Три причини ме накараха да посегна към “Любов и маслини” на Джена Еванс Уелч. Първата причина е минойската цивилизация. Втората – остров Санторини. Третата – търсенето на Атлантида. С една дума – Гърция.
Самата история не ми допадна много, купих си книгата, защото видях, че се разказва за минойците, а съм голяма почитателка на тази цивилизация. Всъщност беше само в две странички този разказ и не беше задълбочено. И все пак имаше приятна ВИП разходка с археолог в Акротири.
“Отвъд отломките се протираше Акротири – голям град с ясни улици и високи сгради без покриви и каменни стени, които се издигаха на два, понякога три етажа. Артефакти като пейки и големи каменни прозорци бяха укрепени с дървени греди.”
“Тези къщи, според нас, са само малка част от това, което е бил Акротири, вероятно само 3% от погребаното под земята. Ако се съди по качеството на архитектурата и по откритите вътре предмети, смятаме, че тези домове са били на богати търговци. Долните нива са използвани като складове, а горните са били жилищни помещения.”
“Един от най-добрите показатели за богатството на Aкротири е изобилието от изкуство. В повечето постройки има цветни фрески, изобразяващи сцени на големи градове и пристанища, пълни с кораби. Те ни дават информация за живота тогава и вниманието към детайла показва, че са искали да внесат красота в ежедневието си. Това е Пролетният стенопис. Той изобразява вулканичен остров с цветя и лястовици. Художникът е използвал местни минерали, затова се е запазил до днес. Както и заради слоя пемза, покрил града.”
Обиколките из Санторини бяха чудесни. Тук гледка, там – уличка, а после плаж, от време на време и вкусни гръцки гозби.
Действието се развива най-вече в Иа – селцето с бели къщички и сини покриви. Имаше хубава история защо къщите са такива – бели са, за да приличат на скали и да не бъдат разпознати от пиратите, които обикаляли някога около острова. А покривите са сини, защото това е било един вид бунт срещу Османската империя, тъй като нямали право да развеят гръцкото знаме. Белите къщички със сини покриви са символ на гръцкото знаме, пише в романа. Разказва се и за различни плажове, а най-вече за Червения, Белия и за Черния плаж. Действието в голяма част от книгата пък е в местна книжарничка, изградена в пещера, а вероятно ще допадне на почитателите на романите за книжарници и книжари.
Търсенето на Атлантида е в основата на романа. Бащата на главната героиня Олив – Нико Варанакис, е изследовател, който посвещава живота си на търсенето на Атлантида. Ако романът се движеше само по тази линия без търсенето и намирането на Олив, а и на баща и дъщеря, за мен щеше да е по-стойностна тази книга. Цитира се Платон, прави се документален филм за “Нешънъл джиографик” – имаше възможност да е по-интелектуално четиво, а не да е така тривиално като много други романи от американски писателки, трупащи в романите си криза след криза, за да създават излишно напрежение, и са майсторки в това да струпват всичките си проблеми на някое живописно местенце в Европа, което невинаги оценяват достойно.
В края на книгата Джена Еванс Уелч помества свои източници, които е ползвала за написване на историята за търсенето на Атлантида.
Единият е “Може ли Санторини да е Атлантида?” – видео на Хари Кут, публикувано в Ютуб през 2015 г.
Вторият източник е “Изгубената Атлантида” – документален фил от поредицата “Мистериите на света”.
Третият е книгата “Ще се срещнем в Атлантида: през три континента в търсене на легендарния потънал град” от Марк Адамс.
Заради тези три причини не се отказах да чета книгата, макар на моменти да ми беше твърде инфантилна с твърде много психотравми и семейни проблеми. Определено е по-скоро юношеска литература, но не мога да си представя съвременна девойка, която да е до такава степен романтична колкото по-зряла жена, за да се отдаде на този любовен роман.
Ако трябва съвсем честно да оценя “Любов и маслини” на Джена Еванс Уелч по 10-балната система, моята оценка за романа й е около 4-5. Твърде много американски проблеми, твърде много психодрами, подсилени дори с болести, разбити семейства, недоизяснени семейни отношения, вътрешни диалози, много страхове, на места твърде “тренди” възгледи за любов, двойки, успех и щастие. Общо взето твърде американско четиво. Така и не разбрах защо целеустремения, отличен, грижовен младеж, приет в Станфорд – Дакс, гаджето на Олив, трябва се бъде по неясни причини антипод на другия младеж с гръцки и френски произход, който няма никакви планове за бъдещето – Тео, а само обича да снима. Не се разбира и защо майката на главната героиня Олив не харесва момчето от Станфорд, а няма нищо против дъщеря й да спи дори в една стая с Тео. И двамата са сладки младежи, но чак да са такива антиподи! За мен в романа има известно подлъзване по модни течения на объркани, уж модерни, ценности и животи, обсебени от хиляди реални или илюзорни проблеми.
В крайна сметка това е лежерен, плажен роман и не е необходимо чак толкова да се задълбочаваме. Типичен роман от американска писателка, в който американка (в случая 17-годишна хлапачка) отива на някакво интересно място в Европа, за да открие себе си. Красотата и хората на това място са само фон на нейните вътрешни борби и маниакално взиране в личността си. Накрая все пак се открива и ахва колко хубаво на даденото място, а в Америка никога не е била с истинското си Аз.
Макар и да се дразня на този клиширан американски подход за писане на романи – драми, драми, драми, все пак признавам, че им се възхищавам, че са научени на креативно писане, дори и да е по шаблон. Успяват да си представят сравнително логично дадена история на интересни места и да създадат от нея роман, който дори да се превърне в бестселър. По-скоро това са четива за американска аудитория с представата им за Европа, но ето – успяват да пробият и на европейския пазар, и то редовно. Лично аз предпочитам европейски автори да описват пътешествия из Европа, защото наблягат в по-голяма степен на интересната и полезна информация, не на търсене и намиране на себе си.
Потърсих допълнителна информация за авторката. Джена Еванс Уелч има и други любовни романи. Всички те съдържат думата любов (“love”) още в заглавието си: Love & Gelato, Love & Luck, Love & Olives, Love & Other Detours. На български са преведени “Любов и маслини” – за Гърция, “Любов и джелато” – за Италия.
Бащата на Джена Еванс Уелч също е писател. Той е Ричард Пол Еванс. Не съм чела негови книги, но е превеждан на български. Кратката справка показва, че е “американски писател на бестселъри в жанра вдъхновяващ съвременен роман и фентъзи”. Пише за семейните ценности.
Вероятно ще се запозная и с другата книга на Джена Еванс Уелч – “Любов и джелато”, в някой по-лежерен ден. Харесва ми това, че подобно на други писателки на любовни романи, е отдадена на работата си – писане на книги, а в същото време се грижи за децата си и семейството си. Книгите й са за хубави дестинации. В тях има в известна степен информация за история и изкуство, но по моите критерии не е достатъчно. Почитател съм на романите, от които научаваш повече, дори и да са само четива за почивка.
…
Публикациите ми за книги и посещения на различни места са част от блоговата част на сайта ми “Данибон”. Моля ви, не ми изпращайте предложения да пиша ревюта за книги, ресторанти, хотели и др. Нямам такава практика. И най-вече не обичам други хора да се намесват в личния и семейния график и живот какво да чета и къде да ходя. Пиша за неща, за които искам да пиша и лично съм си ги избрала. Възможност да представите своя книга, заведение, хотел, събитие има само в рубирката “Представи се”. Условията са поместени тук.
