Мистичен, познат и в същото време будещ желание да бъде още по-добре разбран. Това е Владимир Димитров – Майстора – класик сред българските художници. Всяка изложба с негови творби или за него винаги събужда огромен интерес. И винаги се научава нещо ново.
„Образът на Майстора“ – изложбата в „Квадрат 500“ ме очарова.
Още с влизането се усещаше, че тук нещата са на високо ниво.
Не само заради името на твореца, не само заради известните картини, но цялата атмосфера показваше модерност и стил. Една изложба на европейско ниво. Изложба, която си заслужава да бъде посетена.
Самото влизане в залите на изложбата е сякаш въвеждане в нещо непознато. Първите редове ти предоставят достатъчно информация, но и ти засилват любопитството.
Човек спира пред загадъчния портрет на Майстора с поглед, сочещ към входа на залата, и се зачита, за да научи за българския „класик“ и „патриарх“, за движението „Родно изкуство“, за автопортретите и портретите от другите творци.
Посетителят прочита тези редове и прави следващата крачка, която му разкрива красивата зала.
Черно-червено. Залата е в тези цветове. Но защо? Пита се човекът, пристъпващ напред в света на Майстора. Акцентите наистина добре подчертават изложените картини.
Внушително!
Очарованието от тази загадачна среда в черно-червено подсилва желанието да се разгледа всяка творба. Придвижването из залата е съпроводено от скърцането на дървения паркет, което не нарушава спокойствието, а сякаш още повече засилва усещането все едно си на тайно място и си сам пред непознатите обектите, които чакат да бъдат опознати.
Първият автопортрет на Владимир Димитров-Майстора е от ученическите му години.
Запазени са три автопортрета от този период.
Младият художник с интерес изучава своето лице още от най-ранни години. Първите автопотрети най-вероятно са правени по фотографии, разказва изложбата.
Привлича ме цветността на следващата творба, която е по-различна.
В следващия автопортрет виждаме един решителен млад мъж. Научаваме обаче нещо интересно. Майстора по принцип е бил хрисим, а в творбите си внушава за себе си по-различен образ. Сам се виждал като горд, непреклонен, упорит, фанатичен и дори страшен човек.
1920-те години са най-тревожната и динамична фаза в живота на Майстора, неговото време на скиталчество — Рим и Италия, Цариград, Прага, Париж, Лондон, Мюнхен и Германия, САЩ, научаваме от изложбата. От това време е и този автопортрет с разкривено от болезнена гримаса лице.
„Маска на страдающ Лаокоон“ – това заявява един художествен критик от онова време.
(музей на Ватикана, Рим)
Създаването на автопортрета с неговата трагична маска е свързано по всяка вероятност със смъртта на майка на Майстора през 1921 г. Художникът споделя:
„Загубих половината си живот“.
Следващият портрет също е с много история, дело е на великия Иван Мърквичка.
„Вниманието, което буди образът на Майстора сред неговите колеги, е забележително“, разказва изложбата.
„Още в Кюстендил негoвият приятел Емануил Попдимитров, еднакво запален по изобразителното изкуство и литературата, често го скицира, като последната му портретка скица е от 1906 г., в София.
Като студент в Рисувалното училище интерес към това характерно лице проявява преподавателят му проф. Иван Мърквичка и създава през 1910-те години настоящия негов портрет.“
През следващите години редица български творци ще рисуват Майстора. Ще ни запознават с характерните му черти и ще ни помагат да го опознаваме още по-добре.
А през това време Майстора продължава да се самоопознава. Тук например го виждаме със смъкнато палто.
Редица приятели и сподвижници на Майстора оставят забележителни творби за него.
Един от тях е Борис Елисеев, който е роден в Кюстендил и още рано неговият талант е оценен от Владимир Димитров – Майстора. По-голяма част от професионалния път на Елисеев преминава в чужбина, но никога не губи връзката си със своите приятели – кюстендилските художници.
Когато се говори за художници, рисували често Майстора, трябва да се запомни името на Стоян Венев.
Ето какво научаваме от изложбата, където има много творби от Венев:
Стоян Венев завършва живопис в Художествената академия в София. Твори в областта на живописта, графикaтa и кapикатурата. Роден в костендилското село Скриняно, познанството му с Владимир Димитров датира още от детските години на Венев, когато Майстора разпознава у него безспорен талант и го насърчава да се занимава с изкуство. Този ранен портрет на Майстора, рисуван през 1930-те, свидетелства за почитта, оказвана от не един от кюстендилските художници към техния покровител, приятел, още и за неустановения живописен език на младия Венев.
След 1944 г. той, изцяло поставил се в услуга на народната власт, рисува и публикува не много ласкави карикатури с образа на Майстора, отразяващи разбирането на новата власт за делото на Майстора: формалистично и откъснато от реалните социални проблеми на българското село.
След смъртта на Майстора и значителната промяна в политическата и културната конюнктура Венев, като отплата към своя някогашен приятел, рисува множество, посмъртни портрети на Майстора, самостоятелно или поставяйки го в обкръжението на неговите любими типажи.
Често образът на Майстора висок и извисен – е съпровождан от ниската и набита фигура на самия Стоян Венев, израз не толкова на подчертаните физическите характеристики на двамата, колкото на самоосъзнато подчиненото отношение на ученик към учител.“
Илия Петров е друг художник, който рисува Майстора.
Илия Петров учи живопис в Художествената академия в София в класа на проф. Никола Маринов от 1921 до 1926 г. След завършването специализира в Мюнхен. При завръщането му в България в края на 1920-те години творчеството на Илия Петров е повлияно тематично и стилово – от идеите на движението за Родно изкуство в опит за търсене на специфичен национален стил и образност. По същото време той рисува портрет на Майстора (засега в неизвестност).
Множеството скици и рисунки на Майстора от архива на художника свидетелстват за дълготрайния интерес на Илия Петров към неговия образ и за тяхното приятелство.
Една интересна творба, която няма как да не забележите, е „Майстора с чалма“ на Асен Василиев. Рисувана е през 1938 г.
А ето и още една творба на Василиев от средата на 50-те години.
И още една картина от 50-те години.
Следващият голям художник, който прави портрет на Майстора, е Дечко Узунов. Творбата е от 1923 г.
Дечко Узунов започва образованието си в родния град Казанлък, където негов учител е една от важните фигури в българската култура от първата половина на XX век – художник, писател, хуморист и краевед – Димитър Чорбаджийски – Чудомир.
От 1919 г. той е студент в Художественото-индустриалното училище в София (дн. Национална художествена академия), където учи живопис в класа на проф. Петко Клисуров. След завършване на общия курс през 1922 г. заминава на специализация в Мюнхен.
След завръщането му в България през 1924 г. стилово и тематично творчеството на Дечко Узунов е видимо повлияно от идеите и образността на движението за Родно изкуство.
Макар от 1930-те години той да изменя пластичния си език, през 1960-те и особено през 1980-те години Дечко Узунов се връща към търсенията си в народностен и национален дух.
Неговият портрет на Майстора от 1923 г. е отличен пример за респекта на младия, европейски образован художник към своя по-възрастен колега, който още с първата си самостоятелна изложба от 1922 г. очертава нови, модерни тенденции, обновили българското изобразително изкуство.
Иван Ненов е друг български художник, който е оставил портрети на Майстора. Изложеният е от 30-те години.
През 1914 г., когато Иван Ненов е на 12 години, семейството му се мести в Кюстендил, където той попада в средата на младите кюстендилски художници, събрани, събрани около Владимир Димитров – Майстора. Тази среща определя и професионалния му избор – постъпването в Художествената академия в София.
Първата голяма изява нa xудoжника е през 1926 г., когато участва в изложба на дружеството „Родно изкуство“, в което остава като негов член до 1932 г.
В края на 1920-те години Иван Ненов на няколко пъти портретува Майстора – израз на тяхното приятелство и уважението, което храни към своя по-възрастен приятел и учител.
Иван Ненов е носител на наградата за живопис. Владимир Дими тров – Майстора през 1977 г.
Карл Йорданов също рисува Майстора.
Още една различна и впечатляваща творба.
Дело е на Васил Стоилов.
Васил Стоилов (1904 – 1990) е друго име, което трябва да запомним, когато говорим за художниците, рисували Майстора.
В периода 1922 – 1927 г. Васил Стоилов учи живопис в Художествената академия в София в ателието на проф. Цено Тодоров.
Дипломира се с отличие и специализира в Париж (1929 – 1932). Участва а Салоните на френските художници (1929, 1930, 1932), спечелва си приятелството на меценати и признанието на френската критика.
През 1932 г. се завръща в България и участва във всички общи изложби и често подрежда самостоятелни. Твори изключително активно до последните си дни.
Васил Стоилов е сред художниците, чието творчество като тематика, сюжети и пластични търсения остава докрай свързано с родното и родните традиции.
Владимир Димитров – Майстора е сред близките приятели на Васил Стоилов, често бива рисуван от художника, а образът на Майстора може да бъде разглеждан и изследван като отделна голяма тема в неговото творчество.
Васил Стоилов пише монография за своя приятел (непубликувана), съдържаща спомени, документирани срещи и разговори между дваната, оценки и анализи на неговото дело и творби.
Днес ръкописът е част от архивния фонд на Стоилов, който се съхранява в университетския архив към Нов български университет.
Следваха още автопортрети на Майстора от 40-те години.
Приключвах с първата черна част от залата.
Обърнах се и огледах пространството от нов ъгъл.
Предстоеше ми да опозная червената част от залата.
Подчертаваше я яркия контраст спрямо тъмната част.
Възприех я като знакова и от най-голямо значение.
И наистина е така Майстора вече заема централно място в композиията и е отделен от втория план, който се подчинява на други закони на изграждането.
Както и в Автопортрет (на фона на лози и брезова гора)“ (1920-е) и в настоящия от Софийската градска художествена галерия (рисуван по същото време, към 1922 г.). художникът се е поставил на декоративен фон, в случая със силно изразено сецесионово внушение от условни цветни петна.
С тази своя серия автопортрети от 1920-те години Майстора за пръв път достига в своята живопис до опростяване, декоративност и стилност, които от тук насетне ще определят пътя на изкуството му в търсене на национален стил.
Именно в тях се избистря композиционната схема, която ще бъде предпочитана в цялото му бъдещо творчество“ (Димитър Аврамов) изнесен силно в предния план централен образ, обърнат фронтално към зрителя, очертаващ строго централната композиционна ос и отделен категорично от втория план, който има други закони на изграждане
Пристъпвам към следващата творба: „Автопортрет (на фона на лози и брезова гора)“ от 1922 г. Предоставена е интересна информация за нея.
Силно изнесен напред, фронтално стояща фигура на фона на пищна вегетация и градския силует на кюстендил – този автопортретен мотив в изложения тук в топортр Майстора разработва последователно и търпеливо поне в 5 различни варианта. С изложения тук автопортрет Майстора никога не се разделя и особено го цени въпреки явните грешки в живописването на образа. Множество елементи в него сякаш са наистина сгрешени носьт, очите и погледът, скулите, челото… Но едва ли бихме допуснали, че този роден и още повече култивиран рисувач би допуснал такива елементарни пропуски в творението си. Това е едно внимателно изучвано лице, което неговият притежател не харесва особено много, наблюдавано и оглеждано от различни гледни точки, преправяно и доработвано многократно. Опитът на Майстора е да надмогне обичайната за дотогавашните му портрети реалистична прилика, да синтезира и стилизира образа и в същото време да го постави в една силно декоративна среда, нещо, което не е правил дотогава.
Така изображението излиза от условностите. на предметната реалност и става символно. Забелязва го и неговият критик от изложбата му през 1922 г. Стефан Митов: „този поглед на аскет, напрегнат, внушителен и дълбок. Фигурата е напълно в хармония с амбиента и цялата работа диша някакъв странен мистицизъм“.
Последната картина в червената част рамкира двете творби на фона на лози и брезова гора и е цветова препратка към първата със силно изразено сецесионово внушение.
Пренасям се към втората тъмна част в първата зала. Там отново са изложени автопортрети, рисувани след втората половина на 40-те години и през 50-те години.
С напредването на възрастта, с прошарването и побеляването на брадата, която винаги е покривала лицето му, автопортретите на Майстора се успокояват, без да губят от психологизма си, на който ъой винаги ще държи, става ясно от изнесената информация.
През втората половина на 1940-те до самото начало на 1950-те години преобладават графичните му автопортрети с молив и сангин, изпълнени меко, с плавна, но категорична линия, където чрез ретуширане се постигат дълбоки, скулптурни обеми.
През 1952 г. Майсторът излага за последен път, вече се е завърнал от Шишковци в София и практически е спрял да работи.
Последните автопортрети, които прави, са с масло върху хартия.
Единият в охраво-червена тоналност, другият с лице изцяло в жълта гама, червени припламвания във фона, студени зелени и сини цветове.
Те са въобще последното нещо, което ще сътвори до края на живота си.
Започнал 60 години по-рано с първите си автопортрети, той ще приключи творчеството си, отново самопортретувайки се.
Хвърлих последен поглед към залата преди да премина към следващата.
Втората зала беше само в черно.
Само с няколко творби, но внушителни.
Имаше и прожекции на видеоекрани.
Тайствеността и мистерията още повече се подсилваха в тази зала.
Помагаха тъмнотата и мистичните светлини, които подсилваха важните акценти.
Усещането в тази зала е, че човек се намира пред важни творби, които говорят много.
И всъщност наистина е така.
Тук са изложени творби на Васил Стоилов, посветени на Майстора. Изложена е картина, която показва как скулпторът Андрей Николов работи, а Владимир Димитров – Майстора му позира.
Андрей Николов два пъти прави скулптурни образи на Майстора.
Първо през 1925 г. и после през 1952 г., като по този начин маркира началото и края на неговата художническа кариера.
Васил Стоилов рисува тази монументална творба в една важна и решителка за Майстора година. През 1952 г. той излага за после ден път в групова художествено изложба и практически спира да рисува.
На преден план е Майстора в една от типичните му и обичани от Васил Стоилов седящи пози с леко повдигнат прихванат с ръце крак. Прав Андрей Николов стои пред оформящия се скулптурен портрет. Така в лицето на тези двама забележителки художници картината на Стоилов се превръща в свособразна алегория на творчеството.
На заден план, високо върху рафтовете си оставен, сякаш забравен, поредният проект за комунистически монумент. Като си даваме сметка, че всеки елемент от картинното пространство, изграждано от Васил Стой лов, е точно премислено и натоварено със значение, отгатване и основният въпрос, който забава творбата, кое ще оцелее за историята и паметта на поколенията? Това споделено в табела до картината.
След смъртта на Майстора Васил Стоилов създава още няколко мащабни платна, в които неговият приятел и учител е основна тема.
Едната творба е Апотеоз на Майстора (1972), където портретуваният е поставен в обкръжението на своите родители и любимите си образи.
Другата картина е символичната творба Богонилска проповед (1969), която сякаш обобщава дълго обмисляното разбиране на художника за Майстора.
Третата зала също като първата беше в черно и червено.
Още при пръв поглед привличаше с белотата си картината на Светлин Русев, изложена в далечината.
Имаше редица потрети на Майстора от различни художници.
Творбите показват Майстора вече като по-възрастен.
Подробно се запознаваме с творчеството на Асен Василиев (1900-1981) .
Кюстендилец по рождение и сродник на Майстора. Асен Василиев завършва живопис в Художествената академия в София през 1975 г. Живописец, изкуствовед, художествен критик мемоарист, той е сред най-изтъкнатите изследователи на българското изобразително изкуство от епохата на Възраждането.
Приятелството му с Майстора започва още през 1910-те години, докато Асен Василиев е ученик в родния си Кюстендил. Тогава около Майстора се сформира група от млади любознателни и художествено надарени младежи: Асен Василиев, Кирил Цонев, Борис Елисеев, Иван Ненов, Мордохай Бенцион и др.
През 1917 г. групата на младите кюстендилски художници организира заедно с майстора първата художническа изложба в града. Асен Василиев говори за кюстендилска художествена школа, наброяваща 25 творци, родом или свързани с Кюстендил.
Личността и образът на Майстора представляват траен интерес за Асен Василиев през целия му житейски и творчески път. Отрано той събира материали за неговия живот, като натрупаният внушителен документален свод, нарастващ през годините, и досега е един от основните биографични източници за живота на Майстора.
Асен Василиев многократно рисува Майстора, като първите му портрети са от 1920-те, когато завърта Академията и за кратко се прибира в родния си град.
Още един художник, роден в Кюстендил, рисува Майстора. Това е Борис Колев. При него е интересно, че учи История на изкуството на Византия във Виена. Често рисуват заедно с Майстора в с. Шишковци през 30-те години.
Борис Колев пише и през 1955 г. издава монография за своя приятел и учител.
Хареса ми портрета на Майстора, който беше дело на Димитър Вълканов.
Те са дългогодишни приятели. Майстора специално му позира.
В тази зала изложбата ни показва и известен автопортрет на Майстора.
Следващата картина заслужава специално внимание. Тя е на Иван Стоилов – Бункера.
Майстора е поставен във враждебна среда, а класикът показва своята благост.
Още една интересна творба – на Недко Каблешков, който дълги години работи като директор на Художествената галерия „Владимир Димитров – Майстора“ в Кюстендил.
Виждаме и двоен портрет на Майстора и негов модел в почти ритуални пози. Картината е на Ганчо Карабаджаков, кмет на Велико Търново. В нея има тънка линия, която я превръща в диптих. Така се подчертава непреодолимата преграда и дистанция между Майстора и неговите женски модели.
Портретът на Найден Петков също показва благост, но и дистанция.
Светлин Русев рисува Майстора през 2012 г. Твобата е в частна колекция.
Отново хвърлих поглед към залата с творбите, които разгледах.
Следваха картини на Стоян Венев – художник, за когото вече беше разказано още в първата зала.
Почит към Майстора и Венев с „Кюстендилци“.
Майстора и Венев са представени като Дон Кихот и Санчо Панса от Васил Чакъров.
Чакъров изобразява художника и сред копачките.
И с ябълки.
За Людмил Руневски Майстора е много елегантен.
А Теню Пиндарев в цикъла си „Първите“ поставя двама майстори един до друг – „Майстор Зограф и Майстора“.
Разходката ми приключи. Отново обхванах с поглед тази зала.
Преди да се отправим със съпруга ми към другата изложба за Майстора в Двореца исках да направя нова обиколка през всички зали и да запечатам това, което ме е впечатлило във видео. Споделих го и с приятелите на Данибон.
Във фоайето се продаваха сувенири, свързани с Майстора.
Имаше дори и бебешко боди.
Струваше 18 лева.
В „Квадрат 500“ има на втория етаж и още творби от Майстора.
Препоръчвам ви първо да разгледате тази изложба в „Квадрат 500“, а след това да се насочите към другата в Двореца.
Фоторазходка из изложбата „Образът на Майстора“ в Квадрат 500
Данибон не предоставя услуги по отразяване на събития или посещения на места. Местата и събитията, които посещавам, са част от семейните ни или мои лични разходки. Изборът е изцяло мой или на семейството ми. Дали ще пиша за даде посещение зависи от това дали имам време, вдъхновение, възможност, желание.
Ако някой желае да присъства негово събитие или място в Данибон, това може да стане само в рубриката „Представи се“ или в календара на сайта. Условията за поместване на статии там са обявени тук.
