Свети Валентин наближава и ако все още нямате идея с какво да зарадвате любимия човек, тук ще откриете 3 нестандартни предложения, взети назаем от любими романи. Защото книгите са и бягство, и утеха, и знание, и вдъхновение. И сами по себе си са прекрасен подарък, който може да си (само)подарим по всеки повод.

1. Подарете дълбоко лично изживяване като в „Трето царство“

Една от най-романтичните сцени в „Трето царство“ – историческия роман на Костадина Костова за времето на Фердинанд и Стамболов, е моментът, в който Страхил подарява на Яница незабравим час, прекаран в тъмна плевня, където се прожектират диапозитиви с известни картини. Макар към този момент двамата да са почти непознати, той я е наблюдавал внимателно през последните месеци и знае колко се вълнува от изкуство. Организира всичко и чака търпеливо, докато каже „Да“, а после я отвежда, без тя да е наясно къде точно отиват, към света от копнежите й. Коя е скритата страст на вашия любим човек? Можете ли да му подарите мигове, които ще върнат нещо забравено и свое в сърцето му?

– Веднъж, на път за кабинета на господин Станчов, ви видях да говорите със съпругата му пред една картина. Случайно дочух как ѝ обяснявате за художника, за стила… Останах с впечатление, че харесвате изобразителното изкуство.
Яница се извърна и го изгледа. Лицето му бе прекалено близо до нейното, но не това я накара да се почувства неудобно. Как този съвършено чужд за нея човек беше разпознал едничката ѝ страст? Да, възможно е да бе разговаряла с Анна, но тя разговаряше на много светски теми. Как той бе уловил, че именно тази означаваше нещо за нея?
(…) Дори не бе съзнавала колко ѝ липсва съзерцанието, чистата радост от изкуството. Всеки ден минаваше покрай едни и същи портрети и картини у дома, любуваше се на сходни изображения в чуждите салони и в Двореца, но бе спряла да ги вижда истински – не като украшения, а като късчета душа. Нещо забравено и свое се намести в сърцето ѝ. Той го бе върнал там.

2. Подарете спомен като Нолан на Малори в „Шах и мат“

„Шах и мат“ на Али Хейзълууд е тийн роман, който може да се чете с наслада на всяка възраст. С лекота и чувство за хумор авторката изгражда свят, в който всеки открива по нещо за себе си – забравени мечти и страхове от провал, тежки отговорности и чувство за вина, болка от загубата на любими хора и завладяваща радост от нова любов. И затова е лесно да съпреживяваме заедно с Малори и Нолан сблъсъците им и на шахматната дъска, и в любовта. А тук не са важни големите жестове, понякога най-малката стъпка се оказва гениален ход. Както в случая, когато Малори открива, че Нолан пази безполезно листче само защото му напомня за нея. Билетче от театър, лично съобщение за добро утро, сметка от сладкарница или стара мартеничка – често пазим ненужни дреболии, които могат да се превърнат в безкрайно романтичен жест, ако ги поднесем в правилната обстановка и в точния момент.

– Листчето с морския шах.
– Какво? – Застава зад мен. – А, да.
На нощното му шкафче е, подобно на трофей. Взел го е от Торонто за Москва, после го е занесъл в апартамента си в Ню Йорк, а сега е тук. В мен се разлива топлина.
Стягам се. Прехапвам вътрешността на бузата си. Накрая се предавам и задавам въпроса:
– Защо си го запазил?
– Напомня ми за теб.
Обгръща ме, ръцете му са точно под гърдите ми и аз затварям очи.
– Защо ти е да пазиш нещо, което ти напомня за мен?
Усещам, че повдига рамене.
– Защото така или иначе мисля за теб, Малори.
Обръщам се. Нарушавам контакта. Непоносима е. Тази близост с него. Това притегляне, което усещам дълбоко в тялото си. Точно това се опитвах да предотвратя, защото знам, че неизбежно ще завърши с лъжи и предателство. Виждала съм го.
– Какво искаш от мен, Нолан… Ще спреш ли да се усмихваш, ако обичаш?
– Не се усмихвам.
Нахилва се още по-широко.
– Не се шегувам, ако не спреш да се усмихваш.
– Това не е никаква заплаха. Дори не е правилно конструирано изречение.
– Какво искаш от мен? Какво сме… – Скривам лице с длани. Това е твърде оголено. Твърде непознато. Твърде рисковано и объркващо. – Не разбирам защо си в мислите ми.
– И ти си в моите. Но аз знам защо.
Изпъшквам и се принуждавам да го погледна. Вече не се усмихва.
– Просто… ми кажи какво искаш от мен?
– Искам всичко.

3. Подарете… скандал като в „Място за щастие“

Често, в желанието си да предпазим любимия човек и да запазим розовия балон в една връзка, сме склонни да премълчаваме. Преглъщаме недоволството си, не споделяме желания, които не пасват на хармоничната картина в главата ни, и никога не правим забележки. А един скандал, замесен с честност и много любов, може да е безценно изживяване за всяка връзка. Просто попитайте героите от „Място за щастие“ на Емили Хенри. Една от причините Хариет и Уин да се разделят е именно фактът, че никога не се карат. Вечер, в която откровено, с хумор и любов си казваме истини, може да е прекрасен подарък за Свети Валентин. Стига да следваме няколко простички правила…

– Хората, които се обичат, неизбежно се карат, Хариет – обяснява. – Важното е как го правят.
– Правила ли има?
– Да, има.
– Като униформата – шегувам се.
– Като това да не се наричат с обидни имена.
– А може ли да се наричат с галени имена? – питам.
Движи ръце напред-назад по бедрата ми и цялата настръхвам от допира на загрубялата му кожа.
– Ще трябва да попитам Парт и Сабрина, но мисля, че употребата на „скъпи/скъпа“ е допустима – отвръща. – Не е подсъдимо. Но не е разрешено да се използват никакви по-груби думи.
– Какво друго трябва да знам?
– Няма проблем човек да се оттегли – продължава той. – Хората казват, че не трябвало да заспиваш ядосан, но понякога може да имаш нужда да помислиш. Ако случаят е такъв, трябва да ми кажеш, защото иначе… – Стяга челюсти и преглъща. – Иначе отсрещната страна може да реши, че си тръгваш завинаги.
Аз също преглъщам и се притискам в него.
– Какво друго?
– Няма нужда да има победител и победен. Има нужда единствено да си загрижен за чувствата на другия. Трябва да те е грижа за него повече, отколкото за това да излезеш прав.
– Това не ми звучи като караница – отбелязвам.
– Тази информация я получих директно от Ханк – отговаря.
Не сдържам усмивката си.
– Тогава ще трябва да ѝ се доверим.
– Искаш ли да опитаме? – пита Уин.
– Нещо дребно? – питам и той кимва. – Подреждаш чиниите в миялната неправилно.
Той се усмихва.
– Неправилно?
– Добре де, не е неправилно – отговарям. – Но ги подреждаш по начин, който ме вбесява.
Усмивката му прераства в смях.
– Продължавай. Не спирай.