се състезаваш със себе си и не можеш да падаш под своите резултати.
Така написано – звучи много ясно и всички ще кажат, че го знаят. Но от три дни разсъждавам върху някои наши черти и си мисля, че долавям разлики в нашето разбиране и в това, на което ги учат в Колежа.
Струва ми се, че у нас сме повече склонни да прощаваме, когато някой се изявява силно, но понякога решава да си “поспести силичките” – я от мързел, я от пубертет (или други житейски фази), я, защото се цели в нещо по-голямо и стратегически неглижира по-лесните неща. Много често това е при първенците в дадена област. Имам чувството, че често се хвърляме да даваме бляскави резултати в началото, после може да си “полежим” доста време и накрая нещо да се позасилим отново като се мерим спрямо другите, а не спрямо резултата в началото и в крайна сметка “на финала” може да сме по-зле в сравнение с началото, макар и да сме изпреварили другите. И това го забелязвам като психология и стратегия не само при хората, но и при различни компании и проекти (Все си казвам и съжалявам: “Ей, как силно почнаха, а сега станаха като другите – едно абсолютно нищо”). Не бих го отхвърлила, защото явно ни е в нашето разбиране и стратегия за успех.
Сега обаче се запознавам с друга логика – когато си добър в нещо, не можеш да си позволяваш дори и за миг да не си добър в него, не може да не се развиваш и не може да падаш под своите резултати, а най-вече не може да неглижираш по-лесните неща за сметка на по-трудните. Още повече ако си изявен в дадена област, то си е и нещо като отговорност да си на високо ниво винаги (признавам си, че тези качества се възпитаваха и у нас едно време, но сега не е така). Не е важно да си пръв сред другите, а е важно да се състезаваш винаги със себе си. Аз съм ви казвала и преди – в Американския колеж не е редно да се интересуваш от оценките на другите, всеки трябва да си гледа само своите резултати и постижения и да се стреми към подобрения и прогрес. Това ни го обясниха още в началото на годината. И все повече разбирам колко логика има в това, особено като се обвърже със съвета – всеки да се състезава със себе си.
Наскоро с интерес следях едни статии на Малкълм Гладуел (автор на “Изключителните”, “Повратната точка” и др.). Той участва всяка година в голям маратон с ясното съзнание, че не може да стане първи. Целта му обаче е коренно различна. Всъщност винаги е само една – да подобри своя рекорд от предишната година. Четох винаги с интерес вълненията му преди старта и разказите му как се подготвя. Още тогава се замислих колко различно качество се възпитава с това постоянство да се “самонадскачаш”. Конкуренцията на другите е хубав, но по-лесен стимул. Далеч по-трудно е да следиш собствените си постижения, да си постоянен, мотивиран и да вървиш към по-добри резултати.
