На 11 октомври 2010 година поставих началото на Данибон. Днес сайтът става на 12 години.
Често ме питат за “моя проект Данибон”. Всъщност не е проект. Ако беше проект, щях да му сложа такава паметна дата като 10.10.2010 г. за начало. Но не.
На 11.10.2010 г. взех за мен важно решение в личен план. Загърбих всичко по-традиционно като разбиране – кариера, офиси, работа на бюро и в колектив. Знаех само едно – искам да пиша. Без началници над главата си, без ограничения. Да пиша каквото искам да кажа. Да си създавам удоволствие от това. Да споделям това, което знам. Да покажа на другите това, което мога.
Тези дни малкият ми син ме пита за началото на Данибон. Точно това му споделих. Исках да пиша. И само това правех – в началото на безплатна платформа. Дори нямах Фейсбук страница, където да споделям с хората моито писания. Не следях трафик, посещения. Само пишех. С изненада установих в един момент, че имам доста много посещения. Погледнах по-сериозно на статистиките чак към май 2011 г. Спокойно в някой дни правех по 10 000 посещения, а Данибон беше само на няколко месеца.
Многото трафик е хубаво нещо, но води и до доста главоболия за човек, който иска само да пише. Наложи се да си правя истински сайт, а не да ползвам безплатни платформи, които са доста ограничаващи. Наложи се да разбирам от домейни, сървъри, кодове, плъгини и какво ли още не. Все още изпитвам ужас при огромен трафик – а вече съм виждала какво да имаш по над 200 000 посещения на ден. Преживях и многочасови DDoS атаки. Все неща, които пишещ не иска да има в своето ежедневие, но популярността на сайта си идва с екстрите.
Давам си обаче сметка, че многото посещения в сайта ме карат да се развивам. Не следя редовно статистиките, но продължавам да се изненадвам как трафикът продължава да расте. Пандемията уби много бизнеси. Не така е с Данибон. Пандемията увеличи още повече посещаемостта в сайта. Сайтът продължава да се развива все по-силно и по-силно.
През всичките години обаче едно нещо си остана през цялото време – тръпката да пиша. Да пиша и да споделям това, което знам, това, което искам да кажа, това, което чувствам.
Знам, че често възниква въпросът дали няма да направя сайта истинска медия. Към момента съм решила съвсем съзнателно Данибон да си остане личен сайт с всички рубрики в него, по които искам да изкажа позиция или да споделя информация или впечатление – образование, изкуство, пътешествия, политика, геополитика, бизнес и дори лични истории и впечатления. Смятам, че личните сайтове и блогове са уникални по съдържание. Те са интересни и по-различни. Личният сайт и блог се развива с живота на своя създател и следва неговия жизнен цикъл, а най-вече интересите и емоциите му. Няма как това да се предаде в една стандартна традиционна медия, особено насочена към масовата аудитория.
За всяка статия влагам сърцето и душата си. Пиша така, че да е полезно и ценно за мен, т.е. не се опитвам да се залъгвам, а искам да поместя най-прецизната информация, която да ползва сега или след време. Смятам, че когато човек прави нещо за себе си, го прави най-добре. А в същото време е по-истинско. Не се стремя да се харесвам на другите или да трупам “фенска маса”, а се радвам, ако те намират нещо полезно в сайта и за себе си.
Благодарна съм на всички, които ме смятат за приятел – дори и да не се познаваме – и ми подават информация, насоки, съвети или изказват друго мнение. Изключителни са! Понякога като се замисля колко интелигентни хора четат Данибон, потрепервам дали отговарям на това високо ниво на тази така образована аудитория и си казвам, че трябва да се старая още повече.
Какво ще продължа да правя? Ще продължа да пиша с хъс и с цялото си сърце и душа.
Благодаря на всички съмишленици, гост блогъри, партньори и близки за огромната подкрепа!
Честит празник!
Ваша Йорданка Бонева-Благоева – Данибон
