- Как руските опозиционери виждат бъдещето на Русия е долу-горе интересно, но това, което светът иска да види, е реалистичен сценарий за прекратяване на войната.
- Руската опозиция, толкова разкъсана и победена, не може да предложи истинска надежда, дори и да бъде победен Путин.
- Най-голямото предизвикателство за осигуряването на траен мир се крие в намирането на хора, които едновременно да представляват достатъчно руснаци и са способни да спазят своята част от всякакъв вид сделка, включително договорено мирно споразумение.
- Тази трудност е най-силният коз на Путин. Неуспехът на руската опозиция да предложи надеждна алтернатива вместо теоретични визии за по-добро бъдеще играе само в негова полза.
Гладът на Запад за работещ сценарий как ще приключи войната в Украйна става все по-осезаем, докато украинската и руската армия са затънали в ноемврийската кал без значителен напредък. Конфликтът не може да продължава вечно. Той е скъп, разрушителен и изпълнен с политически опасности далеч отвъд границите на Украйна. Поради тази причина са и неотдавнашните сигнали, че САЩ искат Украйна да покаже поне външно желание за преговори, а също в тази насока са и информациите, че съветникът по националната сигурност Джейк Съливан е провел частни разговори с хора от Кремъл.
Официално обаче поражението на Русия остава единственият начин за прекратяване на войната, който е приемлив както за Украйна, така и за Запада. Това, което е останало от руската политическа опозиция, е заето да разработва визия за Русия след това поражение. Това е така до голяма степен, защото възприема визията на Запада по този въпрос, пише в свой анализ в Блумбърг Леонид Бершидски.
Генадий Гудков, бивш полковник от контраразузнаването и депутат който сега живее в България, споделя:
„Това, което западните правителства и дипломати изискват основно от нас, е обща картина на Русия, каквато трябва да бъде след Путин. Защото всички разбират, че на режима не му остава много време.”
Друг виден емигрант е базираният в Лондон бивш петролен магнат Михаил Ходорковски. Той смята, че западните съюзници и партньори „ще имат значителна, макар и не решаваща, дума за това какъв изход очаква нашата страна, тъй като най-вероятно ще има смяна на режима в резултат на военно поражение.”
Изненадващо за вечно разцепената антипутинска опозиция, нейните видни фигури изглежда са съгласни с някои основни принципи за постпутинова Русия – по-специално да се превърне в парламентарна демокрация в европейски стил без силен президент.
Алексей Навални, хвърленият в затвора борец срещу корупцията, твърди в коментар в Уошингтън Поуст, че Западът не трябва да се изкушава да намери „добър човек“, с когото да се справи, след като Путин падне. Трябва да тласне Русия към неавторитарно бъдеще – такова, което Навални вярва, че руснаците ще прегърнат, след като могат да гласуват свободно. Трябва да е само с някакво подчертано подтикване под формата на икономически санкции и дипломатически натиск.
Ходорковски издаде в началото на ноември цяла книга на руски и английски, озаглавена “How Do You Slay a Dragon? A Manual for Start-Up Revolutionaries” “(„Как се убива дракон? Наръчник за стартъп революционери”). Там той също се застъпва за „истинска федерална парламентарна република“, която ще сложи край на вечната тенденция на Русия да съсредоточава твърде много власт в мъжа или жената на върха. Ходорковски изглежда, че разчита на някаква видна лична роля в тази „революция“, която трябва да прекрои Русия по този начин.
Гудков от своя страна се присъедини към група, която наскоро проведе „Конгрес на народните депутати“ в предградие на Варшава. Докато други говорят само за превръщането на Русия в парламентарна демокрация, конгресът ги подкрепя, като прави доста креативна претенция за легитимност. Групата, ръководена от бившия депутат Иля Пономарьов, който сега живее в Украйна, обединява около 60 души – повечето, от които в един или друг момент са печелили избори за депутати. Тази група създават алтернативна правна рамка за демократична държава след Путин, търсеща мир. „Конгресът“ призова за връщане на всички територии, отнети от Украйна, включително Крим, отказ от подкрепа на подкрепяните от Русия непризнати държави в целия бивш Съветски съюз и конституционна забрана за превантивни ядрени удари, наред с други предложения, които мнозина на Запад биха подкрепили.
Сред либералната опозиция се появи широк консенсус относно модела на управление на Русия след Путин, въпреки че на лично ниво някои от нейните членове все още не могат да се понасят взаимно. Леонид Волков, базираният в Литва началник на кабинета на Навални, каза в скорошно предаване в YouTube, че е бил поканен на конгреса на Пономарьов, но е избрал да не отиде, защото неговите делегати „не представляват никого“. Той обвини Пономарьов, че е провокатор.
Аз също вярвам в парламентарната демокрация като път за Русия. Тя в края на краищата помогна на Германия, която има подобна история на войнстваща тирания, да не повтори начина, по който това се случи в Русия, пише руският журналист Бершидски. Имам чувството, че видните опоненти на Путин, поотделно и колективно, работят върху грешен резултат. Как те виждат бъдещето на Русия е долу-горе интересно, но това, което светът – не само Западът, но Индия, Китай и близкоизточните монархии – иска да види, е реалистичен сценарий за прекратяване на войната, първо в краткосрочен план и едва след това в дългосрочен план, заявява Леонид Бершидски в статията си в Блумбърг.
Руското поражение на бойното поле все още е далеч от това да бъде напълно сигурно. Освен ако не е пълен провал. Но дори такова поражение няма непременно да означава смяна на режима. И така, ако всички са съгласни, че падането на Путин е необходимо за прекратяване на военните действия, как всъщност може да се постигне това?
Базираният в Прага политолог Александър Морозов пише в публикация във Фейсбук:
„От нас се очаква едно нещо: да посочим с пръст някаква група – прослойка, общност, социална група – в която могат да се инвестират надежди“.
Ако такава група не съществува, цинично продължава Морозов, руската опозиция трябва просто да „конструира дискурса“ на такава група. Всичко, което има значение, е конструкцията „да показва потенциал“.
Досега обаче всички опити да се възлагат надежди на някаква сила в Русия се свеждаха все до нещо неубедително. Преди да създаде своя квазипарламент, Пономарьов флиртуваше с идеята за терористичен ъндърграунд, което само плашеше потенциалните поддръжници в Русия и сред емигрантите, които се надяваха да се върнат. Опитите да се намерят достатъчно сепаратистки активисти, които да „деколонизират“ Русия чрез отцепване на нейните етнически територии, се провалиха след няколко срещи в източноевропейски столици.
Ходорковски залага на това, че руската управленска класа най-накрая ще види недостатъците от това да продължи да се съгласява с управлението на Путин. Той би искал да ги приобщи към либералната кауза, като им обещава, че няма да бъдат наказани за сътрудничество с режима на Путин, но от друга страна ги заплашва с тежки последствия, ако откажат да се присъединят към каузата и се съпротивляват.
Досега обаче имаше няколко видни дезертьори от руската „мениджърска класа“ – държавни служители от средно ниво и корпоративни ръководители, които Ходорковски вижда като своя целева група. Тези по своята същност прагматични хора не са толкова убедени в неминуемото поражение на Русия, колкото политизираната част от емигрантската общност, която залага много на този изход. При сегашното състояние на нещата предимствата, които една победена Русия би им предложила, не надвишават тези, които виждат в една дръзка Русия.
Волков, от своя страна, изглежда вярва, че режимът на Путин ще се срине под собствената си тежест, точно както стана със сталинската тирания след като тиранинът умря. Той прави паралел в неотдавнашна публикация в Уолстрийт джърнъл, предсказвайки период на хаотична либерализация, подобен на краткотрайното „размразяване“ след Сталин в Съветския съюз. Но този вариант да се изчака Путин да умре, не означава непременно, че нещата ще се развиват непременно според този оптимистичен сценарий. При по-малко розов сценарий, ултранационалистите, които са емоционалната движеща сила на войната, може да се доберат до властта. Това вече се случи с нацистите след поражението на Германия в Първата световна война.
Основен проблем за всеки, който иска край на войната, е, че руската опозиция не може да предложи истинска надежда без значение къде се намира сега – Киев, Варшава, Вилнюс, Прага, Лондон. Тя е толкова разпръсната и победена, че дори способността й да се възползва от руското военно поражение едва ли е сигурна.
Най-голямото предизвикателство за осигуряване на траен мир се крие в намирането на хора, които едновременно да представляват достатъчно руснаци и са способни да спазят своята част от всякакъв вид сделка, включително договорено мирно споразумение.
Тази трудност е най-силният коз на Путин. Изправен пред месеци на по-изтощителна окопна война, изтощаваща ресурси, в която никоя страна не вижда пълна победа, той се надява, че Западът ще избере да преговаря с него, а това ще позволи на Русия и Украйна пауза, за да се прегрупират за нова битка . Докато Путин се опитва да си проправи път от създадената от него кървава бъркотия, неуспехът на руската опозиция да предложи надеждна алтернатива вместо теоретични визии за по-добро бъдеще играе само в негова полза.
