Твърде много от европейските лидери просто вече не могат да вършат работа
Британският министър-председател Киър Стармър и френският президент Еманюел Макрон може би се борят най-много, но техни колеги от Хага до Варшава и от Берлин до Мадрид са в същото положение, управлявайки държави, които стават все по-неуправляеми, пише в свой анализ Блумбърг.
Голяма част от континента сега е измъчвана от пагубна комбинация от напрегнати бюджети, мудна администрация, парламентарна разпокъсаност, енергична опозиция от политическите крайности и разногласия, които често се пренасят по улиците. Във Франция синдикатите се стремят да блокират страната в знак на протест срещу усилията за намаляване на публичните разходи.
Безсилието по време на мандат се превръща в норма.
За европейските правителства, които се придържат към свиващия се политически център, преструвката, че всичко е както обикновено, отстъпва място на мълчаливото признание, че известна парализа и сътресения вероятно ще останат за постоянно. Това може скоро да се превърне в паника, тъй като крайната десница има силни позиции в проучванията за следващите избори в Германия, Франция и Великобритания.
Пазарите на облигации отчитат напрежението в последните две, като доходността по дългосрочния дълг рязко се покачва. Подобни предупредителни сигнали показват, че търпението на инвеститорите не може да се приема за даденост.
Но отвъд финансовите заплахи: политическата нестабилност и инерцията, съпътстващи посланието към избирателите, че настоящите структури не могат да изпълнят очакванията, носят присъщи опасности.
Във вътрешен план парадоксът на сътресенията, подклаждани от крайните леви и десни, е, че той им отваря вратата още по-широко за достъп до високи постове.
Междувременно един отслабен континент е все по-уязвим на прищевките на световни режими или силни лидери, които се възползват от слабостта – от руския президент Владимир Путин през Тръмп до Китай при Си Дзинпин.
„Аз съм по-скоро песимист“, споделя пред Блумбърг Джовани Орсина, който ръководи катедрата по политически науки в римския университет „Луис“.
„Светът се промени и Европа е като квадратно колче, което вече не пасва.“
Кризата в управлението на Европа има общи теми.
Най-често тя отразява срив в консенсуса за това как да се разпределят приходите от слабия икономически растеж, разпалван от аргументи от крайно леви или десни, че или по-богатите, или имигрантите са част от проблема.
Застаряващото население засилва бюджетния натиск и добавя поколенческо измерение към разногласията.
Макар Франция и Великобритания в момента да са в центъра на вниманието, всяка държава, разчитаща на публично финансирани пенсии, не на последно място Германия и Испания, е изправена пред трудни избори.
Историята на Европа е ярък пътеводител за крайните заплахи. Има много препратки към междувоенните години, когато хаосът в Италия и Германия инкубира фашизма, последван от Португалия и Испания. Междувременно обречената Трета френска република и продължителните икономически сътресения във Великобритания оставят и двете страни твърде самовглъбени, за да оценят опасностите, произтичащи от нацисткия режим, който се разпространява в Берлин.
В наши дни Франция е най-яркият пример за политическа нестабилност и безизходица. Нейният пети министър-председател за две години, Себастиен Лекорню, ще трябва да направи реални отстъпки на левицата, за да прокара бюджет и да запази властта си.
Тъй като от „ранения“ президентски мандат на Макрон остават по-малко от две години, крайнодесният „Национален сбор“ притежава цялата самоувереност на политическо движение, което усеща, че времето му почти е дошло.
Междувременно във Великобритания Стармър изпитва сериозни затруднения. Авторитетът, който той първоначално притежаваше след спечелването на голямо парламентарно мнозинство миналата година, се изпари заради лошо приет бюджет, пазарни сътресения и принудителни оставки на ключови съюзници. С повторната поява на опасенията за инфлацията, неговата управляваща Лейбъристка партия в открит бунт и след най-голямата досега крайнодясна демонстрация във Великобритания в центъра на Лондон, популистката партия „Реформирай Обединеното кралство“, оглавявана от Найджъл Фараж, води в проучванията и движи политическия импулс.
В сравнение с Великобритания и Франция, Германия има много по-ниско дългово бреме. Но коалицията на канцлера Фридрих Мерц, изкована след слаба изборна победа през февруари, която го принуди да поднови съюза на партията си със социалдемократите, вече показва пукнатини. Съставът на Бундестага е толкова несигурен, че той успя да постигне жизненоважно увеличаване на разходите за отбрана чрез разхлабване на дълговата спирачка на страната, само като използва депутатите от предишния парламент, преди новата кохорта да встъпи в длъжност. Крайнодясната „Алтернатива за Германия“ (AfD) сега е основната опозиционна партия в Германия и в момента е с изравнени позиции с ХДС на Мерц за спечелване на следващите избори.
В Испания водената от социалистите коалиция на министър-председателя Педро Санчес се задържа на власт само чрез спорен съюз с каталунските сепаратисти.
Съседна Португалия премина през три избора за също толкова години.
Сред най-големите европейски държави Италия може да изглежда като изключение, като Джорджа Мелони наскоро стана най-дълго управлявалият премиер след оттеглянето на Силвио Берлускони през 2011 г. Въпреки това ръцете ѝ са вързани от конкурентните изисквания на нейната коалиция, огромното дългово бреме и политическа система, ограничена от две еднакво мощни парламентарни камари. Може да се твърди също, че именно присъщата опасност от нестабилност е породила дисциплина в нейния съюз.
На други места в Европа политическата безизходица е в изобилие.
Нидерландският министър-председател Дик Схоф оцеля след вот на доверие, но през октомври се очакват предсрочни избори.
На Белгия ѝ отне повече от половин година след собствения ѝ национален вот, за да състави коалиция през януари – подобрение в сравнение с 500-дневното чакане предишния път.
На изток втората година на Доналд Туск като премиер беше провалена от шокиращата победа на националистически аутсайдер за президент, който сега може да налага вето на опитите за намаляване на един от най-големите бюджетни дефицити в ЕС, тъй като мнозинството на правителството не е достатъчно голямо.
Румъния излиза от най-тежката си политическа криза след падането на комунизма, след като миналата година маргинален кандидат излезе от неизвестност, за да спечели първия тур на президентските избори на фона на подозрения за руска подкрепа.
Регионалните структури могат да компенсират вътрешния безпорядък, често защото не се отчитат пряко пред избирателите. Европейската централна банка например може да претендира за известен успех в постигането на ценова стабилност на фона на изключително нестабилна обстановка.
Но ЕС, от който тя е част, по самата си природа като клуб от нации има свои собствени предизвикателства. Докато преди неговите закони и ограничения помагаха за смазване на колелата на континенталния растеж, процесите му на вземане на решения са бавни и често зависят от консенсус. Междувременно блокът е и гръмоотвод за критики от националистическите движения, както се вижда от излизането на Великобритания.
Колективното безсилие, породено от разпокъсаните демокрации, предлага златна възможност за Путин, чиито неотдавнашни атаки с дронове срещу Полша и Румъния подчертават апетита му да тества съседите си за слабост.
Междувременно Китай се опита да разедини единството, като търси съюзи със страни като Испания, докато търговската сделка на Тръмп с ЕС показа как той гледа на континента транзакционно, очевидно като на ресурс, който трябва да бъде ожънат.
Докато политиците се подготвят за общорегионална среща на Европейската политическа общност в началото на октомври, мнозина могат поне да се успокоят, че разполагат с известно време.
Най-големите държави имат повече от година до общите избори, а Великобритания и Германия може да имат време до 2029 г., ако правителствата им издържат.
Но техните лидери все повече приличат на конституционни монарси, които председателстват церемонии, но са лишени от способността да управляват, отбелязва Блумбърг.
