Хенри Кисинджър заяви вече, че идеята за неутрален Киев „вече няма смисъл“.
Беше 2008 г., в навечерието на срещата на върха в Букурещ, където Организацията на Северноатлантическия договор обмисляше разширяване, като покани нови членове от Балканите и бившия Съветски съюз. Андре Глюксман и аз подписахме отворено писмо до френския президент и германския канцлер, призовавайки ги да чуят молбите на Украйна, която се опитваше да се защити от Руската империя, откакто обяви независимост през 1918 г., пише в Уолстрийт Джърнъл френският философ, журналист и писател Бернар-Анри Леви*.
Седемнадесет години след втората си еманципация през 1991 г. лидерите в Киев не виждаха друг път освен този: Планът за действие за членство, който би позволил на държавата им един ден да се присъедини към НАТО.
Твърдяхме, че зараждащият се 21-ви век не е толкова благоприятен за Запада, че да можем толкова лесно да отхвърлим страна, която на свой собствен риск се ангажира да се присъедини към нашите институции. Обяснихме, че да свалим знамето пред натиска и шантажа на Кремъл, да се свием на кълбо и да затворим вратата си, две десетилетия след падането на Берлинската стена, до последния глас на пленената Европа, би било тежка политическа и историческа грешка.
Прекарах следващите години – с Глюксман до смъртта му през 2015 г. – повтаряйки това, което бяхме научили от двете чеченски войни, нахлуването в Грузия и свидетелствата на първите дисиденти: че Владимир Путин има един основен враг, когото иска да простреля в петата – Европа на демокрацията, върховенството на закона и свободните републики.
През изминалото десетилетие и половина оттогава Западът даде на Москва всички обещания за добросъвестност, които поиска, но и повече. Франция продаде на Русия военни кораби. Президентът Обама подписа договор за оръжия, който постави Русия в предимство и отмени разполагането на противоракетна отбрана в Полша и Чехия, както Путин поиска. Президентът Тръмп се отнасяше към Путин с отвратителна загриженост. Съюзниците никога не спираха да уверяват Кремъл в солидността към Парижката харта от 1990 г., Партньорството за мир от 1994 г., Хартата за европейска сигурност от 1999 г. и Съвета НАТО-Русия от 2002 г.
Далеч от това да бъде презирана, изолирана и унизена, Русия беше третирана с удивително и неоправдано уважение. Путин, приемайки тези жестове като признание за слабост на Запада, заключи, че може да атакува Украйна. Тъй като Украйна не беше част от НАТО, ние се оказахме на ръба на глобален конфликт. Надявайки се да избегнем война чрез предателството на приятелска държава, завършихме, както винаги, с безчестие и война.
Сега какво? Отговорът е очевиден.
Той е този, до който Хенри Кисинджър стигна миналата седмица в Давос, където каза, че неговият основен аргумент срещу украинското членство в НАТО – да не провокира Русия – е отпаднал и сега той смята, че идеята за неутрална Украйна „вече няма смисъл“.
Той е този, до който достигна украинският министър на отбраната Олексий Резников:
Тъй като неговата армия се бие с нашите оръжия, нашите боеприпаси и сега нашите танкове, тя, поради необходимост, е приела нормите на алианса и е станала де факто член.
През последните 11 месеца придружавах, слушах и снимах украинските войски в действие. Тези смели бойци са като атинските войници, прославени от Перикъл в обръщението си към героите, както е описано от Тукидид. Те се борят за своята страна, но също и в защита на висшите ценности на свободата, демокрацията, правата – накратко, Европа.
Те не са ли нашите шампиони? Нашата опора срещу общия враг? Не ни ли защитават в окопите си, колкото и ние тях? Не станаха ли по силата на обстоятелствата най-опитната и най-добрата армия на Европа? И тази армия – която скоро ще управлява нашите танкове Leclerc, Abrams и Leopard – не притежава ли стратегическо и тактическо ноу-хау, което в настъпващите смутни времена ще се окаже безценно?
Присъединяването на Украйна към НАТО е както в наш собствен стратегически интерес, така и наше морално задължение. Ускоряването на процеса, за да се навакса изгубеното време от 2008 г. насам, за всички страни е въпрос колкото на сигурност, толкова и на достойнство. Колкото по-скоро се случи, толкова по-скоро ще се върне мирът, истинският мир, който може да бъде постигнат само чрез пълната капитулация на Путин, неговия режим и неговата армия.
…
Бернар-Анри Леви е автор на „The Will to See: Dispatches From a World of Misery and Hope“ и автор и режисьор на документалния филм „Slava Ukraini“, чиято премиера е през февруари.
