Третата книга от поредицата на Дженет Тажиян „Историите на Дерек“ е вече тук! „Животът ми като автор на комикси“ разказва за приключенията и проблемите на Дерек Фалън – тринайсетгодишен хлапак, който обожава скейтборда си, рисуването на комикси и създаването на забавни илюстрации към непознатите думи, които среща в ежедневието (рисунките в книгата са дело на сина на авторката, Джейк Тажиян).
„Животът ми като автор на комикси“ засяга интересни теми за приятелството, училищния тормоз и емпатията между децата, което прави романа изключително подходящ за обсъждане – не само между деца и родители, но и в час на класа в училище.
Всичко започва с пристигането на нов ученик. Казва се Умберто и се придвижва с инвалидна количка. Опитите на Дерек да се сприятели с него и да му предложи помощ са посрещнати с открита враждебност от момчето. Умберто си поставя за цел да превърне Дерек в посмешище и бързо привлича околните на своя страна. Кой не би повярвал на мило хлапе, което се придвижва на колела?
Как ще се справи Дерек с деликатната ситуация и докъде ще стигне кариерата му на автор на комикси, ще разберете в третия роман от „Историите на Дерек“.
Ако искате да научите повече за поредицата, авторите или самия Дерек, можете да харесате страницата във фейсбук https://www.facebook.com/IstoriiteNaDerek и хаштаг #ИсториитеНаДерек.
На читателите на Данибон издателство „Софтпрес“ подарява специално една глава от „Животът ми като автор на комикси“ и комикса СУПЕР ФРАНК, чийто автор е не кой да е, а самият Дерек Фалън!
Ще ми каже ли някой какво става?
Щом звънецът бие, се обръщам да покажа новата си рисунка на Умберто, но той вече е по средата на класната стая и се отправя към пейките на двора.
– Бърз е – казва Мат.
– Чух, че бил у баба си, която живее в доста опасен квартал, и бил прострелян – шепне Карли. – ЗАТОВА е в инвалидна количка.
– Няма начин! – казвам аз.
Мат е съгласен:
– В скучното ни училище никога не би дошъл някой, който се е озовал в инвалидна количка след престрелка!
– Просто казвам това, което чух. – Карли изтичва да настигне Мария и Нанси, разговорът очевидно й доскучава.
– Ако е заради рана от куршум… – започвам аз.
– Не е – уверява ме Мат.
– Знам, но ако е, мислиш ли, че ще е в количката завинаги или само временно?
Мат завърта очи:
– Това е заради Франк, нали?
– Само казвам… ако Умберто трябва да прекара остатъка от живота си в инвалидна количка, някой като Франк наистина би му помогнал.
Докато говоря, Мат непрекъснато наднича през рамото ми и след няколко минути и аз се обръщам да видя какво гледа. Умберто е на двора с още три деца. В едната си ръка държи стик за лакрос – онази странна игра, която никога не съм разбирал, а с другата ръка непрекъснато върти колелото на инвалидната количката. Когато топката се насочва към него, се навежда напред и я хваща в мрежата на стика, сякаш това е най-елементарното нещо на света.
– По-добър е от мен на лакрос – казва Мат. – А аз мога да тичам.
– Аз даже не знам ПРАВИЛАТА на лакрос. Откъде са взели стикове?
И още по-важното – как така Умберто вече се е запознал с толкова хора?
Прав е. Вече ми се струва абсурдно да питам Умберто дали иска да го запозная с моя капуцин. И става още по-абсурдно, когато Умберто внезапно спира до мен.– Не съм сигурен, че ще иска да слуша за Франк – вметва Мат.
– Страхотно хващане – казвам му. – Да не си бил в отбора по лакрос в старото ти училище?
– В старото ми училище нямаше даже учебници, какво остава за отбор по лакрос.
Докато говори, Умберто гледа някъде над главата ми, сякаш си търси по-интересен събеседник.
– Е, какво стана? – посочвам инвалидната количка. – Нещастен случай ли беше?
– Не, случи се, докато играех шах – отвръща Умберто.
Виждам, че Мат започва да се смее, после внезапно спира. В отношенията ни би настъпил истински разрив, ако застане на страната на новото хлапе, вместо да подкрепи най-добрия си приятел.
Умберто продължава:
– Но може би ТИ си претърпял някакъв нещастен случай, който те е оставил без мозък.
– Не съм без мозък – отвръщам отбранително. – Просто съм любопитен.
– О, да, като онази маймуна от анимационното филмче. Как се казваше?
„Любопитният Джордж”? Май ще започна да те наричам така.
Умберто придърпва нагоре кожените си ръкавици и ги пристяга.
– Какъв ти е ПРОБЛЕМЪТ? – питам го аз. – Просто се опитвах да се държа приятелски.
– Добре, Джордж! – провиква се той, докато се отдалечава с количката.
Обръщам се към Мат.
– Само на мен ли ми се струва, или той наистина се опита да започне скандал?
– Може би му напомняш на някого, когото мрази.
Върхът! Не стига че преди няколко месеца трябваше да търпя тормоза на Джо и на Бързолета, а сега и новото хлапе ме е взело на мушка.
– Здрасти, Джордж! – подвиква Мария, докато минава покрай нас с Нанси и Карли.
– Умберто не си губи времето – измърморвам аз.
– Всички обичат Любопитния Джордж – казва Карли.
– Да, докато са в детската градина! – намесва се Нанси.
Изобщо не се учудвам, че Карли оптимистката се опитва да погледне на нещата откъм хубавата им страна. Още по-малко се учудвам, че почти всички останали се опитват да ми скапят настроението, преди дори да е станало време за обяд.
Отивам към чина си с наведена глава. Нямам никакво желание да търся неприятности, но те ме намират въпреки това.
– Хей, Джордж! – подвиква Умберто, докато се настанява на мястото си. – Да ти се намира някой банан?
Този път го чуват няколко човека и започват да се смеят. Поглеждам към Мат, който се навежда към чина ми.
– Ти искаше да му разкажеш за Франк, а сега той те прави на маймуна.
Преструвам се, че ще се разсмея, а после хвърлям на Мат предупредителен поглед да замълчи. Тази ситуация не ми харесва. Никак не ми харесва.
