Плажните отшелници, местните жители и хората, търсещи щастие на остров Гавдос
Гавдос е магия, която те завладява завинаги щом видиш красивите плажове. Гавдос е и мания, която явно кара хората, веднъж стъпили на острова, да се връщат на него отново и отново. Тези, с които се запознахме или само срещнахме, бяха много интересни личности – по-различни от нас, но точно като Гавдос – незабравими образи.
Гавдос е митичен. Свързва се и с митичния остров Огигия, споменат в Одисея на Омир. На Огигия е отвлечен Одисей от нимфата Калипсо и той прекарва там 7 години. Много места претендират, че са Огигия, но ако се проследи пътуването на Одисей и ветровете, разгледа се природата на Гавдос, усети се духа на този остров, със сигурност всеки посетител ще се увери, че това е митичният остров от Одисея.
На това малко островче, което е с площ само 29,6 кв. км, е най-южната точка на Европа – Трипити. Символично там е поставен един огромен стол, до който всички, успели да достигнат до това място, се снимат.
Гавдос е в Европа, близо до Крит, но слънцето грее толкова силно, че напомня на Африка. Огромният плаж Агиянис (Агианис, Агиос Йоанис, св. Йоан) е с толкова много пясъчни дюни, че човек остава с усещането, че се намира някъде в пустинята. Той е класиран на второ място сред най-красивите плажове в света.
Гавдос се свързва и с голямата любов на принцеса Даяна и Доди ал Файед. Те са посещавали острова с яхтата си и дори има плаж, в близост до най-южната точка на Европа – Трипити, кръстен на обичаната британска принцеса – „Даяна“.
На Гавдос има мистерии. Свързват се с руски учени, които живеят на острова. Слуховете разказват, че са работили доброволно в Чернобил след авирията, били са облъчени от радиацията, разболяват се. Решават да се преселят на Гавдос, за да търсят пътя към безсмъртието. Един от учените действително е ядрен физик. На острова създават свой институт. Следват повелите на Питагор и изучават древногръцките философи. Легендите за тези руски учени твърдят, че създават много подобрения на Гавдос и с инженерната си мисъл помагат и на местните. Това, което със сигурност е тяхно дело, е големият стол на най-южната точка на Европа – Трипити. До това място се стига по стръмна козя пътечка, духат много ветрове, от двете страни са скали, а долу – море. Определено са нужни познания, за да се монтира тази скулптура.
Гавдос е притегателна сила за хипита. Тази свобода, която се усеща на острова, трудно може да се намери някъде другаде в цивилизования свят.
Гавдос е магнит и за съвременните хипстъри. Те донякъде напомнят на хипитата, но са с добре оформени бради и поддържани тела. Колкото и да се опитват да избягат от съвремието, реално винаги носят със себе си лаптоп и засядат в близката таверна да поработят. Зареждат и телефоните си на плажа със слънчеви батерии. Могат да си позволят лукса да работят където и когато си искат.
Гавдос е точното място и за арт личности. Арт уклонът се усеща навсякъде. Когато се разхождате по красивите плажове, постоянно ще срещате творения от подръчни материали – нарисувани камъчета, дървени инсталации с висящи дранкулки, които свирят, ветреещи се джунджурии, кули от камъчета.
Гавдос явно привлича и учени. Не само руските, които са вече част от местните. Без да съм разпитвала кой какво работи, по тениските, които някои носеха, се личеше принадлежността им към световната научна мисъл.
А често много от посетителите съчетават по нещо и от всичко – и творци, и учени, и хипита. Можеш да се разминеш с някой, чиито дрехи в хипи стил са вече изпокъсани, да е с дълги плитки и брада, да ходи бос по чукарите, да живее в заслон под някое кедрово дърво на плажа, а реално да е човек с позиция, търсещ вдъхновение, щастие или уединение на Гавдос. Едно нещо човек трябва да осъзнае – че най-вероятно това са все хора, които могат да си позволят да отсъстват дълго от цивилизацията.
Дори и да не е скъпо на острова, дори и да живеят в някоя от направена от тях къщурка или на палатка, дори и да нямат големи разходи, все пак имат свободното време и щастието да могат да си позволят дълго да не добавят приходи. Така на паркинга до таверните преди плажа Агиянис може да се види скъп мотор BMW, а на плажа Саракинико видях как хипи (или по-скоро хипстър) с дълга коса на плитки, оформена на кок, и с дълга брада и само по препаска от кърпа, се мята на скъпа лодка и обикаляше лежерно наоколо.
– типичната мъжка прическа сред плажните отшелници на остров Гавдос
Софтуерен инженер от Амстердам, който работи в европейските институции, е един от хората, които се свързват с Гавдос. Той е и художник, чиито творби от острова са част от международни изложби.
На бара на нашата таверна се продаваха картички. Купихме си от тях. Бяха на немски художник, който е плажувал на Агиянис и е направил там красива мозайка от камъчета сред пясъка. Приличаше съвсем на древноримските. Художникът e от Берлин. Направил е картички и подписва творбата си с Grandpa Funboy (Berlin – Gavdos).
Запознахме се с холандци от Утрехт – мъж и жена, които са издали книга за Гавдос. Мъжът е фотограф, а приятелката му е съавтор на книгата. През 2003 г. посещават острова и оттогава се връщат постоянно на него. Ходят с по една раничка и спят на палатка. Срещнахме се с тях в таверната „Панорама“ до плажа Корфос – почти задължителна спирка за всички, които потеглят към най-южната точка на Европа – Трипити. Заговори ни жената. Показа ни книгата си. Тя беше фотоалбум.
Приятелят й снимал преди години всички жители на острова – реално те не са много, официално около 50 души. Така се получила много ценна творба. Били останали вече само две бройки. Купихме книгата, която беше на холандката, тъй като нямахме възможност да я изчакаме да се върне до палатака им и да ни донесе нова. Тези хора бяха заредени с толкова любов към острова.
Вечерта показахме фотоалбума в нашата таверна „София“ – най-известната на острова. Сервитьорката ни Кристина, която звънко се смееше винаги и заразяваше всички с позитивизъм, ни посочи ни коя е тя сред заснетите жители на Гавдос. След това показа книгата и на другите клиенти.
На една от масите всяка вечер стоеше мълчалив мъж, който работеше на своя компютър. В таверната често имаше мъже, които работят на компютър, но този се отличаваше, че нямаше брада. Беше много мълчалив. След като видя книгата, скочи и дойде при нас. Представи ни се: „Манолис“. Искаше да разбере как сме се сдобили с нея. За него тя беше истинско съкровище. От две години я издирвал. Поръчал я през сайта на холандците, но така и не дошла. Била с изчерпан тираж. Оказа се фотограф, роден в Кавала, който дълги години живее в Швеция и е голям почитател на Гавдос. Разказахме му къде сме срещнали холандците и че са някъде около плажа Корфос. Той се засмя и добави, че са избрали грешната страна на острова. Тази около плажа Агиянис, до който се намираше таверната „София“, е най-хубавата част на Гавдос.
На съседна маса стоеше друг мълчаливец. Той беше с дълга брада. Всяка вечер беше на една и съща маса. Работеше на компютър Apple. Явно живееше на плажа, защото си носеше раница и яке, т.е. не беше отседнал при нашата стопанка на таверната, която предлагаше и стаи за настаняване. Имаше вид на IT специалист.
Винаги, когато отивахме на вечеря, мълчаливият брадат компютърджия беше на масата и когато си тръгвахме към стаята, той продължаваше да работи. Поръчваше да му сервират вечерята на съседна маса, а после пак се връщаше на работното си място. Не се вписваше в купонджийската атмосфера. Често ставаше и намаляше музиката, но после веселата Кристина пак я усилваше. Стопанката София имаше правило да не спира тока в таверната си и който искаше през нощта от лагеруващите на плажа или други посетители, можел да идва да го ползва.
А това е ценно, защото ток в тази част на острова няма. Ползват се частни дизелови генератори и фотоволтаици, които никак не са евтини. Спящите на плажа идваха до таверната да си зареждат телефони и лаптопи.
Една вечер на маса зад нас чух приятен мъжки глас, който говореше на италиански. Беше мъж на около 35 години със своята приятелка.
Имаше гъста черна брада. Момичето беше красиво, но клинът й на места беше вече на дупки. Мъжът работеше на компютър и пишеше нещо. Малко след това с професионално обработен телевизионен (или радио) глас започна да предава информацията. Без да разбирам какво говори, само по начина, по който четеше, предположих, че е журналист. След като се навечеряха, предадоха репортажа и си заредиха телефоните, италианската двойка се отправи в тъмното надолу към плажа. На другия ден ги видяхме да се излежават мързеливо на Агиянис. Той милваше нежно половинката си, а тя се усмихваше щастливо. Наблизо беше тяхната „къщурка“ под едно кедрово дърво.
Не само в таверните, но и по плажовете човек може да си направи цяла колекция от интересни образи. По малкото белези от цивилизацията, запазени по тях, които ги издаваха, можеше да се предполага какви са по професия или произход. Това се оказа приятна игра загадка за нас – да си представяме що за хора са тези, които срещахме.
Когато се посещават такива места, трябва да се има и нещо предвид – хубавите плажове често са завладяни от натуралисти, които живеят там под кедровите дървета в самоделно направени заслони или палатки. Разхождат се без дрехи (само до очертанията на плажа, в таверните са облечени). Повечето си готвят в заслоните си на плажа.
Най-изумителното беше, когато видях как си мият тенджери и съдове в морската вода. Пренасяха ги от някоя своя къщурка в щайги и започваха да ги мият в морето. „Дрескодът“ често е без дрехи, но с някакъв шал на главата. с раница на гърба и с тояга в ръка. Особено това е характерно за двата съседни плажа Агиянис и Лавракас. Макар и пътечката между тях да ми се стори не само стръмна, но на места и опасна, този маршрут се преминава като на шега – бързо и без усилия, от местните плажуващи. Някои дори ходят и без обувки, а е пълно с остри опасни камъчета. Плажуващите от двата плажа постоянно ги обикалят и си ходят на гости.
Агиянис и Лавракас са много красиви плажове. Агиянис е необятен с много пясъчни дюни – чувстваш се като в африканска пустиня. Лавракас е по-малък и според съпруга ми е дори по-красив. Между тях видяхме малко уютно плажче с временна къщурка и то ни стана много любимо. Агиянис и Лавракас се водят обитаеми плажове, т.е. там през топлите месеци живееят хора. През юли и август било пълно с палатки и имало хиляди летовници. В края на септември обаче беше спокойно. На Агиянис имаше повече летни отшелници. Понякога излизаха на плаж на пясъка до морето, но в повечето случаи си стояха пръснати из къщурките под кедровите дървета из пясъчните дюни. На този плаж обаче имаше най-много плажуващи. На Лавракас основно си бяха стояха по плажните домове. Тук беше изграден дори един двуетажен заслон. На плажа имаше кладенец с изворна вода.
Нямаше плажуващи. Само една девойка, явно дежурна по носене на вода, постоянно обикаляше с едно голямо шише. На Лавракас бяха образите, които миеха съдовете си с морска вода. Надявахме се след това все пак да ги преплакнат и с изворна. На този плаж явно се практикува и йога. В най-голямата жега насред плажа излезе жена натуралистка и започна да изпълнява йога упражнения. Преди това бяхме видели на Агиянис семейство, което поспря там за почивка, защото носеше целия си багаж от явно дългото лагеруване на Лавракас. Имаха и чанти, които ги издаваха, че се занимават с йога.
На Агиянис засякохме една местна звезда – красива рускиня, която имаше и много русо момиченце Юлия на около 4 години. Всички мъже, обитатели на плажа, се поспираха да поговорят с хубавата майка, а на хлапето викаха Покемон. Единствено погледът на рускинята не ми харесваше. Макар и красива, гледаше недоброжелателно. Всички други бяха сякаш опиянени от щастие. Малкото беше много хубаво дете, но на моменти се държеше като Маугли в джунглата. Общуваше на руски и гръцки. След като разбрах за руската общност от учени на острова се зачудих дали има връзка с красивата рускиня от Агиянис, но най-вероятно са две различни истории. Повечето, които засичахме по тези плажове, бяха немци, англичани или гърци.
Още по-отшелническо ми се стори съществуването на плажа Потамос. Там имаше двама брадати мъже. Всеки живееше в собствена къщурка. Единият беше с по-сребриста брада и явно лагеруваше по-отдавна на плажа. Беше построил пътечки и разни конструкции.
Зареждаше и цял акумулатор. Имаше вид на учен. Заслонът му беше напълно оборудван за по-продължително живеене на отдалечен плаж.
От време на време отиваше в центъра на плажа и разговаряше с някого по мобилния си телефон на гръцки. Шегувахме се, че сигурно жена му му вече го вика да се прибира, а той й обяснява, че още не е измислил научния си труд. Другият обитател беше по-млад – на около 40 години и от време на време се разхождаше, за да снима различни детайли по плажа и възвишенията. Може да е бил фотограф или писател, защото работеше целенасочено.
На Гавдос е истинска демокрация. Управлението сякаш е сведено до минимум, но въпреки това нещата се получават и хората някак живеят в съгласие и хармония.
В таверната на София се заговорихме и с един по-възрастен мъж. Той беше англичанин. Компания му правеше само кучето му. Носеше тениска, на която беше изписано „Демокрация“, а под нея физични послания. И за него направих предположение – вероятно беше учен, може би физик. Идвал всяка година на Гавдос. Обикновено по два пъти в годината – в началото на юни и после през септември. Той ни даде много точни съвети как да стигнем до Трипити и задължително да се отбием в таверна „Панорама“, защото там има най-точната карта на острова. Насочи ни и по коя пътека да вървим – тази, която е откъм плажа и ремонтирана с пари по европрограми, била най-красива и най-удобна.
Посетителите в таверната ни бяха все интересни личности. Имаше един дебеличък немец, вечно усмихнат. Пристигнахме заедно с него и си тръгнахме с него. Всички го познаваха. Викаха му Алекс. На мен ми приличаше на добродушния Мечо Пух. Не мога да определя какъв би бил по професия, но определено можеше да си позволи също да се наслаждава спокойно на почивката си на Гавдос. Явно идва често. Местните бохеми хипита се поздравяваха с него. Една красива дама с много поддъжано лице и коса, но с поодърпани хипи дрехи, беше се заговорила една вечер с Алекс, докато чакаше приятелите си. Той я почерпи за вечеря и говориха. Тя го пита дали ще се включи тази вечер в купона. Явно си имаше и местни купонджийски събития.
Красивата дама, която говореше прекрасен английски, след това се пренесе на маса в средата на таверната ни. Масата беше резервирана. Дойдоха двама хипита/хипстъри с бради и дълги коси на плитки. Почти съм сигурна, че единият след това го видях на плажа Саракинико с лодката. С тях беше и жена франкофонка с бодър дух на около 55 години. Имаше визия на индианка – като очи, кожа и прическа. Беше със сребъри коси с дължина под раменете и със среден път, който разделяше косата на две. Носеше дънкова риза и дънки. Бяхме я срещали и друг път в таверната на София. Тогава подбираше страхотни френски шансони и всички пеехме заедно. Поздравявахме се усмихнато при избора й на нова и нова френска песен. Говореше и страхотен френски. Към компанията се присъедини и нашата стопанка София, която беше много важен фактор на острова и всички знаеха за нея. Няма и пътепис за Гавдос или коментар в Tripadvisor, който да не споменава за нейната таверна.
София, собственичката на популярната таверна на Гавдос до плажа Агиянис, е наистина фактор. Личи си, че обича с цялото си сърце този остров. Дори има карта на Гавдос, нарисувана на пода на таверната й.
Там са отбелязани красивите плажове, забележителности, селца и таверната „София“. Вечеряхме на маса, разположена върху тази карта, и всеки път я оглеждахме какъв ще е маршрутът ни за следващия ден.
София е изключително организирана и принципна. Успява да върти своя бизнес на острова. Към таверната има и около 7 просторни стаи, всяка с баня, тоалетна и тераса с хубава гледка към морето.
Освен това тя готви и много вкусни гозби. За първи път ядох при нея сепия, а пастата с октопод беше нещо незабравимо.
Около София винаги има интересни личности. Вечерите се чувствах като в подбран арт клуб. Не знаех кои са другите посетители, но усещах, че всеки е специален. Чувствах се като през Бел епок в Париж, когато специални заведения са имали специални арт гости – художници, писатели, знаменитости. Една вечер се заговорихме дълго със София. Всъщност за всеки посетител на таверната е чест да е част от нейната общност и да е включен в разговорите с нея. София се оказа само една година по-голяма от мен, т.е. сега е на 45 години. Сподели ни колко много ни харесва – все едно винаги ни е познавала. Веселата сервитьорка Кристина също й разказвала за нас, а ние с нея много си общувахме.
София се интересуваше от България. Посещавала е Сандански, а сега се запали да посети и други наши спа курорти някой път през зимата, когато няма работа на Гавдос. Научихме интересни неща от нея за острова. Имало само 3 деца, които ходели в местното училище. Имали си учител. Когато станело време за гимназия, семействата с деца се преселяли на остров Крит, за да продължи обучението. Говорихме и за снега – рядко е виждала сняг. Веднъж за 10 минути на най-високия връх на Гавдос имало сняг. В Ханя, където живеела през зимата, понякога валяло и всички изпадали в ужас какво да правят. Никой не можел да шофира в сняг. През зимата на Гавдос било топло. Обикновено се обличали с тениска и някаква дреха с дълъг ръкав. В тези месеци тя се грижела за градината на таверната си и засаждала нови цветя.
На острова София живееше до пристанището. И още един любопитен факт – собственик на съседната таверна, където имаше и магазинче, е брат й. София притежаваше талант да спечелва хората. Освен добър мениджър, който стопанисва такава известна таверна на остров, т.е. трябва да се грижи и за ток, вода, доставки от Крит и какво ли още не, готви много вкусно. В таверната има меню, но най-добре е като се отиде за хапване, да се вслуша човек в съвета на сервитьора и да приеме поканата му да влезе в кухнята и да се види какво е сготвила София. Някои ястия са от предишния ден, но винаги ти казват кое е днешно и кое е вчерашно. Но на почти самотен остров никой няма претенции, че сред предложенията има и гозби от предишния ден. Аз например така си взех сепия, защото преди това си бях избрала друго, а ми се стори много вкусна.
Ястията на София бяха кулинарни шедьоври. Дори само като съставки пак звучаха много вкусно. Така и не пробвах свинското с портокалов сос, а изглеждаше апетитно. Предпочетох други вкусотии. Винаги имаше и сладък комплимент в края.
Кристина е най-веселата сервитьорка, която съм срещала. Срещахме се вечер.
На закуска ни сервираше барманът, който беше също голям шегаджия. С Кристина явно имахме близки вкусове за храната и винаги ми даваше чудни съвети какво да опитаме. Тя ме запали по критското меко сирене мизитра. То прилича на нашето крема сирене, но е много по-нежно. Може да се слага на салати (при критската салата – вариация на гръцката салата), на гозби, на баници и да се яде като десерт. Кристина каза, че ще ме изненада с нещо вкусно след като помолих за допълнително мизитра. Сервира ми мизитра с мед и канела. Оказа вълшебна комбинация.
Весела сладурана с дълги черни коси, опитна сервитьорка, която заразява и мълчаливците с добро настроение, а също така видяхме, че е и много добра мотористка. Караше голям мотор, с който я засякохме при плажа Саракинико. И още нещо, което ще запомня за Кристина и за щастливите хора на острова. Наблизо имаше земетресение – точно между Крит и Гавдос и то доста силно: 5,7 по Рихтер. Докато лежахме на плажа Лавракас, от приятели в България разбрах за него. Интересуваха се как сме. Нищо не бяхме усетили, но се порових за информация. После питах в таверната. Всички бяха изненадани и никой не само не беше усетил, но и дори не знаеше. Нашата весела сервитьорка Кристина заключи:
„Тук никой нищо не усеща, всички са по плажовете и са щастливи“.
Всъщност на Гавдос срещнахме само един човек, обладан тревоги, и той се оказа българин. Не беше изобщо лош човек, но в рамките на минута-две ни сподели за всякакви проблеми наоколо. Явно си носим негативния заряд и вечните тревогите в гените. Или сме твърде зрели и разумни.
Сутрин таверната на София се отваряше от бармана шегаджия.
Той винаги беше щастлив и зареден с настроение. Вечер работеше като готвач, а сутрин сервираше. В готвенето му помагаше друг негов другар. Барманът май живееше на метри от таверната на София, защото мярнахме прострени дрехи там. Сутрешният екип ни приготвяше чудна закуска, каквото си поръчаме, а за през деня за плажа – сух пакет със сандвичи.
Когато човек посети Гавдос, има две таверни, в които задължително трябва да се отбие – „София“ до красивия плаж Агиянис и „Панорама“ на път за Трипити – най-южната точка на Европа. И в двете таверни има стаи под наем. Не знам как е в „Панорама“, но за „София“ нашите резервации са правени от съпруга ми преди повече от година. В „Панорама“ стопаните също са запомнящи се хора. Отидохме там по препоръка на стария британец с кученцето, който ни даде съвети за Трипити. Още веднага стопанката на „Панорама“ Мария ни попита къде сме настанени и казахме при София. На Гавдос си е като на село – всички се познават и всички знаят всичко за всички. Одобри избора ни. Съпругът й ни приветства и ни пита дали искаме да ни запази риба за после след като се върнем от Трипити. Избрахме си и това се оказа добър стимул после да се връщаме по-бързо, за да похапнем вкусната гозба.
Докато вървяхме до Трипити, видяхме руини от стари къщи. Аз веднага реших, че са от минойската цивилизация – спокойно могат да бъдат, тъй като като материал и архитектура си приличаха, а в района мяркахме табели за минойски забележителности.
В „Панорама“ попитах сина на собствениците какви са тези постройки. Стана много приятно съвпадение. Оказа се, че една от трите къщи всъщност е тяхна. В нея се родил дядо му. Там е живял като дете и от това място е ходил много надалече на училище на острова. После са се преместили, където е сега таверната им. Рибката ни я приготви на грил стопанинът на таверната. Той обикаляше клиентите си и разговаряше с всички приятелски. Дойде и при нас да ни пита как е рибата.
Беше седнал при холандската двойка с фотоалбума. Когато се запознахме с холандците, жената ни показа как са изглеждали стопаните, когато са ги снимали преди години. Със стария стопанин се засякохме още веднъж. Когато си тръгвахме от острова преди качването на ферибота. Разпита как сме, как сме изкарали и си пожелахме пак да се видим.
Друга забележителност, която трябва да се посети на Гавдос, е фарът.
Има интересна традиция сред гостите на острова – да се събират вечер при залез до фара, за да изпрати слънцето. Дори са подредени дървени столове, които да гледат към морето на запад. Когато ние отидохме, имаше вече хора – все семейни двойки на всякаква възраст.
Някои снимаха, други само казваха:
„Чао, слънце! Ще се видим утре пак.“
На това място много духа и е добре да се облечете подходящо. Освен залеза, постройката на фара и музея към него, колоритност придава и фараджията. Когато ме видя, веднага реши, че трябва да ме черпи с раки. Никакви обяснения от моя страна не помогнаха. Бяхме замъкнати с мъжа ми да ни черпи с раки. Само близнах – беше ароматна. Фараджията обаче продава книжка за Гавдос, която е интересна и си я купих.
Близо до фара се намира селце Ампелос (Амбелос), в което се паркират колите, за да се потегли към плажа Потамос. Някога това било голямо и богато село с много жители. Гледало се грозде и се правело вино. Сега е пусто. Навсякъде обикалят кози, които са в пъти повече от жителите тук. До паркинга има къща, в която стои и наблюдава старица. Поздравява сърдечно всички минаващи. Пазете се от козела! Смята се за управник на селцето.
Гавдос е хубаво място за по-зрели хора на над 50, 60 и дори над 70 години, които са запазили младежкия си дух.
В таверната „София“ имаше двойка британци на около 55-60-годишна възраст. Бяха много усмихнати и поздравяваха всички посетители лъчезарно. Жената грееше от щастие, а съпругът й се радваше доволно.
Семейни чуждестранни възрасни двойки, които обикалят Гавдос, се оказа доста срещано явление. Радвахме им се на любовта, екипността и свежия дух. Така видяхме едно немско семейство над 65-годишна възраст, които се заселиха в един от заслоните на плажа Агиянис и си заживяха там. Срещнахме и френска двойка съпрузи – определено над 70-годишни хайкъри, които обикаляха планините около плажа Потамос.
Докато нашата цел беше само да се спуснем по стръмните пътечки, за да плажуваме на красивия Потамос, те щяха да стигнат първо до съседното Бо, за да се насладят на красивата гледка от скалата, след това да дойдат до Потамос и да се върнат по друга, по-стръмна пътечка до селото, където бяхме оставили колите си. Опитаха се да ни запалят по красивия си мартшрут, но моят съпруг тактично им обясни, че сме само аматьори и не сме така добре оборудвани като тях.
Най-впечатляващата дама на по-зрели години, която видяхме на Гавдос, я знаем още от ферибота при пристигането си от Крит. Беше с руса къдрева коса. Облечена с разгърнат потник и клин, наподобяващ военна униформа. Имаше хубав тен и татуировки по ръцете. Придружаваше я кокетно кученце, за което се грижеше много.
На ферибота още с качването си дамата веднага направи впечатление и събра погледите на другите пътуващи. Беше яхнала супер мотор BMW. Другите мотористи мъже само я обикаляха, за да го разглеждат. След това видяхме мотора, паркиран на паркинга до Агиянис, а свежата баба си живееше щастливо на плажа сред другите подобни образи.
В последните дни на острова дойдоха в таверната на София и трима младежи – вероятно студентчета в последните години. Говореха немски, а един от тях превеждаше на гръцки. Както съпругът ми отбеляза – не „бяхме най-белите врани“ на острова. Младежите бяха типични „Препи“ – т.е. гледани деца от явно заможни семейства. Едното момче си връзваше пуловерче над спретната поло тениска. Бяха много възпитани. Поздравяваха възпитано и се усмихваха сдържано. Явно и те искаха да усетят красотата на острова. Подобно на нас нямаха нищо, което да отговаря на местния дрескод – пораздърпани хипи дрехи, плитки, дранкулки по уши, врат, ръце, крака. Вероятно не притежаваха и никаква татуировка. Всъщност съпругът ми се е зарекал, че следващият път, когато се насочим към Гавдос, ще трябва да си сложим поне по една подрънкваща гривничка на глезените. Адски се набиваме на очи така. Отделно и все бяхме най-белите на плажа. Но тук плажуващите си живеят със седмици и месеци, нямаме шанс изобщо да се доближим до тена им, особено и след като все се крием на сянка.
Две двойки младежи (две момичета и две момчета) ще запомним с голямо възхищение. В най-голямата жега катериха пътеката от плажа Потамос към селцето Ампелос. Бяха натоварени с раници и носеха огромни чували с боклук. Жегата не ги спираше да крачат нагоре с младежки дух.
Най-красивата девойка на Гавдос се казва Мария. Срещнахме я (май) на два пъти. Първо до най-южната точка на Европа – Трипити. Почти съм сигурна, че беше тя. Там позираше до стола, а приятеляй – младеж с много татуировки, трябваше да прави кадър след кадър докато тя се хареса. Предложих да направя и обща снимка на младежите и те приеха. Определено младежът не беше местен и вероятно опознаваше забележителностите на острова. След това срещнахме Мария отново на ферибота, когато си тръгвахме от Гавдос.
Всички местни я знаеха и отвсякъде й подвикваха: „Мария, Мария“. Тя сядаше при тях и разговаряше. Беше много внимателен събеседник за възрасните баби, които пътуваха. Мария беше висока, стройна, с дълги тъмни коси до кръста, със смугла кожа, с прав нос и с плътни червени устни.
Друг младеж, който ми стана много симпатичен на Гавдос, беше англичанин или поне аз така реших. Имаше рижа брада и рижа коса. Точно затова реших, че е англичанин. Освен прекрасен английски, говореше е и чудесно на немски, а и знаеше малко гръцки. С това момче се засичахме постоянно на целия остров. Заедно бяхме на ферибота, когато пристигнахме, заедно бяхме и когато си тръгвахме. Не разбрах как се казва, затова за мен си остана Рижия млад англичанин. Носеше черни къси панталонки и черни тениски, които бяха в две разновидности – с къс и с дълъг ръкав. На ферибота и на плажа беше с джапанки, при планинските срещи беше с туристически обувки. Беше с голяма черна раница. Помагаше си при преходите с туристически щеки. Умирах от любопитство да разбера какъв е. Нас само ни поздравяваше на гръцки с „Ясас“. Говореше основно с немци и англичани. Дочух само един разговор на английски, че прави някакъв проект – и две седмици работи и четири седмици почива и обикаля (или пък беше обратното, но няма значение). Разглеждаше острова сам. Изглежда още с пристигането на пристанището беше тръгнал към нашия плаж. В първия ден от пристигането ни се засякохме заедно да бродим по пясъчните дюни към Агиянис.
На плажа беше още по-бял и от нас, та чак червеникав. След това за вечеря отново го засякохме в нашата таверна „София“, където дълго си говори с пълничкия немец Алекс на немски. След като Алекс се прибра в стаята си, британецът пое с багажа си в тъмницата надолу към плажа. На сутринта дойде за закуска. Пи чай и яде йогурт с мед. После изглежда пое в друга посока. Разминахме се пак с него при нашето покоряване на най-южната точка на Европа – Трипити. Ние вече се връщахме и катерехме стръмните пътечки, а той слизаше. Поздравихме се с „Ясас“. Нова среща последва малко по-късно в ресторанта „Панорама“. Докато ние си похапвахме вкусната рибка, младежът явно не само беше стигнал до Трипити, но и беше успял да се върне. На нас ни костваше около 1,30 часа във всяка посока.
В „Панорама“ дочух малко от разговора му със сина на собствениците – пита дали има къде да се настани. Ако нямало, трябвало да отиде на плажа. Не знам за този тип пътешественици дали просто търсят свободна стая срещу заплащане или се примолват някъде да полегнат безплатно без значение къде. Възможно е да експериментира да живее известно време с минимални разходи, а от нощувки най-често тук се пестят средства. За пореден път видяхме рижия британец в едно ресторантче до пристанището докато чакахме ферибота.
Разговоряше с игрив дядо пътешественик на английски. Седнахме на съседна маса, но разговорът вече беше приключил и моето любопитство продължаваше само да расте. Младежът си беше поръчал агнешко, а ние избрахме мусака – все гозби, приготвени от бабата, собственичка на таверната. Рижият младеж се качи на нашия ферибот. Щял да се прехвърли на друг при първата спирка, който да го отведе до Палеохора, откъдето бяхме тръгнали преди време за Гавдос. Още на пристанището се засякоха с дебеличкия немец Алекс, който докара с колата си друг интересен образ, обитател на Гавдос и тримата пиха бира.
Докато чакахме ферибота, който закъсня с близо час, пристигнаха (малко преди да се натоварим) най-шеметните образи, които може човек да срещне на някой остров. Единият дойде със супер малко моторче. Носеше кръгли бели очила и веднага отиде да си купи сладолед.
Този забележителен образ е попаднал в кадър още при пристигането ни на Гавдос, когато правех първите снимки от слизането ни от ферибота. Може да е местна звезда, щом пристига винаги с идването на ферибота.
Другият влетя с огромен джип, на който беше натоварен мотор. Беше от типичните летни обитатели на плажовете на Гавдос – с дълги плитки на кок и с хипи дрехи.
На ферибота Рижият англичанин изскачаше да се радва като дете на нова и нова морска гледка. Последно го мярнахме, когато се прехвърляше към другия ферибот. Игривият дядо пътешественик, с когото разговаряха на пристанището, го беше хванал да помага на една стройна баба, с която възрастният се беше запознал малко преди това и водеха весели разговори. Така изпратихме с погледи тримата към другия ферибот, а аз останах с още интересни спътници.
Една интересна личност си бях харесала от пътуването на ферибота ни за Гавдос – изискан господин с визия на мореплавател на около 70 години с бяла поддържана брада и коса, със синя тениска, шапка с козирка и с къси панталони в сини цветове.
На отиване не обърнах много внимание какво точно прави, но на връщане забелязах, че веднага извади малък компютър и почти през цялото време писа. Определено имаше образ на известните пътешественици, които обикалят света и издават след това ценни справочници. А може и да е писател, който е търсил вдъхновение на Гавдос и сега веднага е започнал да твори. Беше човек, който бърза да си впише спомени и впечатления.
Отдалечавахме се с ферибота от Гавдос. Гледахме към брега и търсихме познатите ни места и плажове. Радвахме се на запазения му чар.
На този остров спокойно може да се снима филм за Робинзон Крузо. Успял е да се запази див и красив. Няма хотели, няма високи сгради, няма дори сувенири. Единственото притеснение на феновете на Гавдос е, че вече на острова в близост до най-„цивилизования“ (по стандартите на Гавдос) плаж се е появил банкомат. Коментарите са, че ако се появи и магазин за сувенири, ще се приключи с чара на това местенце. Години наред, слава Богу, се работи за запазване на тази естествена красота на Гавдос.
Само тук-там се правят леки подобрения – например дооформени пътечки с камъчета до някои плажове, защото преди до тях съвсем не е можело да се стигне. Сега са достъпни с много сериозно ходене, а на места по кози пътечки. Малко след като се върнахме от Гавдос, съпругът ми ми показа снимка. Пита ме дали ми е познато – красиви пясъчни дюни, море. Не познах къде е. Оказа се кътче от нашето Южно Черноморие, но през 30-те години на 20 век. Всичко това е загубено и неслучайно Гавдос е толкова магнетичен за хората, които уважават природата и естествената красота. И се стремят да го опазят. Не видяхме никъде боклуци на тези плажове, макар че там живеят хора. Всички носеха боклука си в чували, след като им приключи летуването. Не се притесняваха от жегата, стръмното катерене, дългото ходене – наред с раниците, палатките, багажите, носеха и боклука си. Почистваха си заслоните и поставяха бележки, че следващите посетители са добре дошли.
Гавдос омагьосва и разказва много истории, легендии и мистерии. Дори и на нас ни се случи нещо мистериозно. Точно на 26 септември, когато отбелязахме нашата 20-та годишнина от сватбата. Нещо се случи вечерта. Заспали сме със съпруга ми изненадващо и едновременно (не, не е от възрастта!). Помним само до определен момент от вечерта. Колкото и да сме били изморени в другите дни от преходи, такова нещо не ни се е случвало. Също така токът беше изгаснал за цяла нощ – нещо, което също не се беше случвало предишните дни в таверната на София. Електрониката по колата ни се беше рестратирала. Дали е от руските учени, на които се преписват свърхумения в науката, или пък от военните, които имаха учения над Крит и нашия остров, или всичко е голямо съвпадение – не знам, но ни се случи тази мистерия. По-късно четох статия в британския „Гардиън“ и журналистът мимоход споделя, че на Гавдос са му спрели и телефонът, и часовникът. Той си го обяснява с това, че на този остров наистина е безвремие.
Всичко все още е диво и далеч от цивилизацията и може да бъде във всяка епоха. Вероятно така са изглеждали нещата и преди 10 години, и преди век, и преди векове, и по времето на Омир, когато е разказвал за Одисей, Калипсо и Огигия.
Къде е Огигия?
Този въпрос ме предизвикваше интелектуално дълго време. Съпругът ми Евгений беше подготвил пътешествие за нас двамата за нашата 20-та годишнина от сватбата. Беше пълна изненада и загадка за мен. Даде ни – на децата и на мен, възможност да му задаваме по един въпрос на седмица, за да разберем къде ще ме заведе. Започнал подготовката миналата година. За известно време прекъснахме нашата игра на въпроси и отговори. С женски чар успях да попроменя правилата тази година и отпадна правилото да е само по един въпрос на седмица. Договорих да са безброй въпроси. Загадката пак се оказа доста трудна. Насочи ни да четем Одисея на Омир. Така открих, че митичният остров е Огигия – там, където нимфата Калипсо отвлича Одисей за 7 години.
Огигия обаче вече не съществува като име и се наложи дълго да търся какво е съвременното име. Имаше много претенденти, включително и едно от България. Вълнувах се, търсех, задавах въпроси, а съпругът ми даваше още козове: „Следи ветровете“, „Виж пътя на Одисей“. Преглеждах карти, виртуални игри и какво ли не. Имах и още една „подсказка“ – на този остров са ходили принцеса Даяна и Доди ал Файет. Какво ли не изчетох и за тях и пътуванията им с яхта до различни острови. Засичах по ключови думи „Одисей“, „принцеса Даяна“, „Огигия“. Накрая успях чрез чист журналистически подход – ровене из текстове на различни езици. През италиански достигнах до находка – островче, което ми вдъхна доверие, че вероятно е нашата Огигия – Гавдос. Най-южната точка на Европа.
„Да“, каза Евгений.
Познах отговора. Още не знаех за всички красоти и мистерии, които витаят около този малък остров. Съпругът ми е тръгнал в оформянето на пътешествието по друг път – кои са най-красивите плажове в света и така попаднал на плажа Агиянис на Гавдос, който е класиран на второ място. Искал да е нещо различно и запомнящо. Да изпитаме различни преживявания. Почителка съм на музеи, културни и исторически забележителности. Когато чух, че ми трябват туристически обувки, леко се притесних, а и май промърморих. Плажове, плажове, но чак и туристически обувки!
Не съм очаквала, че Гавдос ще ме омая толкова много и щастливо ще крача няколко часа по стръмни пътечки, за да достигна до някой плаж. Ама какъв плаж! За мен вече няма по-приятно плажно удоволствие от това да си се катерил и спускал по кози пътечки до чуден плаж, на който да си се възхищавал при всяка спирка за отмора, а когато стигнеш до морето, да се гмурнеш в него със сетни сили и да се наслаждаваш на водата, а после да релаксираш в някоя свободна къщичка заслон и да строиш кулички от камъчета.
Съпругът ми също не бил напълно сигурен доколко ще ми допадне цялото предизвикателство и затова за финал на нашето 10-дневно пътешествие беше запазил най-романтичната стая с най-прекрасната гледка към Венецианското пристанище в Ханя на Крит. Изненадата е, че Гавдос много ми хареса и дори искам да се върнем отново там някой ден.
Присъединихме се към големите почитатели на малкия остров, който не само създаде красиви спомени у нас, направи ни много щастливи, но и напълно ни омая.
