Да отбележим Деня на Съединението!

Препоръчана книга от Софтпрес

Книгата „Славни български победи“ от Христина Йотова с илюстрации на Калоян Стоянов обединява най-бележитите победи и сражения от родната история. 12 разказа, които рамкират миналото ни и си спомнят за най-ярките примери за свободолюбивия и борбен дух на българина. По случай предстоящия празник споделяме откъс, посветен на защитата на Съединението на България през 1885 година.

„През пролетта на 1878 година армията на руския император Александър II разгромила войските на Османската империя и с цената на много жертви освободила голяма част от българските земи. Нашият народ най-сетне бил избавен от петвековния османски гнет. Но се оказало, че Великите сили по онова време – Великобритания, Австро-Унгария, Франция, Германия и Италия, а под техния натиск и Руската империя, нямали интерес на Балканския полуостров да бъде възродена голяма и силна България. На Берлинския конгрес през 1878 година те „разкъсали“ младата българска държава на Княжество България, управлявано от княз, и Източна Румелия – под управлението на генерал-губернатор, назначен от султана. Границата между тях следвала билото на Стара планина почти до Софийското поле. Столица на Княжество България била София, а на Източна Румелия – Пловдив. Македония останала част от Османската империя.

За българите това разделение било не само неприемливо, но и позорно и нетърпимо. Само няколко месеца след подписването на Берлинския договор избухнало Кресненско-Разложкото въстание, което, макар и жестоко потушено от турците, доказало решителността на българите да отхвърлят несправедливите му решения. Но опитите за съединение нe секвали. На много места били организирани различни сдружения и комитети, за да могат със сплотени усилия да постигнат целта си. В Пловдив бил създаден Централен комитет за Южна България, след няколко години и Български таен революционен комитет, а в редица български градове и от двете страни на границата –комитети „Единство“. Със съдействието на правителството на Княжеството била основана и комитетска мрежа със средище в град Сливен. Тези комитети организирали военното обучение на населението под формата на гимнастически дружества, демонстрации и различни акции на съпротива. Непрекъснато се правели и дипломатически опити Великите сили да бъдат убедени да подкрепят обединението на българите в една държава, но напразно.

Когато в някои селища в Източна Румелия – Панагюрище, Пазарджик, Голямо Конаре (днес град Съединение) и други, избухнали размирици и бунтове и подчинените на султана източнорумелийски власти изпратили войска и полиция да ги потуши, моментът настъпил. На 6 септември 1885 година в Пловдив губернаторът бил арестуван и било обявено Съединението.

С Манифест към българския народ княз Александър Батенберг провъзгласил Съединението и се обявил за княз на Северна и Южна България. Когато пристигнал в Пловдив, жителите му го посрещнали възторжено. Целият народ ликувал, ала му предстояло още по-трудно изпитание – да защити единението на отечеството си. Великите сили веднага се обявили против Съединението, защото условията на Берлинския договор били нарушени, а Русия дори изтеглила офицерите си, които помагали за създаването на силна българска армия.

Българското правителство трябвало да положи неимоверни усилия, за да получи подкрепа и да избегне военен сблъсък. Изпратени били специални делегации в Париж, Лондон, Виена и при руския император Александър III, който заявил „За разединение и дума не може да става“, но отказал да признае официално Съединението. Французите и англичаните се надявали да засилят влиянието си над България, а и не желаели да се стигне отново до военен конфликт на Балканите само седем години след края на Руско-турската война. Изразили мнение, че желанията на народите трябва да се зачитат, ала и тяхната подкрепа била само на думи.

Съседните на България държави били категорично против Съединението. Никоя от тях не желаела тя да бъде обединена и силна. Румъния се стремяла да присъедини към територията си Южна Добруджа, Сърбия и Гърция искали Македония, но заплахата от война с Османската империя била най-непосредствена. Тя на всяка цена искала да възстанови правата си върху Източна Румелия. За да успеят да се противопоставят на струпаните край границата турски войски, които можели да нахлуят всеки момент в пределите на българската държава, князът и правителството обявили обща мобилизация на армията и изпратили значителни военни сили към южната граница.

През октомври 1885 година Великите сили свикали в Цариград специална конференция, за да потърсят начин за помирение. Но докато стигнат до някакво решение, сръбският крал Милан, подкрепен от Австро-Унгария, обявил война на България.

Главният удар на Нишавската армия бил насочен към София, на Тимошката – към Видин. Сърбите многократно превишавали по брой българите – воините от Западния корпус, тъй като основната част от българската армия –Източният корпус, била на границата с Османската империя. Още през първите три дни сръбските дивизии успели да стигнат до линията Видин – Белоградчик и Трън – Сливница, завзели височините западно от Сливница и се укрепили.

Върховното командване на българската армия взело решение главното сражение да стане на Сливнишката позиция и основните сили били съсредоточени там. На помощ идвали и подкрепления – по-голямата част от Източния корпус. Войниците вървели пеша от гара Саранбей (днешния град Септември) до позициите край Сливница – ден и нощ, без почивка, в дъжд и снежна виелица, по разкаляни пътища – и веднага влизали в бой.

Три дни продължила Сливнишката епопея. Ожесточени сражения се водели и на трите части на фронтовата линия – ляв, централен и десен участък. Въпреки численото превъзходство на сърбите, българите не само устояли, но и успели да ги изтласкат от пределите на България.

Победата в тази война допринесла за международното признание на Съединението.

Край пътя между град Сливница и село Алдомировци се издига внушителен монумент – Паметникът на капитаните. Пет символични гранитни щика се извисяват високо в небето, а към тях са прислонени бюстовете на петима герои от войната – капитаните Анастас Бендерев, Коста Паница, Радко Димитриев, Олимпий Панов и Атанас Узунов. Те сякаш стоят на стража, за да не допуснат вражески крак да стъпи върху родната земя. Новосъздадената българска армия била необлечена, необута, недостатъчно въоръжена, а корпусите, полковете, отрядите и дружините били командвани от млади хора на по двайсет и няколко години. Затова тази първа война на България след Освобождението – не за завоюване на чужди територии, а за отстояване на свободата и целостта на Отечеството, често е наричана „Войната на капитаните“.

Не един и два са паметниците на загиналите в градовете, селата и местностите, където са ехтели боевете по време на Сливнишката битка. На един от хълмовете край Сливница изпъква изграден от камъни надпис в чест на стогодишнината от паметните събития – „1885 – 1985 Съединението на България“, а от лявата му страна е изобразен орден за храброст. Наоколо е тихо и само вятърът нашепва Вазовите слова: