Първият роман на Луиз Пени, „Убийството на художника“, получи множество похвали и бе топло приет от публиката у нас – неслучайно се задържа повече от месец в класацията на „Хеликон“. Новата книга на канадската писателка излиза в разгара на лятото с освежаващото заглавие „Убийствено студена“. Главен герой в нея отново е инспектор Арман Гамаш.
На час път източно от Монреал е сгушено идиличното селце Трите бора. Там по време на кърлинг мач е убита жена, ненавиждана от всички и предизвикала омразата на много от иначе приятните и сплотени жители на старото планинско селище.
Местната полиция е неспособна да се справи с разкриването на убийството, извършено по особено необичаен начин, затова инспектор Гамаш и неговият екип пристигат от Монреал със задачата да установят кой е извършителят.
Случва се – макар и рядко – да се появят автори, които толкова пълнокръвно са изградили света и героите в книгите си, че те сякаш говорят на собствен език, изпълнен с вътрешен хумор. До степен, че самият читател постепенно става част от този свят с прочитането на всяка следваща книга. Сякаш се среща със стар приятел. С това „сприятеляване“ на герои и читатели Пени се справя брилянтно. Затова и романите за разследванията на инспектор Гамаш са пример за подражание в жанра уютно криминале. Това са книги, които препрочиташ отново и отново заради историята и героите, въпреки че вече знаеш кой е убиецът.
В същото време „уютната кримка“ на Пени крие подводни течения и е далеч от обичайното четиво, което служи за бягство от действителността. Гамаш е сложен, вглъбен и изпълнен с емпатия детектив, чийто образ не попада под угрозата на клишето. Селцето Трите бора изглежда идилично, но е пълно с чудати хора с различни съдби. Сред тях има и забележителни творци, избягали от изтощителния ритъм на живота в големия град. В „Убийствено студена“ читателят отново ще се срещне с несигурната, но добросърдечна художничка Клара, с откровената до болка поетеса Рут и устатите, но гостоприемни Оливие и Габри.
И все пак в тази мирна общност се спотайва убиец, отговорен за смъртта на Си Си дьо Поатие – претенциозна и неприятна жена с мътно минало, която е безмилостна към семейството си и околните и е обсебена от желанието да преуспее.
В рамките на няколко дни се случват още два подозрителни смъртни случая, свързани или не с убийството на площадката за кърлинг. А докато разплита загадката около тях, самият инспектор Гамаш е изложен на опасност. Невидим враг от квебекската полиция е решен да го унищожи и крои подмолен план, за да постигне целта си…
Откъс от книгата – подарък от издателство „Софтпрес“ за приятелите на „Данибон“:
Убийствено студена
Луиз Пени
ГЛАВА ПЪРВА (откъс)
… На петдесет и две Сол Петров едва започваше да забелязва, че приятелите му вече не са толкова находчиви, толкова умни, толкова стройни, колкото бяха навремето. Дори повечето от тях вече го отегчаваха. И от време на време забелязваше същата досада и при тях. Бяха затлъстели, оплешивели, оглупели и вероятно той също изглеждаше така в техните очи. Не го тревожеше толкова, че жените вече рядко го заглеждат, че реши да смени ските за спускане с такива за бягане или че личният му лекар го прати за първи път на изследване на простатата. Готов бе да приеме тези неща. Но нещо го будеше в два през нощта и му нашепваше със същия глас, който като дете го предупреждаваше, че под леглото му се крият лъвове, че хората вече определено го смятат за скучен. Поемаше си дълбоко въздух в мрака и се опитваше да си внуши, че прикритите прозевки, които е видял у компанията на вечеря, са били заради виното, тежкото magret de canard (1) или топлината в монреалския ресторант.
И все пак вътрешният глас му натякваше в нощта и предупреждаваше за неизбежни опасности. За наближаващо бедствие. За това, че започва твърде дълго да разказва стари истории, че вече не успява да задържи вниманието на събеседниците си, че все по-често ще вижда бялото на очите им. За кратките им скришни погледи към часовника. (Как по-деликатно да се отърват от него?) За това, че оглеждат салона в отчаяно търсене на по-интересна компания.
Така допусна да го съблазни Си Си. Да го съблазни и изконсумира – сякаш лъвът под леглото се беше превърнал в лъв в леглото. Вече имаше чувството, че тази самовлюбена жена, след като е успяла да поквари себе си, мъжа си и дори ужасната си дъщеря, сега усилено покварява и него.
Вече усещаше, че се държи жестоко в компанията й. И започваше да се презира. Но нея мразеше повече.
– Блестяща е – заяви Си Си, без да му обръща внимание. – Без съмнение. Кой не би я пожелал? – Размаха книгата пред лицето му. – Хората ще я купуват като топъл хляб. Има толкова много заблудени души.
Обърна се и погледна през прозореца към отсрещната сграда, сякаш наблюдаваше въпросните „заблудени души“.
– Написах я за тях – добави и пак го погледна. С големи искрени очи.
„Нима си вярва?“ – запита се Сол.
Беше прочел книгата, разбира се. „Бъди спокоен“, така я беше озаглавила – по името на фирмата, която бе основала преди няколко години. Звучеше като виц, защото самата Си Си беше кълбо от нерви. Имаше трескави, нервни ръце, които постоянно нещо оправяха и изглаждаха. Отговаряше на хората рязко, а нетърпението й често прерастваше в гняв.
Въпреки хладнокръвната й ледена външност никой не би употребил думата „спокоен“, за да опише Си Си дьо Поатие.
Изпратила бе книгата до всички издателства: от водещите компании в Ню Йорк до „Пюбликасион Режан е Мезон де карт“ в Сен Поликарп – краварско селце по пътя между Монреал и Торонто.
Всички й отказаха, веднага разпознали в ръкописа й бездарна смесица от абсурдни философии в стил „помогни си сам“, увити в недомислени будистки и индуистки учения. И то поднесени от жена, която на снимката на корицата изглеждаше, сякаш е изяла собствените си деца.
– Няма никакво просветление, по дяволите! – заяви пред Сол в монреалския си офис един ден, когато бе получила купчина писма с откази. Накъса ги на парченца и ги посипа на пода, да ги чисти прислугата. – Този свят е объркан, казвам ти. Хората са жестоки и безчувствени, обожават да се прецакват един друг. Няма любов, няма състрадание. Това – замахна с книгата във въздуха като с митичен древен чук, който е на път да се стовари върху наковалнята на отмъщението – ще научи хората как да открият щастието.
Гласът й бе нисък, думите едва се процеждаха между устните й като змийска отрова. Щеше сама да публикува книгата си, да се погрижи тя да излезе преди Коледа. И понеже в произведението й се говореше за светлина, на Сол му се стори иронично, че ще бъде издадена точно на зимното слънцестоене. В най-късия ден от годината.
– Кой я публикува? – не се сдържа да попита сега Сол. Си Си не отговори. – А, спомних си – продължи. – Никой не искаше да я издаде. Сигурно е било ужасно. – Замълча за момент. Дали да забие ножа още по-дълбоко в раната? Е, какво толкова? Защо пък не? – Какво беше чувството, Си Си?
Това болезнено присвиване на очи ли беше?
Мълчанието се проточи красноречиво. Лицето й бе все така безизразно. Ако нещо не се харесваше на Си Си, то не съществуваше. Това включваше мъжа и дъщеря й. Както и всяко неприятно преживяване, всяка критика, всяка груба дума, изречена от друг, всяка емоция. Си Си живееше в собствен свят, където бе идеална, където можеше да скрие чувствата и провалите си.
Сол се питаше кога този неин свят ще избухне. Надяваше се да е наблизо, за да види. Но не прекалено близо.
Хората били жестоки и безчувствени, казваше тя. Жестоки и безчувствени. Не толкова отдавна, преди да се обвърже с договор като неин фотограф и любовник, Сол дори мислеше, че светът е красиво място. Всяка сутрин се будеше рано и излизаше в свежия ден, когато светът бе нов и всичко беше възможно, и виждаше колко прекрасен е Монреал. Гледаше как хората се усмихват един на друг, докато пият капучино в кафенетата или се разхождат с цветя или франзели в ръка. Гледаше как децата събират кестени през есента, за да играят конкърс (2). Гледаше как хванати под ръка възрастни жени вървят по главната улица.
Не беше толкова глупав или сляп, за да не вижда бездомниците или пък насинените и похабени лица на част от минувачите, които, изглежда, бяха прекарали дълга и празна нощ и се готвеха за още по-дълъг ден.
По принцип обаче смяташе, че светът е хубаво място. И снимките му отразяваха това схващане – показваха светлината, блясъка, надеждата. Но и сенките, които по естествен начин подсилваха светлината.
По ирония на съдбата тъкмо това негово качество привлече окото на Си Си и я накара да му предложи договор. В едно монреалско модно списание го бяха нарекли „горещ“ фотограф, а Си Си винаги искаше най-добрите. Затова все запазваха стая в „Риц“. Си Си прибираше шампоаните и канцеларските стоки, за да се докаже, точно както бе взела него. И ги използваше, за да впечатлява хора, на които изобщо не им дремеше, точно както използваше него. В крайна сметка всичко отиваше на боклука. Както бе изхвърлила съпруга си, както пренебрегваше и осмиваше дъщеря си.
Светът беше жестоко и безчувствено място.
Сол вече вярваше, че е така.
Мразеше Си Си дьо Поатие.
Стана от леглото, като остави Си Си да гледа влюбено книгата си – истинския й любовник. Погледна я и я видя леко размазано. Наклони глава и се запита дали не е прекалил с алкохола. Ту я виждаше размазано, ту ясно, сякаш гледаше през призма две различни жени: едната – красива, бляскава, жизнена; другата – жалка, изрусена, смачкана, похабена, наранена, груба. И опасна.
– Какво е това?
Бръкна в кошчето и извади тънка папка. Веднага позна, че е портфолио на художник. Беше красиво, грижливо подвързано и отпечатано на луксозна хартия. Сол я отвори и затаи дъх.
От скъпата хартия сякаш грееха бляскави светли картини, които го накараха да трепне. Изобразяваха свят, едновременно прекрасен и наранен. Свят, в който надеждата и състраданието все още съществуваха. Явно такъв го виждаше художникът всеки ден. Както самият Сол навремето бе живял в свят на светлина и надежда.
Картините изглеждаха простички, но в действителност бяха много сложни, с насложени един върху друг образи и цветове. Часове, дори дни бяха необходими, за да се постигне желаният ефект за всяка от тях.
Сол се вгледа в една от картините, която бе точно пред очите му. Могъщо дърво, извисило се в небето, сякаш се стремеше да достигне слънцето. Художникът бе успял някак да създаде усещане за движение, без да е дезориентиращо. Беше се получила красива, внушаваща спокойствие и – най-важното – силно въздействаща картина. Връхчетата на клоните сякаш се разтапяха и изглеждаха замъглени, като че ли дори в увереността и устрема на дървото имаше частица съмнение. Беше блестящо изпълнение.
Всички мисли за Си Си изчезнаха. Сол се катереше по дървото, почти усещаше грапавата кора, както едно време, когато седеше в скута на дядо си и се гушеше в брадясалото му лице. Как бе успял художникът да постигне този ефект?
Не можа да разчете подписа. Прелисти още няколко страници и онова, което видя, озари с усмивка леденото му лице и сгря сърцето му.
Може би някой ден, ако успееше да се откачи от Си Си, щеше да се върне към предишната си работа и пак да прави произведения като тези.
Издиша дълбоко и се освободи от всички мрачни чувства, насъбрани в него.
– Е, харесва ли ти? – попита Си Си и размаха книгата пред него.
1 Патешко филе (фр.). – б. пр.
2 Детска игра, при която всеки кестен се нанизва на връвчица; двамата играчи ги въртят и ги чукат един в друг, като се опитват да избият кестена на противника. – б. пр.
Още за книгата можете да прочетете на сайта на издателство „Софтпрес“.
