„Трябва да признаем, че ще бъде голямо предизвикателство да запазим ентусиазма на страните-членки на ЕС“, предупреди полският премиер Матеуш Моравецки в подкаст миналата седмица. “Събудихме Запада, така че не можем да го оставим да заспи отново.”
Лидерите от Централна Европа, Прибалтика и Скандинавия, включително Моравецки, имат вродено различна и много по-свиваща стомаха им гледна точка относно нахлуването на Русия в Украйна в сравнение с техните западноевропейски колеги, пише “Политико”.
Страни, които някога са били смлени от руския ботуш – или са били тревожни съседи на тормозещия Съветски съюз – реагираха на войната с това, което психолозите наричат отговор на оцеляването. Това се дължи не само на близкото минало, но и на история, датираща от векове, принуждавайки тези страни да се ангажират с пълно и безкомпромисно поражение на Русия сега.
Те виждат бъдещето си като неразривно свързано с това на Украйна, а руската победа – частична или друга – като свое поражение. За тях не може да има замразен конфликт и преговори, които биха могли да оставят на руския президент Владимир Путин възможност да прегрупира силите си и да се върне, за да ги преследва.
И този страх от ясна и настояща опасност е причина за увещаващите взаимодействия със западноевропейските колеги на Мюнхенската конференция по сигурността – един от най-влиятелните форуми за глобална дипломация. Централноевропейците настояват за военни самолети и повече танкове за Украйна и за ясно разбиране, че битката може да приключи само когато Русия бъде победена съкрушително.
На миналите конференции в Мюнхен репортерите и наблюдателите бяха привлечени повече от взаимодействието между противниците. Но този път, без Русия или Иран – и двете страни не бяха поканени – фокусът е върху западните съюзници и как те ще се приспособят и ще продължат напред по отношение на Украйна.
На конференцията се говори много за единство и се чуват похвали за проявената до момента сплотеност. Това е възможност да се покаже силата и целенасочеността на трансатлантическия съюз. Но мъчителният страх на Моравецки и неговата кохорта е, че Западна Европа ще се измори и ако й бъде предоставена възможност за споразумение чрез преговори – колкото и съмнителна да е – те ще я сграбчат.
И може да не са само западноевропейците.
Във вторник, след среща на шефовете на отбраната на Запада в Рамщайн, министърът на отбраната на САЩ Лойд Остин каза, че западните партньори са се съгласили да доставят повече системи за противовъздушна отбрана, танкове, артилерия и снаряди, както и обучение за украинската армия.
„Тази контактна група даде да се разбере, че ние ще подкрепим борбата на Украйна за свобода в дългосрочен план“, обяви Остин пред репортери.
Но се съобщава, че американски официални лица настояват Киев да постигне значителни успехи на бойното поле възможно най-скоро, докато Западът поддържа силен политически апетит да го подкрепи и преди ръководеният от републиканците Конгрес на САЩ да започне сериозно да намалява подкрепата или предизборната кампания да накара по-предпазливите сред администрацията на президента Джо Байдън да започнат да налагат въпроса за стратегиите за излизане.
Централноевропейските лидери обаче не виждат тази война през призмата на изборните кампании и тяхната нервност се основава на историята – включително историята на самия Мюнхен.
Те са били оставяни в беда и преди, по-специално през 1938 г., когато британският премиер Невил Чембърлейн и френският министър-председател Едуар Даладие подписват позорното споразумение в Мюнхен, предоставящо Судетската област на Германия преди 85 години. Чехите познават умиротворяването като Mnichovská zrada или Мюнхенското предателство.
После, след войната, има Ялта и Потсдам – конференциите, на които Йосиф Сталин удари с ботуша си Централна Европа.
Но когато Берлинската стена падна, Централна Европа и балтийските страни най-накрая можеха да спрат да гледат на изток със страх и да върнат погледа си на запад, оформяйки своята постсъветска идентичност и посока. Бяха избягали от капана на историята — или поне така си мислеха.
За тях присъединяването към Европейския съюз и НАТО беше водено от мотиви, различни от тези на други западноевропейски страни. Според полския историк Ярослав Куиш, основател и редактор на седмичника Kultura Liberalna, те смятаха, че тези съюзи представляват застраховка срещу това да бъдат впримчени отново в лагер с Русия.
Но сега – както през голяма част от тяхната история, връщайки се още по-назад от комисарите до царете – „изтокът се завръща“, смята той.
От самото начало инвазията на Русия се тълкува в региона „не като събитие, а като част от дълъг исторически процес“, отбеляза Куиш. И това възприятие се основава на опита на предишните поколения.
Това обяснява и защо поляците и другите централноевропейци приветстваха с добре дошли украинските бежанци, за разлика от тяхното пренебрежение към тези от други части на света. Историческите причини обясняват различното отношение, казват поляците, посочвайки близостта с Украйна и културните и езикови връзки, свързващи двете страни, както и основното усещане за това, което може да се опише като превантивна емпатия.
Когато ги попитате защо прегръщат бягащите украинци, централноевропейците от всички възрасти споменават своя морален дълг и състрадание, но също така подчертават притесненията от пренасянето на конфликта. Тревогата е подкрепена от непоклатима историческа тревога, а нахлуването на Путин в Украйна, заедно с ужасите от Буча и Ирпин, предизвикаха генетичен страх – споделян от всички съседи на Русия.
Гледането на войната като на част от исторически процес, а не като събитие, което може да бъде произволно или бързо прекратено, също променя съюзите в Централна Европа. Установените партньорства, като Вишеградската четворка, се заместват от група държави, простиращи се от Естония до България — Унгария е забележително изключение — решени да доведат тази война до окончателен край, колкото и време да отнеме, и да гарантират, че няма да бъдат въвлечени обратно в капан.
Или, както каза Моравецки:
„Ние правим повече от другите, защото имаме повече да спечелим и повече от другите да загубим.“
