Не само през последните няколко десетилетия, но и през последните няколко века, западните лидери се борят с неразрешим проблем:
Как да разберат какво Русия, тази ръмжаща мечка, си мисли, че прави?
Най-добрият пример:
Сутринта на 16 октомври 1962 г. американският президент Джон Ф. Кенеди и неговите съветници се опитват да разгадаят мотивацията на Съветския съюз за разполагането на ядрени ракети в Куба, пише в свой анализ за Блумбърг английският историк и журналист Макс Хейстингс.
„Е, това е проклета мистерия за мен“, казва Кенеди. „Не знам достатъчно за Съветския съюз, но ако някой може да ми каже друг път след Берлинската блокада, когато руснаците са ни направили толкова ясна провокация, не знам кога е било.”
Голяма част от историята на последвалите 12 дни, които са в основата на книгата на Хейстингс за Kубинската ракетна криза* (Abyss: The Cuban Missile Crisis 1962), е, че някои от най-умните хора в САЩ се борят да разберат руския план за игра. Всичко е грешно възприето. Мнозина предполагат например, че това може да е трик за отвличане на вниманието преди съветският премиер Никита Хрушчов да предприеме големия си ход срещу Западен Берлин.
Когато съветска противовъздушна ракета сваля американски разузнавателен самолет U-2 над Куба на 14 октомври, Белият дом предполага, че това представлява умишлена ескалация от страна на Кремъл, вместо това, което всъщност е: погрешна инициатива на местен командир. Дори две седмици по-късно, когато Хрушчов обявява унизителното си отстъпление – изтеглянето на балистичните ракети от Куба – началниците на генералните щабове настояват, че това е съветски трик за “дипломатическо изнудване”. Те подновяват исканията си за незабавно нахлуване на острова.
При сранение на заплахата през 1962 г. с това, пред което светът е изправен 60 години по-късно, след нахлуването на руския президент Владимир Путин в Украйна, едно е ясно: нищо не се случва два пъти по един и същ начин.
Днес няма пряка конфронтация между Русия и САЩ. Никой не вярва, че президентът Джо Байдън ще нанесе ядрен удар срещу Русия, освен ако континенталната част на САЩ не се сблъска с такава атака, което е малко вероятно, а не беше така през 1962 г.
В някои отношения ситуацията през 2022 г. е по-неразрешима.
При ракетната криза има малко жертви: пилотът и случайната смърт на няколко екипажа. Днес е обратното – десетки хиляди вече са загинали поради агресията на Путин в Украйна.
На следващо място, докато разполагането на ракети на Хрушчов в Куба е възприето от САЩ като възмутителна провокация, но реално няма по-валидно юридическо възражение срещу това кубинците да изберат да разположат съветски ракети, отколкото турците, британците и италианците да приемат американските.
През 2022 г. обаче Путин няма нито капка правно или морално оправдание за непровокираната си атака срещу Украйна.
Докато Кенеди успява да предложи на Хрушчов сделка за премахване на ракетите му, много по-трудно е да се види какво президентът Володимир Зеленски от Украйна или Байдън днес могат да предложат на Путин, без да имат предвид зверствата му (освен вероятно задържането на Крим от Русия, който тя анексира след нахлуването през 2014 г.).
Докато никой от участниците в ракетната криза не претърпява значителни материални загуби, Русия нанесе на Украйна инфраструктурни щети на стойност стотици милиарди долари, да не говорим за икономическия хаос.
Нереалистично е да се предположи, че дори наследник на кремълския режим, ако Путин падне, ще плати парични репарации. Също така е трудно да се види как Западът може да се върне към обичайното си ежедневие, дори ако оцелелите руски танкове се завърнат у дома си.
И все пак има една важна обща тема между 1962 и 2022 г.: начинът на мислене, който кара Русия да предприема безразсъдни авантюри, които разрушават доверието в нейните думи и рационалност, в нейния престиж и интересите на собствения й народ.
Спомнете си озадаченото изражение на Кенеди в първата сутрин на ракетната криза. Точно както тогава беше трудно да си представим как Хрушчов е очаквал да се измъкне с разполагане на ракети в Куба, така и през 2021 г. кой би си представял, че Путин ще предприеме нападение, в което Русия със сигурност ще стане основна икономическа и политическа жертва, ако не и военна?
Шефовете на западното разузнаване посочват с гордост факта, че те са сигнализирали предварително не само за руския капацитет да нахлуе в Украйна, но и за намерението на Путин – и въпреки това никой западен лидер не е направил много по въпроса, докато не е станало твърде късно да го спре. По същия начин през 1962 г. шефът на Централното разузнавателно управление Джон Маккоун настоява месеци наред с многократни предупреждения към Белия дом, че руснаците инсталират ядрени оръжия в Куба.
И все пак тези успехи на разузнаването трябва да се измерват в общ план, а не само сега. Да си припомним за 2002 г. и иракските оръжия за масово унищожение. А пък Маккоун преди ракетната криза е настоял Белият дом да започне фалшива кубинска атака срещу американската база в залива Гуантанамо, за да оправдае премахването на режима на Кастро.
Правилно и почтено е Кенеди да търси разведряване със Съветския съюз преди Хрушчов да го е излъгал. Също така е почтено за западните лидери след края на Студената война да се опитат да се отнасят както с Китай, така и с Русия като колеги – членове на цивилизованата международна общност – дори ако сега се вижда, че подобни усилия са се провалили. Нашите държавници, вместо да бъдат заклеймявани като полезни идиоти, трябва да бъдат уважавани, че са опитали.
Сближаването с Москва обаче винаги се сблъсква с руското недоволство, с ролята на жертва и с грубата жестокост – които от 17-ти век насам възпрепятстват външните отношения на тази държава, особено с Европа.
Именно знанието за слабостта на собствената му държава и яростта срещу успеха на Запада са в основата на отчаяния риск на Хрушчов в Куба. Същите сили влияят на поведението на Путин днес. И двамата мъже се стремят към статут на своята държава на световната сцена, но с икономическите и социални постижения не могат да заслужат. При липса на обич, доверие или уважение, те генерират страх чрез изключително насилие.
Британският писател Орландо Файджис, автор на поредица от брилянтни произведения за руската история, наскоро издаде нова книга “The Story of Russia” („Историята на Русия“), която изследва начина, по който държавата от векове се е опитвала да измисли и преразгледа разказа за собственото си минало. Първият цар, Иван Грозни, който поема властта през 1547 г., твърди, че произхожда от римския император Август.
Русия няма естествени сухопътни или морски граници, което кара всеки от нейните последователни лидери да прави произволен избор къде да минава границата на държавата, без да се съобразява с желанията на местните хора. Петър Велики, който става цар през 1682 г., смята, че Русия има „цивилизационна мисия“ в Азия.
Екатерина Велика, която е родена в Германия, постановява през 1767 г.: „Русия е европейска държава“ и очаква да упражнява хегемония над части от близките си съседи. Дълго преди болшевишката революция последователните режими се отнасят жестоко с дисиденти и историци, които поставят под съмнение версията на Кремъл или за неговия национален наратив, или за декларираните му права.
В продължение на дълги периоди Москва или Санкт Петербург – всеки е служил като столица на държавата – претендират за Полша, Финландия и балтийските държави като неразделна част от Русия, точно както днес Путин претендира за Украйна.
Удивителен брой дори руски либерали вярват, че Украйна с право принадлежи към тяхното държавно устройство. Това помага да се обясни защо войната на Путин все още се ползва със значителна вътрешна подкрепа, дори и това да е колебливо, след като той нареди мобилизирането на 300 000 резервисти. Много руснаци мразят и негодуват срещу Запада.
По същия начин, през ноември 1962 г., когато Кенеди осигурява победа чрез принудително изтегляне на съветските ракети, руската гледна точка е: „Хрушчов спаси света от заплахата за ядрена война“.
За Запада няма съмнение, че Кенеди е бил големият победител през 1962 г., поради ред причини. Първо, той знае, че Кремъл е наясно с факта, че САЩ притежават огромно ядрено превъзходство в случай на конфронтация. След това Хрушчов започва огромната си хазартна игра на острова само на 90 мили от северноамериканския континент, в регион, където САЩ притежават почти абсолютното господство по море, въздух и суша.
Кенеди, за разлика от своите почти безумно войнствени военни командири, е готов да сключи сделка с Москва, за да махне ракетите. Той дава публично уверение, което важи и до днес, че САЩ никога повече няма да предприемат военни действия срещу Куба. Също дава лично уверение, че ако съветските оръжия се приберат у дома, американските ракети Юпитер в Турция също ще бъдат махнати.
Администрацията на Кенеди полага огромни усилия, за да запази в тайна последната договорка, което би вбесило консервативна Америка. Кенеди дори лъже своя предшественик на президентския пост, уверявайки Дуайт Айзенхауер, че не е направил никакви тайни отстъпки пред Москва.
И накрая, никой в Кремъл не се съмнява, че САЩ притежават както средствата, така и волята да започнат война, освен ако ракетите не бъдат премахнати. Това изправя Хрушчов пред най-сериозния възможен избор. Сутринта в неделя, 28 октомври, той казва на извънредно заседание на Съветския президиум в дача извън Москва:
„Ние се намираме лице в лице със заплахата от война и ядрена катастрофа, в резултат на която човешката цивилизация може да загине. За да спасим човечеството, трябва да се оттеглим.”
Президиумът одобрява публичната декларация на Хрушчов за оттеглянето, въпреки че другарите никога не му прощават. Когато го свалят от власт две години по-късно, шествие от оратори цитират унижението, което налага на Съветския съюз чрез действията си в Кубинската ракетна криза.
Днес изглежда, че Путин притежава по-голяма неограничена власт от Хрушчов през 1962 г., а също така е по-малко стабилна и рационална личност. Едва ли някой национален лидер или шеф на разузнаването на Запад се чувства уверен в това какво властелинът на Кремъл ще инициира или няма да започне.
Ако Путин падне – което със сигурност е правдоподобно, ако все още не е вероятно – не трябва да предполагаме, че неговият приемник ще се окаже по-благоприятен партньор в преговорите или ще направи Русия по-малко заплашителен съсед на Зеленски и неговите хора.
Стратегическа трудност за Запада е, че докато Куба е до Америка, Украйна е до Русия. Докато Съветският съюз през 1962 г. беше значително надминат от САЩ в оръжията, които имаха най-голямо значение, днес Русия притежава най-големия ядрен арсенал в света. Всички живеем ежедневно със страха, че колкото по-унизително става положението на Путин, толкова по-голям е рискът той да продължи да ескалира този конфликт.
Никой от нас не може да предвиди изхода от този убийствен сблъсък, който вероятно ще се проточи много повече, преди да стигне до някакъв изход. Единственото сигурно е, че чудовищният акт на агресия на Путин е прогонил, може би за десетилетия, всякаква перспектива Русия да възобнови нормалните отношения със Запада.
Путин, в последния от многото руски опити да си фантазират миналото на страната си, сега приема фигурата на великия княз Владимир, владетелят на Киевска Рус от 10-ти век, като баща-основател на Русия. Той е наредил стотици статуи на тази неясна историческа фигура да бъдат издигнати и почитани. Под въпрос е дали самият Путин вярва на тази приказка. Той обаче я намира за полезна и по този начин се пропагандира като част от националнита история, възприета във всяко руско училище.
Орландо Файджис пише още преди нахлуването в Украйна:
„Русия изглежда е хваната в капана на повтарящ се цикъл от своята история. Бавно се оттегля от Европа. Изгнаник от европейския свят, към който се стремеше да се присъедини през голяма част от миналото си, сега трябва да намери нова роля като голяма, но зависима от изкопаемите горива регионална сила между Европа и Китай.“
Човечеството е длъжно да бъде оптимистично и затова трябва да се ободрим, като си припомним, че три десетилетия след Кубинската ракетна криза, отвела света на ръба на катастрофата, Съветският съюз се разпадна и Русия се наслади на кратък, макар и хаотичен период на демокрация и относителна свобода. Може би нашите деца ще погледнат назад към войната в Украйна като към началото на края на путинистката тирания.
Аз обаче не съм толкова пламенен вярващ в приказките, че да мога скоро да предвидя, че Русия ще живее в удобна общност със Запада. Нашият успех и руският провал ще продължат да пречат на връзката. Ядреният арсенал на Москва ще продължи да представлява единствената й отровна претенция за паритет или дори превъзходство над нас.
*Наричана у нас Карибска криза
