Тези дела на католическите, протестантските и православните кръгове в Европа често са били частни организации, но подкрепяни от съответните им държави.Тези дела на католическите, протестантските и православните кръгове в Европа често са били частни организации, но подкрепяни от съответните им държави.Тези дела на католическите, протестантските и православните кръгове в Европа често са били частни организации, но подкрепяни от съответните им държави.
Сирийските християни, най-древните християни в света
Християнството, зародило се на Изток, е оставило дълбок отпечатък върху Сирия. През вековете християните винаги са играли важна, а понякога и водеща роля в тази страна.
В началото на 21 век – при войната в Ирак – са били 10% от сирийците. Оттогава броят им намалява поне наполовината, а вероятно и с повече. Мнозина напускат страната, за да избягат от ислямистките преследвания и обедняването. Християнското присъствие в Сирия, което води началото си от самите корени на християнството, днес е уязвимо, пише в обширна публикация във Фигаро журналистът Гийом Перо.
Св. Павел е свързан с Дамаск
За християните Сирия е част от Светите земи в по-широкия смисъл на думата. Това е регионът, където Исус и неговите ученици са живели и където се е зародила християнската религия.
Името на свети апостол Павел е особено ясно свързано с Дамаск. Според „Деяния на светите Апостоли“, Павел – евреин, родом от Тарс, столица на римската провинция Киликия (в днешна Югоизточна Турция) – е бил ожесточен гонител на християните. Истинското му име е Савел. Той получава разрешение от първосвещеника в Йерусалим да отиде в синагогитите в Дамаск, за да доведе оковани във вериги последните евреи, които са били привлечени от проповедите на Исусовите ученици. Но по пътя за Дамаск Павел е повален на земята от ослепителна светлина.
Гласът на Христос пита Павел за гоненията. Отведен в Дамаск от своите спътници, той е настанен в къща на Виа Ректа (Правата улица) в днешния Стар град. Там той остава сляп в продължение на три дни. След това, по заповед на Исус, един християнин от града на име Анания отива в тази къща, полага ръце върху Савел и му връща зрението. Павел приема християнството, кръщава се и се превръща в един от стълбовете на зараждащата се Църква.
Останките в Дамаск, свързани с тези епизоди от Новия завет, са параклисът на Свети Анания близо до Правата улица и портата на Свети Павел в градските стени. Те много рано стават и остават до днес светилища и места за поклонение за всички християни, особено за християните от Ориента и на първо място за сирийските християни.
На френски език има израз „да намериш своя път към Дамаск“. Това означава да изоставиш старите си убеждения, за да приемеш с цялата си душа нещо друго, правейки пълната промяна в живота си, споделя журналистът.
Св. Петър – водачът на Апостолите
По това време, около 37 г. сл. Хр., според разказа в „Деяния на светите Апостоли“, Петър, водачът на апостолите, проповядва в Антиохия, на бреговете на река Оронт, близо до средноморското крайбрежие. По това време това бил третият по големина град в Римската империя и седалище на управителя на Сирия. Градът сега се намира в Турция, защото в началото на 1939 г., по време на френския мандат за Сирия, областите Антиохия и Александрета са отстъпени от Париж на Анкара, защото претендира за тях. Париж ги дава, за да предотврати присъединяването на Турция към нацистка Германия в случай на всеобща война в Европа.
Именно в Антиохия думата „християнин“ се появява за първи път, на гръцки език, за да обозначи последователите на новата религия.
Антиохийската църква, основана според традицията през 38 г. от Петър и Павел, ще бъде едно от основните средища на зараждащото се християнство.
Там се състои решителен спор между Петър и Павел.
Петър се стреми да бъде внимателен към традиционалистки настроените юдео-християни. Те желаят да продължат да спазват Моисеевия закон и да не общуват с бивши езически християни, освен ако последните не се съгласят да станат като тях, спазвайки еврейските предписания.
Павел, напротив, смята, че новопокръстените от езичеството не трябва да бъдат принуждавани да спазват еврейските правила, с цел да се изгради Църква, отворена за всички.
Като отражение на успеха на проповедите на Исусовите ученици, „Деяния на светите Апостоли“ – написани около двадесет години след събитията, които описват – посочват арабски език сред примерите за езиците на вярващите по време на Петдесетница.
Християнството в Сирия процъфтява
Християнството процъфтява в Сирия през следващите векове.
На изток, край река Ефрат, в Дура Европос е открит най-старият християнски параклис в света, идентифициран до момента. Това много обширно място за поклонение, устроено в бивша частна къща, е построено още през 241 г.
Новата религия е силно засегната от гоненията, които римските императори започват в началото на IV век. Те приключват през 324 г. след като Константин Велики завладява източните провинции на империята. След това местните общности почитат паметта на своите мъченици.
В края на IV век християнството става държавна религия.
Римската империя е разделена на две. Сирия се намира в сърцето на Източната римска империя (наричана още Византийска империя), чиято столица е Константинопол.
Манастирите се умножават в Сирия. Спомагат за разпространението на християнството сред селското население. На север планински район с неплодородна почва се превръща в убежище за отшелници, които избират уединението и търсят святост.
Свети Симеон Стълпник
Най-известният от тези отшелници е свети Симеон Стълпник (390–459 г.). Син на овчар, привлечен от аскетизма, той постъпва в манастира, но скоро се налага да го напусне, тъй като като игуменът смятате практиките му за умъртвяване на плътта за прекомерни. Той се установява на върха на скалист нос, по склоновете на планина, недалеч от Алепо – един от най-старите градове в света. Смущаван в молитвите си от местните жители, които го молят да се застъпва за тях, непреклонният отшелник се оттегля, според традицията, на уединено място, на върха на 16-метровата колона.
Местният епископ Теодорит Кирски (393–453 г.) посещава Симеон и му отрежда специално място в своята „История на сирийските монаси“. Предполагаемото място на аскетичния живот на отшелника става след смъртта му впечатляващо светилище и прочуто място за поклонение.
Теологичните дебати за природата на Христос
Същият този V век е белязан от богословски дебати относно природата на Христос, които се преплитат с конфликти за власт между градовете в източното християнство.
Учителите от Антиохия, които наблягат на въплъщението на Христос и неговата човешка същност, се противопоставят на учителите от Александрия, които подчертават божествеността на Словото и на Исус.
Когато един проповедник от Антиохия, Йоан Златоуст (наречен така заради своето красноречие) – бъдещ светец, почитан от православните, става епископ на Константинопол, партията на Александрия успява да го свали от поста през 404 г. Византийският император от своята страна свиква събори, за да обедини християните, но тези спорове, напротив, ще предизвикат необратимо раздробяване на Източните църкви.
Официалната доктрина на Империята, утвърждаваща двете същности на Христос, е установена от Халкидонския събор (451 г.). Императорът е натоварен да приложи неговите решения.
В Сирия християните, които ги приемат, ще бъдат наречени мелкити, тоест „хората на владетеля“ („малик“ означава крал на арабски). Мелкити е другото име по онова време на Гръцката православна църква. Те приемат византийската литургия на гръцки език.
Сирийската църква
Дисидентите, които защитават идеята за изключително божествената природа на Христос, формират Сирийската (Сиро-яковитската) църква. Тя получава името си от привързаността на своите вярващи към литургията на сирийски език, установена в Едеса. Този град (понастоящем в Турция, близо до границата със Сирия) е бил център на престижна смесена култура в Ориента – едновременно гръцка (Едеса е основана от ветерани от армията на Александър Велики) и арамейска.
В Сирия се говори на гръцки по крайбрежието (с изключване на администрацията и армията, където латинският дълго време е преобладаващ) и на арамейски в селата. А сирийският език е версията на арамейския, който се налага през християнската епоха.
Маронитите, от своята страна, се зараждат с подкрепата на византийския император от един опит за помирение между двете противопоставящи се тези относно природата на Христос. Маронитите споделят сирийската литургична традиция.
Всяка от тези Църкви е със силна църковна структура по време на събранията, свикани направо за разрешаване на техните богословски конфликти. И здравината на тези държави ще бъде ценен актив за оцеляването на тези общности. Така че разделението на Източните църкви, които в продължение на векове невинаги са се долюбвали, парадоксално може да е допринесло за тяхното дълголетие, смята журналистът.
Вековно християнство в Сирия преди мюсюлманското завоевание
Към 630 г., в навечерието на мюсюлманското завоевание, Сирия постепенно се оформя от вековното християнство и се отличава с богатството на своето религиозно наследство. Има богато украсени църкви, манастири, фрески, подови мозайки, икони, богослужебни предмети (кадилници, полилеи, потири), евангелия, мощехранителници.
Великолепната изложба „Христианите от Ориента, 2000 години история“, организирана през 2018 г. от Института за арабски свят в Париж под ръководството на историците на изкуството Рафаел Зиаде и Елоди Буфар, показва на нейното великолепие, пише френският журналист.
Свещената война на наследниците на Мохамед
След смъртта на Мохамед (632 г.) неговите приемници продължават свещената война (джихад), която той е започнал. От Арабия халифи последователи завладяват Месопотамия (днешен Ирак). Тогава владението е на персите. След това предприемат атака срещу Византийска Сирия.
Решителната битка, наречена битката при Ярмук, югоизточно от днешното Голанско възвишение, завършва с тежко поражение за защитниците.
Император Ираклий отстъпва, изоставя цяла Сирия на мюсюлманските завоеватели и се връща в Константинопол. Средиземноморският басейн престава да бъде обединен от гръко-римската култура и християнската религия.
Християните със статут на зимми
Мюсюлманският закон предвижда статут на зимми за местните християни, които са се подчинили на победителя. Този термин изразява идеята за договор, основан на взаимни задължения (защита срещу подчинение) между неравнопоставени партньори. Предполага се, че сигурността на сирийските християни е гарантирана от новите власти.
Християните могат да изповядват религията си. Най-често запазват местата си за поклонение (но те не могат да бъдат възстановявани или построяването на нови е забранено), своите църковни власти, имуществото си и в по-голяма степен от професиите си.
В замяна на това те трябва да признаят политически суверенитет на исляма. Да не заемат властови позиции, над който и да е мюсюлманин. Да спазват дискретно и скромно поведение (оттам и забраната да яздят коне). Да носят дрехи в специфични цветове. Да не служат в администрацията – освен по индивидуално решение на халифа, или в армията. Трябва да плащат данък – в натура или в пари – на халифа.
Тези предписания се прилагат с различна строгост през вековете.
Сред сирийските християни някои лекари, философи и учени успяват да заемат завидни позиции в обкръжението на политическата власт.
Сирийското общество – все по-ислямизирано
Обществото става все по-ислямизирано.
От XI и особено от XIII век мястото на християните в обществения живот намалява. Те са подложени на скрит натиск да приемат исляма. Тогава християнството се оттегля в определени квартали на градовете или в провинцията около манастирите.
Срещат се все пак християни от всяко социално положение.
От VIII век нататък тези християни в Сирия постепенно приемат литературния арабски език, който вече се свързва с мюсюлманското множество, което първоначално не е било така.
Има обаче и изключения.
Арамейски език
Дори сега в село Маалула, северно от Дамаск, жителите се гордеят, че говорят арамейски – езика на Исус.
С малки изключения обаче сирийските християни запазват езика си само за литургията, и то не всички.
От VIII век нататък освен това християнските книжовници и учени приемат литературния арабски език и принципът за предаването на античното знание на мюсюлманския свят. Много книги за християнската вяра също се пишат на арабски или в двуезични версии (сирийско-арабски).
Кръстоносните походи
По време на Кръстоносните походи (1095–1270 г.), белязани от създаването на четири латински държави (Графство Едеса, Княжество Антиохия – където е построен Крак де Шевалие, Графство Триполи и Йерусалимското кралство), сирийските християни често проявяват предпазлива резервираност към тези западни християни.
Малко преди това (1054 г.) разкол затвърждава разрива в отношенията между двата клона на християнството.
Докато кръстоносците първоначално са били призовани за помощ от византийския император (1095 г.), те стигат дотам, че да разграбят Константинопол (1204 г. ).
Сирийските християни, някои от които живеят в латинските държави в Ориента, са разглеждани като потенциална пета колона от мюсюлманското население.
Затова на всички им налага да бъдат предпазли.
През 1291 г. последните крепости, държани кръстоносците в Леванта, са превзети, капитулират или са евакуирани.
Османската империя и Франция
Военните завоевания на Селим I (1512–1520 г.) поставят региона чак до Египет под суверенитета на Високата порта.
Така Сирия става провинция на Османската империя.
Селим I е съюзник на френския крал Франсоа I срещу техния общ враг, Карл V и Австрийската династия.
Османската импрерия укрепва връзките между Леванта и Франция.
От 1536 г. нататък чрез договори, наречени капитулации, поданиците на „най-християнския крал“, намиращи се в Османската империя (поклонници, пътешественици, търговци), получават юридически и данъчни привилегии.
Султанът също така признава френската монархия като законен представител на католиците (първо латинските, а след това и източните), които са поданици на Високата порта.
Френските консули се установяват в Леванта. Дипломати и търговци, дошли от Франция, се стремят да осигурят съдействието на източните християни. Международната търговия се развива, укрепвайки позициите на християнската буржоазия в Алепо и Дамаск.
Много гърци-мелкити се заселват също в Галилея. Маронити и арменци просперират в Египет.
Папата протяга ръка на Източните църкви
В този нов контекст папата протяга ръка на Източните църкви.
Повечето от тях впоследствие се разделят на „католици “, които повече или по-малко признават властта на Рим, и „православни “, които я отхвърлят с подкрепата на Високата Порта.
Институционалният пейзаж на Източните църкви става още по-сложен.
Светият престол от своята страна открива папски колежи, предназначени за семинаристи от Гръко-католическата църква (1576 г.). Също така и за маронитите (1584 г.), които са уникални с това, че винаги са поддържали общение с Рим.
Създадена е голямата семинария на Конгрегацията за евангелизация на народите (1627 г.), която приема гърци-мелкити, а също и арменци.
Европейско влияние в Леванта
Европейското влияние в Леванта нараства през целия XVII и XVIII век.
От своята страна източните търговци и духовници откриват Европа.
През 1708–1709 г. сирийският търговец Хана Диаб, маронит от Алепо, пребивава в Париж и по-късно публикува възторжен пътепис за столицата на Краля Слънце („От Алепо до Париж. Странстванията на един млад сириец по времето на Луи XIV“).
Русия иска от султана право на защита на християните от Изтока
От 1750-те години нататък, от Лондон до Санкт Петербург, външните министерства използват отслабването на Османската империя и обмислят как да се използват от това.
Новите сили се стремят да получат от султана право на защита над източните християни, сравнимо с това, върху което Франция преди това е имала монопол.
Царска Русия, по-специално, има претенции за това по отношение на православните църкви.
Бонапарт
През 1798–1799 г. египетската експедиция е резултат от планове, замислени във Версай в края на управлението на Луи XV. След като покорява Долен Египет, генерал Бонапарт прекосява Синайския полуостров, а след това и Газа, достигайки до Акра и Назарет, но се отказва от опита си да напредне чак до Дамаск. Всичките му опити да вдигнат бунт християните от планината Ливан, за да подсили войските си, се провалят.
Волтерианският, дори атеистичен дух, който преобладава сред младите офицери около Бонапарт, кара източните християни да се поддържа предпазлива резервираност към тях.
Един от неговите адютанти, Лавалет, разказва важен анекдот в своите „Мемоари“.
В Назарет Бонапарт посещава манастирската църква, където според преданието е спала Дева Мария. Когато приорът на манастира показва на главнокомандващия и свитата му счупена колона отляво на олтара и обяснява, че тя се е счупила, след като е била докосната от ангел Гавраил, „смях избухва сред нас “, разказва Лавалет . И добавя:
„Бонапарт, със строг поглед, възстанови сериозността ни“.
Въпреки това някои християни от Палестина и най-вече от Египет се присъединяват към французите. По-късно те могат да бъдат видени в редиците на Великата армия.
Сирия = Левант
В началото на XIX век терминът „Сирия“ се използва от европейците за обозначаване на целия Левант. Те наричат Сирия и териториите, които днес съответстват на Ливан, Израел, палестинските територии и Йордания.
Османците също използват термина Сирия.
Жителите на региона обаче често предпочитали по това време името „Билад ал-Шам“ („земя на лявата ръка“ за някой, намиращ се в Арабия и гледащ на изток, а по-късно „земя на Дамаск“ ), дадено на региона от арабските завоеватели през 7-ми век.
Европейското присъствие в Леванта
Европейското присъствие в Леванта става масово след 1840-те години: хосписи, сиропиталища, училища.
Това до голяма степен се дължи на Франция, където католицизмът през XIX век преживява голям разцвет. По това време тя е страната сред всички католически държави, която изпраща най-много мисионери по света.
Тези дела на католическите, протестантските и православните кръгове в Европа често са били частни организации, но подкрепяни от съответните им държави.
Така силите на стария континент вече се намират в открита конкуренция за упражняване на това, което се превръща в патронаж над Източните църкви.
При Наполеон III през 1856 г. Парижкият договор, слагащ край на Кримската война, потвърждава ролята на Франция като защитник на християните от Леванта.
Католическите дейци след това основават „Организация на училищата в Ориента“. Сред нейните покровители е либералният католик Шарл дьо Монталамбер, известен политик по ново време.
Под европейски натиск, Високата Порта премахва статута на зимми през 1839 г. и провъзгласява правното равенство на поданиците на империята.
Враждебността на частта от арабите и друзите към християните се засилват, тъй като те се опасяват, че бившите зимми един ден ще вземат властта.
Ситуацията става експлозивна, когато по време на международна криза през 1840 г. Лондон снабдява друзите с огромно количество оръжие, за да ги подбуди към бунт срещу египтяните на Мохамед Али. Те окупират Дамаск с подкрепата на Париж. Аферата почти предизвиква война между Франция и Обединеното кралство. След като кризата приключва и египтяните се завръщат в Кайро, районът на планината Ливан остава в полуанархия.
Империята на султаните, повече от всякога, е възприемана като „болния човек на Европа “ .
Клането на християни през юли 1860 г., което шокира цяла Европа
След години на кървави инциденти, през 1860 г., в Захле, в долината Бекаа, друзи избиват християнското население. Жертвите са няколко хиляди. Няма реакция от страна на османските власти.
След като новината достига до Дамаск, сирийският град от своя страна се превръща в сцена на клане на християни от 9 до 18 юли 1860 г.
Извършителите на убийствата тълкуват, и то не без основание, бездействието на османския управител като мълчалива зелена светлина и дори като скрито насърчение.
По странна случайност Абд ал-Кадир, който дълго време се е сражавал срещу французите в Алжир, преди да се предаде през 1847 г., по това време живее в изгнание в сирийския град с малка общност от северноафриканци. Човекът, който се ползва с огромен личен престиж, се опълчва срещу убийците заедно със свитата си и спасява хилядите християни, дошли да търпят убежище в квартала му.
Първата военна експедиция с хуманитарни причини
В Европа пресата отразява това масово убийство на гражданите. Вълнението е значително.
Наполеон III се позовава на Парижкия договор от 1856 г. Осигурява одобрението на Лондон и на другите европейски сили. Взема решение за първата военна експедиция по хуманитарни причини в историята (ако се изключи военната намеса на европейските държави в полза на въстаналите срещу османците гърци през 1827 г.).
6000 френски войници дебаркират в Бейрут на 16 август 1860 г., подкрепени от военноморските сили на Англия, Прусия, Австрия, Италия и Русия.
Подполковникът Шанзи, защитен от ескорт, отива в Дамаск, за да преговоря с Фуад паша – министър на външните работи на султана. Султанът го изпраща в отговор на протестите в Европа за потушаване на кланетата.
Френската делегация връчва на Абд ал-Кадир от името на Наполеон III Големия кръст на Почетния легион, най-високото отличие на Националния орден, в знак на признателност за неговата рицарска постъпка. След това французите се разполагат в Захле, Сидон и Тир.
Между 10 000 и 20 000 християни са убити
Човешките жертви от юлските кланета са ужасяващи. Общо между 10 000 и 20 000 души – мъже, жени и бебета – са убити в Ливанската планина и в Дамаск.
Само на територията на днешен Ливан остават 10 000 сираци. Християнски жени са отвличани и продавани в хареми.
Над 100 000 християни бягат от домовете си.
„Сега трябва да снабдим бежанците с провизии, да им осигурим работа, да възстановим или поправим къщите, да насърчим селяните да се завърнат в тях“, разказва генерал Жорж Спилман в своите мемоари.
Французите откриват голямо сиропиталище в Бейрут, а от Европа се стичат дарения.
Последните войски отплават обратно на 8 юни 1861 г., докато френски и английски кораби продължават да патрулират по крайбрежието.
Автономия за Ливан
На следващия ден, по силата на международно споразумение, сключено в Константинопол, султанът предоставя автономия на планината Ливан, където християните са мнозинство. То е гарантирано от европейските сили.
В тази територия, обособена като провинция, държавните длъжности се разпределят между религиозните общности пропорционално на тяхната численост.
За първи път този „малък Ливан“, който по-късно ще бъде разширен и ще се превърне в държавата Ливан, ясно се разграничава от съседна Сирия, за голямо огорчение на последната.
В десетилетията след тази травма хиляди сирийски християни се заселват в Бейрут или емигрират в Египет и дори в Северна Америка. Започва сирийско-ливанска емиграция, отчасти християнска, към Новия свят.
Сирийските християни участват пълноценно във „Възраждането“
Сирийските християни от различни вероизповедания участват пълноценно в Нахда („Възраждане“, „Пробуждане“, „Възстановяване“). Това е интелектуално и политическо движение, възникнало през XIX век сред арабските елити в Леванта вследствие на осъзнатото „изоставане“ спрямо западната модерност.
След шока от 1860 г. ангажираността на християните в Нахда има за цел и да наложи в техните общества националната идея, която за тях би била гаранция срещу междуобщностните вражди.
Основните средища на Нахда са Бейрут и Кайро, но Дамаск също има своя принос. Много сирийски интелектуалци или такива със сирийски произход живеят в Бейрут.
Съюз на всички араби в една нация
Поетът и лекар Франсис Мараш (1836–1874), роден в Алепо в семейство на търговци мелкити и образован в католически мисионерски училища, е силно повлиян от идеалите на 1789 г. и е пламенен франкофон. Той пребивава в Париж и допринася за това Левантът да стане по-познат на френските читатели.
Бутрос ал-Бустани (1819–1883), маронит по произход от Латакия, намира своята среда сред американските протестантски мисионери в Бейрут. Той създава първото литературно дружество, а след това и първата модерна енциклопедия в арабския свят. След кланетата от 1860 г. той проповядва отказ от религиозната солидарност в полза на обединението на всички араби в една обща нация. Посветен е в първата ливанска масонска ложа, която е свързана с Великата ложа на Шотландия.
От друга страна, някои християнски интелектуалци – радикали или социалисти – стават антиклерикални, а някои и атеисти, макар да остават християни в културен и юридически смисъл.
Араби, събудете се!
Писателят Насиф ал-Язиджи (1800–1871), гръцки католик, роден в Хомс, се прочува в областта на пикаресковия роман.
Неговият син, Ибрахим ал-Язиджи (1847–1906), редактор и главен редактор на няколко списания, осъществява по искане на йезуитите превод на Библията на арабски език, който се превръща в еталон. Самият той се бори нелегално за еманципацията на арабите от османското владичество и е автор на една много известна тогава песен:
„Араби, събудете се!“.
Учителката, журналистка и поетеса Мари Аджами (1888–1965), родена в Дамаск в православно семейство, се бори активно за еманципацията на жените и за социален напредък.
През 1913 г. в Париж се провежда конгрес на османските араби. Почти всички те са родом от Леванта. Половината са християни и често са учили в Сорбоната.
Делегатите на конгреса настояват Истанбул да предостави автономия на целия регион и статут на официален език на арабския.
Сред сирийско-ливанските емигранти в Ню Йорк и Бостън се открояват няколко писатели като Абделмасих Хадад (1890–1963). Заедно с палестински литератори те създават литературната школа Махджар, вдъхновена от политическите идеали на Нахда.
Първата световна война и геноцидът над арменците и асиро-халдейците
Първата световна война е белязана в Северна Сирия от геноцида над арменците и асиро-халдейците.
Османците създават концентрационни лагери в пустинята.
Сирийският град Дейр ез-Зор на река Ефрат е южната граница на региона, където е извършен геноцидът.
Османската империя рухва през есента на 1918 г.
Франция получава мандат над Сирия, над територията, която ще се превърне в държавата Ливан, и над Киликия (в днешна Югоизточна Турция). Това е регион с много древно арменско население и убежище за спасилите се от геноцида.
В Киликия обаче реакцията на поддръжниците на Мустафа Кемал е бурна и ситуацията е на ръба на въстание. Самата Великобритания предприема действия за отслабване на позициите на своя теоретичен съюзник на място.
Франция на Клемансо, изолирана и обезкървена въпреки победата си над Германия и погълната от безброй вътрешни трудности, става свидетел на силата на турския национализъм и се колебае, пише френският журналист.
След борба за власт между френското външно министерство и Министерството на войната, министър-председателят заема страната на последното и намалява целите на Франция.
В края на 1919 г. върховният комисар Жорж Пико, смятан за твърде благосклонен към териториалните претенции на арменците, е заменен от генерал Гуро.
Ливан – убежище на християните
Приоритет се дава на френския мандат в Сирия и на създаването на Ливан, замислен като убежище за християните.
След като оказва въоръжена съпротива на кемалистите в няколко населени места в Киликия, Франция изоставя арменците от региона на омразата на техните агресори. Тя сключва примирие с Мустафа Кемал (през май 1920 г.), след което се отказва от мандата си над Киликия, запазвайки само територията около Александрета и Антиохия, граничеща със Сирия (1921 г.).
От друга страна, Франция защитава арменските бежанци в Сирия и Ливан. Броят им нараства с няколко десетки хиляди с успелите да избягат от Киликия, както и безбройните сираци от геноцида. Сред тях е и бъдещият участник в Съпротивата Мисак Манушян.
Демографските реалности след геноцида са направили несъстоятелно „обещанието на Запада да изгради независима Армения на териториите на Източна Турция“.
Френски мандат
По време на френския мандат, който приключва през 1946 г., християните в Ливан и в Сирия са на различни позиции. Тези в Ливан приветстват френското присъствие, докато тези от Сирия му се противопоставят и вземат активно участие в националното движение.
По време на въстанието на друзите в Сирия (1925–1927 г.) араби, включително някои християни, се присъединяват към бунт, който прераства във въстание.
Много други протестират срещу присъствието на мандатната сила, но остават в рамките на традиционната политическа борба. Част от християните обаче, оценяващи относителната стабилност, донесена от Париж, и модернизацията на страната, подкрепят французите, пише журналистът.
Писателката Мари Сьора е родена през 1949 г. в сирианско християнско семейство от буржоазията на Алепо с произход от Анадола, избягало от геноцида през 1915 г., и вдовица на социолога Мишел Сьора. Той е взет за заложник, похитен и убит от „Ислямски джихад“ (предшественик на Хизбула) в Ливан през 80-те години на миналия век. Родът на Мари Сьора симпатизира на французите.
Социалистически идеи
Мишел Афлак (1912–1989), православен християнин от Дамаск, роден в семейство от дребната буржоазия и учил история в Сорбоната, основава през 1943 г. заедно със свой приятел мюсюлманин сунит партията Баас (Партия на арабското социалистическо възраждане). Тя се бори за единството на всички араби в една нация. Тази програма му печели през следващите двадесет години множество последователи от Багдад до Алжир.
През май 1945 г. той участва във въстание срещу французите в града, което бързо е потушено.
След фактическата независимост на Сирия през следващата година, което превръща тази престижна страна в пример за подражание за националистите от другите арабски държави, Афлак участва в арабско-израелската война от 1948 г. След това той работи за краткотрайния съюз между Сирия и Египет на Насър в рамките на Обединената арабска република (1958–1961 г.), който сирийците скоро възприемат като колонизация и отхвърлят.
Религиозните принадлежности не са достатъчни, за да обяснят политическите ангажименти в Сирия по онова време. Един от противниците на Афлак, Фарес ал-Хури (1877–1962), видна фигура, последователно председател на парламента, а след това министър-председател по време на френския мандат и отново през 1954–1955 г., също е православен християнин, пише френският журналист.
Политическа нестабилност в Сирия
В продължение на четвъртия век Сирия преживява голяма политическа нестабилност, прекъсвана от военни преврати.
Революционната реторика, преобладаваща в думите на правителствата от 60-те години на миналия век нататък, кара някои семейства от висшата християнска буржоазия да напуснат страната и да се преместят в Ливан.
След това нов пуч през 1970 г. довежда генерала и министъра на отбраната Хафез ал-Асад за вземането на властта в Дамаск и установяването на безмилостна диктатура.
Гръбнакът на режима е алауитското малцинство. Той се представя за защитник на другите малцинства и на първо място християните.
Християните се подчиняват на Асад
Подобно на всички сирийци, християните нямат друг избор, освен да се закълнат във вярност, тъй като всяка опозиция е жестоко репресирана.
Когато през 1976 г., година след началото на гражданската война, Дамаск вкарва армията си в Ливан, Асад първоначално е съюзник на християнските фаланги на Жмайел. Но скоро Жмайел се обръща срещу сирийците (през 1978 г. Възприемани са като окупатори въпреки лозунга на Дамаск: „две държави, една нация“. Християни в Сирия трябва да отбиват задължителната си военна служба и така се изправят едни срещу други християните от двете държави.
След смъртта на Хафез ал-Асад през 2000 г. неговият син Башар го наследява и остава на власт, използвайки същите методи като баща си, в продължение на почти четвъртия век, до падането си през декември 2024 г.
Християнското население в Сирия опасно намалява
Междувременното войната в Ирак срещу Саддам Хюсеин (през 2003 г.) разтърсва целия Близък изток. Това предизвиква реакции и ислямистки тероризъм, смята френският журналист.
Християнското присъствие в Сирия е намаляло опасно. Двехилядолетната култура сега е застрашена.
Западните страни трябва да следят за зачитането на правата на християните и да следят за спазването на поетите ангажименти.
Сирия не би запазила престижа, който е имала, ако нейните най-древни общности не запазят мястото и ролята, които им се полагат, заключава Гийом Перо..
