Приликите между Саддам Хюсеин и Владимир Путин заслужават по-голямо внимание, а малко се обръща – от изключително бруталното им детство през умението им да служат на ментори, а след това да ги изместват, до техните имперски и исторически мечти, пише в Уолстрийт Джърнъл Холман У. Дженкинс младши и предлага свои размисли за войната в Украйна.
И към двамата има склонност за грешни преценки.
При Саддам обаче накрая нямаше грешка. Неговите противници в администрацията на Джордж У. Буш настояваха за единственото нещо, което не можеше да се обсъжда – да се откаже от властта.
Нищо подобно не се е изисквало от Путин.
Както посочва историкът Мелвин Лефлър в своя нов разказ за отношенията между САЩ и Ирак, Саддам е показвал „забележителна гъвкавост“ в кариерата си. Преглъща много поражения, за да остане на власт. Отстъпва стратегическия Шат ал-Араб през 1975 г., за да успокои омразния шах на Иран. Катастрофално спира своята и без това необмислена иранска инвазия от 1980 г. с надеждата да подмами режима на Хомейни да отговори. Хвърля кърпата отново след осем години – с 500 000 загинали няма нищо за показване. Оставя армията си да бъде унищожена в Кувейт, за да може да се обяви за победител само, защото е оцелял.
След като се препъна край Киев, Путин води битка за Москва. Той няма план за победа в Украйна.
Нямаше обаче да прилича на Саддам, ако не смяташе, че погуби още 100 000 руски живота в името на своите интереси. Той отстрани военен командир в лицето на генерал Сергей Суровикин, който, независимо от недостатъците си, си знаеше работата – прецени ситуацията, предложи да се оттегли, да се окопае и да избягва да дава повече земя.
Путин го замени с фигура на режима, началник на Генералния щаб Валери Герасимов, с когото Путин се опита неуспешно да заграби Киев. Ген. Герасимов безпрекословно ще осигури офанзивата, която Путин иска сега, което е малко вероятно да промени нещо, но ще демонстрира на Вашингтон колко е готов да плати Путин, за да не преглътне нещо, което изглежда като поражение от украинците.
И така, неназованият проблем: присъствието на наблюдателя влияе върху поведението на наблюдавания, което прави САЩ ключовият играч във войната, независимо дали им харесва или не.
Руската армия може да се научи да измества важни концентрации извън обсега на HIMARS, но не е на път да изгради нови мощности, владеене на координирана война, превъзходство във въздуха или способност да неутрализира американското наблюдение на бойното поле.
Загубата на още 100 000 руснаци може да бъде самоцел, ако приближи настоящия или следващия президент на САЩ към края, с който Путин може да живее.
Широко цитиран беше официален доклад на информационната агенция ТАСС през януари, който се постара да обясни на руския народ, че, разбира се, не може да се очаква от Путин да победи НАТО или „колективния Запад“, както услужливо го нарече лакеят на режима Сергей Шойгу.
Победата на Путин ще бъде като на тази на Саддам – той уведомява хората си. Проблемът е, че това задължава НАТО да осигури непреодолима военна сила, а тя няма да го направи. Така че войната ще се проточи.
Годишнината е просто дата, но 12 месеца могат да разкрият някои реалности, да отговорят на някои въпроси, да изчистят някои погрешни схващания. Не е имало ядрена война и вероятно сега можем да кажем, че частичната ескалация, възприета от Запада, беше грешка, колкото и да беше политически целесъобразна и вероятно неизбежна.
След катастрофалния крах на първоначалния план на Путин, предпазливият подход на Запада по свой начин всъщност направи войната безопасна за руския президент. Ако САЩ и НАТО бяха реагирали в първите дни на неговия провал, на фона на неговия шок и объркване, Путин може би щеше да приеме отстъпление при условия, които сега няма как да бъдат поставени. Тези условия може да не са налични отново, докато украинците не са „прокървили“ достатъчно, за да разбият друга руска армия на парчета, вероятно дори достатъчно окървавени, за да предизвикат смяната на Путин в Москва.
Лесно е да се каже сега, разбира се. Путин има ядрени оръжия, а Саддам не.
Путин вероятно ще накара Украйна да плати много висока цена, а Русия – още много по-висока цена, за да има резултат, едва ли по-добър за него от този, който би могъл да постигне преди около 300 и повече дни след оттеглянето си от предградията на Киев.
САЩ и НАТО би трябвало да си задават въпроса и вероятно си го задават:
Дали тази война вече щеше да е приключила за 14 дни, ако бяха изпратили няколко дузини F-35, за да установят господство над небето поне на Западна Украйна?
