Никога не сме виждали подобна концентрация на власт в един човек, предупреждава евродепутатът Радан Кънев в публикация във Фейсбук.
Той посочва и единствената добра новина от изборите на 19 април.
„Ако има поне малко добра новина, тя е проявата на дисциплина, политическа зрялост и инстинкт за самосъхранение на избирателите от тясното ядро на реформистката общност. Те – и именно те, много повече от партийните ръководства – съхраниха надеждата за опозиция и коректив. Няма нужда да им благодарим – те не го направиха за нас, а за себе си, за общността и обществото си, въпреки чудовищните публични атаки и в голяма степен въпреки проведената от партиите в ПП-ДБ кампания.“
Радан Кънев:
Oчевидно е, че се събуждаме в различна България. България, в която рисковете – геополитически, корупционни и дори икономически – са удвоени и утроени,
Просто защото никога не сме виждали подобна концентрация на власт в един човек – нито при Виденов, нито при Костов, нито при Симеон, нито при Борисов.
Това е време, в което нищо не е по-важно от опозицията – защото само силна демократична опозиция може да пресреща неизбежния, присъщ риск от злоупотреба с тази власт. И да ограничава властта в полезни за обществото рамки и действия, да не й позволява самозабравяне и залитане – било то в корупция, в свръхразходи, в геополитически авантюри.
Когато опозицията е слаба като бройка и лостове на властта (очевидно нашият случай), тя трябва да бъде единна и силна като организация и публично поведение.
Затова – нека подходим без панически реакции.
1) Без невротично злорадоство от провала на ГЕРБ/ДПС – той сам по себе си не носи нищо. Ченгеджийските мрежи и бизнес-политическите предприемачи са целунали новия пръстен най-късно вчера следобед. Повечето – преди седмици и месеци. Борисов/Пеевски бяха лица, не кръстници на „мафията“. Моделът на упражняване на власт е жив и здрав, но силно централизиран. Предстои да видим как ще се развие.
2) Без мисъл дори за „присламчване“ към победителя с „благородни цели“ – той е твърде силен, за да търпи сателити в гравитационното си поле.
3) Без отчаяние, клетви по „народа“, и особено – без войни в рамките на демократичната реформистка общност, в търсене на вътрешния виновник. Поводи за тревога има много, поводи за отчаяние ще се появят само ако общността ни не се справи като опозиция. Ако допуснем разграждане на самата тъкан на общността.
Прочее, ако има поне малко добра новина от вчерашния ден, тя не е сривът на ГЕРБ/ДПС (както казах, този срив е именно защото „моделът“ вече няма нужда от тях). Тя е проявата на дисциплина, политическа зрялост и инстинкт за самосъхранение на избирателите от тясното ядро на реформистката общност. Те – и именно те, много повече от партийните ръководства – съхраниха надеждата за опозиция и коректив. Няма нужда да им благодарим – те не го направиха за нас, а за себе си, за общността и обществото си, въпреки чудовищните публични атаки и в голяма степен въпреки проведената от партиите в ПП-ДБ кампания.
Това е важен урок. Защото – ако искаме демократична и европейска България да продължи пътя си – ни предстоят четири години на изключително политическо и организационно усилие, което трябваше да започне отдавна, но все още може да започне и днес.
