„Дипломат, който казва „да“, означава „може би“, дипломат, който казва „може би“, означава „не“, а дипломат, който казва „не“, не е дипломат”, заявява преди време външният министър на Наполеон Шарл Морис дьо Талейран-Перигор.
Талейран умира през 1838 г., но с течение на времето не намалява истинността на думите му. От дебатите за енергийно ембарго срещу Русия или за перспективите за членство в Европейския съюз за Украйна, европейските дипломати се занимават с изкуството на дипломатическото „може би“. Високопоставени представители на ЕС редовно посещават Киев и обещават на президента Вoлодимир Зеленски огромна военна, икономическа и дипломатическа помощ. Тези обещания ще бъдат трудни за изпълнение след като се сблъскат със студените реалности на европейската политика и националните интереси на страните-членки на ЕС, пише в Уолстрийт Джърнъл Ралф Герт Шьолхамер, асистент по политически науки и икономика в частния университет Webster във Виена.
С преговорите за ембарго на ЕС за спиране на руския петрол в края на годината не е ясно кога да се очаква край на големите петролни потоци от Русия към Европа. И дори да се реализира планът, настоящото предложение на ЕС е пълно с изключения, което позволява на Чехия, Унгария и Словакия да продължат да внасят руски петрол до 2024 г., което би създало множество възможности за заобикаляне на ембаргото. Нещо подобно е в ход и с природния газ: Европейската комисия издаде нови насоки за санкциите, които на практика позволяват на европейските държави да плащат за руския газ в рубли, както поиска Владимир Путин. Най-важното е, че краят на 2022 г. е далеч. Дотогава заявката за ембарого може да е остаряла.
През последните месеци стана очевидно, че много европейски държави се интересуват повече от прекратяването на войната, отколкото от това кой ще спечели. По-специално Германия изглежда е заинтересована да запази възможността да се върне към статуквото отпреди войната в Украйна. Берлин не е сам в това желание. След успешното му преизбиране френският президент Еманюел Макрон заявява, че бъдещият мир в Източна Европа не трябва да включва ненужно унижение на Русия и може да има териториални отстъпки за Москва.
От началото на войната подкрепата на континентална Европа е по-слаба в сравнение с реакциите на САЩ и Обединеното кралство. Според Института за световна икономика Кил, само през първия месец САЩ са отделили 4,4 милиарда долара за оборудване и друга помощ за Украйна, два пъти повече от ЕС и неговите държави-членки. Ако Украйна оцелее в тази война, това ще бъде основно благодарение на подкрепата от Вашингтон и Лондон, плюс някои източноевропейски държави, особено Полша. И все пак дори държави ястреби като Полша поискаха гаранции от САЩ за попълване на запасите си от оръжие, преди да са готови да изпратят такива в Украйна.
Германия изглежда, че започна да желае да предостави повече и по-добро оборудване, но всяко обещание сякаш незабавно среща някакво бюрократично или логистично препятствие, чието разрешаване отнема седмици или месеци. Последният пример е доставката на зенитните танкове Gepard, при които липсваха необходимите боеприпаси.
Предвид това развитие би било твърде оптимистично да се очаква незабавно членство на Украйна в ЕС. Председателят на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен и министърът на външните работи на Германия Аналена Бербок дадоха сигнали, че ще подкрепят подобен ход, но и двете знаят, че поне една от 27-те държави членки на ЕС ще наложи вето за пълноправно членство за Киев. Не е ясно дали такова вето ще дойде от Унгария, Австрия, Франция или дори от самата Германия. Макрон дава най-ясната индикация какво да очакваме. Наскоро той предложи създаването на допълнение към ЕС – „европейска политическа общност“, един вид чистилище за държави, които биха искали пълноправно членство, но вероятно никога няма да го получат.
Въпреки наднационалните амбиции на ЕС и неговите най-пламенни поддръжници, националните интереси все още доминират в политическите изчисления на страните членки. За Париж и Берлин кризата в Украйна не е само въпрос на сигурността, тя може да определи и бъдещото разпределение на силите в ЕС.
Най-престижните позиции в ЕС се заемат от западноевропейски политици – нещо, което отразява дисбаланса на силите между Източна и Западна Европа: от фон дер Лайен (Германия), председателя на Европейската централна банка Кристин Лагард (Франция), върховния представител на Съюза по въпросите на външните работи и политиката на сигурност Жозеп Борел (Испания) и председателят на Европейския съвет Шарл Мишел (Белгия). Източноевропейските правителства дадоха ясно да се разбере, че това статукво е все по-неприемливо за тях, а войната в Украйна им вдъхна допълнителна увереност да го променят.
ЕС е изграден около Германия и Франция и двете държави ревниво пазят позицията си като крайни вземащи решения в Европа. Политиците и в двете страни са наясно, че ЕС с Украйна може да доведе до конкурентна ос Варшава-Киев, нещо, което нито Франция, нито Германия искат. Украйна е политически и културно по-близка до Полша отколкото до Германия, което означава, че силата на Германия в ЕС може да бъде значително намалена и заменена от нарастващото източноевропейско влияние.
Тези мисли може да изглеждат цинични на фона на героичната борба на Украйна и нейния народ, но би било грешка да се вярва, че политиката е заменена от универсални идеали. Както Талейран посочва, даването на обещания е част от дипломацията, но в крайна сметка действията са по-важни от думите.
