Ако сте разгръщали учебниците по литература за 8 и 9 клас, ще видите колко интересни са. Това са единствените класове, в които българските ученици учат основно чужда литература. Започва се от Античността и се стига до 19 век.
Вместо да се увеличи времето за по-задълбочено запознаване с най-важните творби и автори на нашата цивилизация – Омир, Шекспир и други, които формират ценностите ни, това обучение е като супер ускорен курс за бегло запознаване с много произведения от различни епохи, които трябва да се преминат набързо, за да се върне ученикът скоростно пак към Ботев и Вазов.
Сякаш се минават чуждите автори, колкото българското образование да отбележи леко, че има и други извън българската литература, но много-много да не се разсейва ученикът с тях и айде пак за пореден път към “Под игото”, например.
Винаги съм се чудила нима този проблем не се забелязва – българчета все по-малко и по-малко учат чужди произведения.
Всъщност в 9 клас е само за част от времето, тъй като в последните месеци отново се връщат на българските творби. Разбира се – защото в 10 клас ги чака един излишен изпит – т.н. Национално външно оценяване. А щом има изпит – няма как да не се учат основно български автори.
С последните промени на МОН още повече се намаляват това обучение на чужди автори и произведения, тъй като Иван Вазов вече ще се учи в 9 клас, а не в 10 клас.
“Орязването на програмата по западноевропейска литература в училище е престъпно”, излага позицията си в “Дневник” Амелия Личева, професор по теория на литературата, литературен критик и поетеса.
Популизмът също трябва да има граници…
Последният пример в тази посока е желанието на новия министър на образованието да се хареса, доразвивайки идеята, подета още от служебните кабинети на Радев, че програмите в средното училище трябва да се “олекотят”. Аргументът е да се осигури време на децата да се готвят за външното оценяване.
Преобладаващият дял от литературата, която се преподава в училище, е българска, пише авторката.
Но тя не е просто българска, а е предимно свързана с Априлското въстание и Освобождението, тоест – основно Ботев и Вазов, или пък набляга на селската тематика – с други думи, лайтмотивът са Дядо Иван и цървулите. Моля да не бъда тълкувана превратно. Просто казвам, че са спешно необходими текстове, които показват и други лица на българското. Нима няма такива?!
В това отношение трябва смела реформа, и то не в името на политическата коректност, а в името на днешния ден. Нека дадем превес на автори като Светослав Минков, Павел Вежинов с неговата “Бариера”, Вера Мутафчиева, Георги Марков, Георги Данаилов, а защо не и Георги Господинов и Теодора Димова?
Това орязване на западноевропейска литература започна отдавна, когато по трасето изпаднаха Данте, Петрарка, почти изцяло Шекспир, Молиер. Сега радетелите на олекотяването ни предлагат учителите да избират между “Дядо Горио” и “Мадам Бовари”, между Бодлер и Верлен, за да могат децата да имат повече време да четат “Паисий” на Вазов, посочва Личева.
Голямата световна литература не е просто поредица от имена, които дават обща култура. Това са оцелели през вековете ценности, модели за човешко поведение, за справяне с живота. Писателите, които изхвърляме с лекота, дълбаят в човешката природа, без да я парцелират по народност, успяват да ни покажат механизмите на злото, казват всичко за любовта, приятелството, предателството. Да замениш всичко това с един едностранчив, неактуален и беден наратив, е първата крачка към онова предателство, което лека-полека извършваме спрямо себе си като граждани.
Не спрем ли с комплексите, със селския бит и порядки, с патриотарските клишета, че няма по-хубаво от това да си българче и да умреш за родината, все по-малко ще можем да се справяме с татуираните момчета, които днес посягат на 18-годишни момичета, утре – на евреите, а след това, организирани в съответните партии, припознават в диктатори като Путин своя идеал за света и го пропагандират, пише Амелия Личева в свой анализ, поместен в Дневник.
Позицията на Амелия Личева е изключително точна и я подкрепям. Винаги съм посочвала, че у нас малко се учат чужди автори и произведения, а още по-малко съвременни. А това ни откъсва от цивилизования свят, към който принадлежим. Затваряме се само в нашето си българско пространство и то това, което е застинало в 19 век, и няма защо да се чудим, че все повече хора у нас са с такова мислене на отминалите времена. Не познават света, но и не познават модерните времена тук и сега.
