Пътеписи от България
10-дневната ни пролетна СПА почивка във Велинград приключи с много впечатления, запознаване с историята на градчето и неговите герои, приятни разходки и най-вече хубава храна. Бяхме отседнали в балнеокомплекс в квартал „Чепино“, на метри от парка „Клептуза“. Този район ни стана най-любим. Ежедневно се разхождахме из него и с интерес разглеждахме по-старинните къщи. Влюбихме се в две местни ресторантчета. Обедите ни често бяха в ресторант „Скабрин“, който предлагаше много вкусни изкушения в обедното меню. Вечерите посвещавахме на приятните компании в ресторант „Бакото“. Това са вече нашите две любими заведения във Велинград.
Ресторант „Скабрин“
Това е приятен семеен ресторант точно на главното площадче на Чепино с гледка към самия паметник на героите чепинци. Работи от ранни зори до късно вечер. Предлага прекрасни гозби. Телешките предложения си заслужават да се опитат.
Крем карамелът си е съвсем истински и домашен.
Опитах и домашния им нуга сладолед и след това не можех да спра да го поръчвам.
Съпругът ми препоръчва много специалитета на заведението „Чепинска капама“.
Това заведение толкова ме спечели, че исках да опитам всичко, което предлагат. Така и за първи път в живота си пробвах шкембе чорба.
Ястията, които също много ни харесаха, бяха задушен свински джолан със зеленчуци, зелеви сарми с домашна луканка, агнешка пържола, руло Стефани, телешки кюфтета, картофени кюфтета.
От десертите любими ни бяха крем карамелът и домашният нуга сладолед. Но каквото и да поръчате, няма да сбъркате. Всичко е изключително вкусно.
Цените, в сравнение със софийските, са приятно ниски. Не можехме да не се удивяваме всеки път как се храним с толкова вкусни гозби, майсторски сготвени и с истински продукти, трима души с по три ястия и с напитки, а сметката ни беше често под 30 лева.
Ресторант „Скабрин“ е чудесно място за похапване и в друго време на деня. Ние го харесахме за обяд, тъй като след това се разхождахме по хубавите алеи към центъра. На метри е и спирката на автобуса, който можете да използвате за панорамна разходка из Велинград. Билетчето в едната посока е 80 стотинки. С този автобус стигнахме до Историческия музей в квартал Каменица, а след това го ползвахме до централния Лъджене.
Обслужването в „Скабрин“ е изключително мило. Чувстваш се като скъп гост на мили стопани, които искат не само да те нахранят вкусно, но и постоянно се интересуват дали храната ти допада и дали се чувстваш добре.
През уикендите и вечерите може би е добре да помолите да ви запазят маса, за да сте сигурни, че ще има свободни, за да можете спокойно да се насладите на вкусните гозби на домакините.
Ресторант „Бакото“
Студените вечери обичахме да притичваме от хотела до ресторанта „Бакото“ и да приседнем до топлата камина.
Постепенно се отпускахме и се заразявахме от уютната атмосфера на заведението.
Обикновено в средата беше най-забавната компания, която ставаше душата на заведението. Чувствах се като в приятно италианско ресторантче, в което се чува приятното жужуне от различните маси, но това не са дразнещи крясаци, а животът, който кипи в една общност. Ние се чувствахме като част от тази местна общност, която често се събираше да отбележи нечий фамилен празник.
Този семеен ресторант е с дълга история, която ни отвежда още в 20-те години на XX век. В района е пълно с истории за местни герои. Един такъв български храбрец поставя началото на ресторантчето. Казвал се е Павел Иванов Шантанджиев.
Участвал е в Балканската, Междусъюзническата и Първа световна война в състава на 27-ми Чепински полк. Получил е много ордени за храброст (всъщност в този край научих, че има толкова много герои и постоянно се питах на какво се дължи този факт). Бил е кавалерист, а също така е бил начело на духовия оркестър на полка. След войните става кръчмар.
През 1923 година построява къща в Чепино и прави на първия етаж кръчмата, в която в момента се намира „Бакото“.
Павел Иванов Шантанджиев има 5 дъщери. Най-малкият му внук – Павел Вецов, възражда през 1993 година ресторанта на дядо си и го нарича „Бакото“.
В заведението се сервира традиционна българска кухня. Всичко е невероятно вкусно. Свинските ребърза за нас бяха шедьовърът. Дори да видите, че порцията е половин килограм, не се плашете. Толкова са вкусни, че няма да усетите как сте ги изяли.
Тук ядохме и най-хубавата шопска салата – сочни домати, свежи краставици, зелени чушки, поръсени обилно с много краве сирене, а върху него кръгчета червен лук и една маслинка.
Ако искате нещо по-малко като порция, можете да пробвате изключителният кашкавал пане, за който разпитвах каква е тайната на приготвянето му, защото сладостно се топеше в устата.
Опитната готвачка на заведенията го приготвяла в зехтин, но си имало значение и какъв е кашкавалът.
Други задължителни ястия, които трябва да се пробват, са специалитетът „Ала Бако“, болярското кюфте, татарското кюфте, пържените картофи със сирене, пърленките.
За десерт похапвахме цедено кисело мляко.
Веднъж беше свършило сладкото с боровинки и го ядохме със сладко от дюли – много нежно и ароматно беше в този вариант.
В „Бакото“ приключваше почти всеки ден от нашата почивка във Велинград. Единствено в неделите не работеше. Иначе отваряше врати от 18 часа вечер. Ние пристигахме малко преди 20 часа. Чудехме се винаги дали да опитаме отново нещо, което ни е впечатлило предния ден, или да тестваме нещо различно. Винаги всичко беше изумително вкусно.
В близост до камината ни посрещаше най-радушният стопанин, който някога може да съществува. На лицето му грейваше широка усмивка. Чувахме, че местните му викат Сашо. Посрещаше и местни, и туристи. Като влезеш в „Бакото“, наистина се чувстваш като в стара българска гостоприемница. Веднъж влязоха мъж и жена на средна възраст, явно и те като нас туристи от близък хотел. Мъжът потита с мощен глас, все едно и той идваше от стари времена: „Добър вечер! Ще ни нагостите ли?“, а стопанинът му отвърна с най-широката блага усмивка: „Само ако сте гладни“. След това гостите седнаха на близка маса до нас. Чувах как въздишат при всяка хапка.
Ние пък се смеехме как замлъкваме и дори аз, бърбораната на семейството, забравех да говоря. Дойдеха ли нашите гозби, спирахме с говореното и в захлас хапвахме докато не свърши всичко. Поръчвахме си и каничка червено винце, което още повече ни отпускаше.
Чувствахме се добре при „Бакото“. Доволни, щастливи, нагостени.
Цените и тук бяха много по-ниски в сравнение със софийските, а храната – тя беше нещо несравнимо.
Ако решите да посетите „Бакото“, може би е почти задължително да си запазите маса. Те са само няколко в заведението, а често местните си правят рождени дни тук. Дори и да се отбелязва чужд празник, няма да бъдете изолирани. Веднъж се честваше 60-тата годишнина на една дама. Тя почерпи и всички деца с парче торта.
Местните, или поне хората, с които се срещахме в Чепино, са много добродушни и гостоприемни. Приемаха ни много любезно и ни караха да се чувстваме добре. Този район на Велинград най-много ни допадна. Може би, защото и ние почнахме да го чувстваме като наш и развихме местен патриотизъм. Но определено тук виждахме много хубави неща. Най-хубавото от българското. Времето беше спряло без да нанесе сякаш големи щети, поне на нас, чуждоземците, така ни се струваше. И за щастие си намерихме заведения, които да ни допаднат. Когато ходим някъде на почивка, винаги си имаме любимо ресторантче, което става част от нашите истории. Имаме си в центъра на Рим до пиаца Навона, имаме си на остров Корфу и в прекрасното холандско градче Делфт. Във Велинград си имаме вече две любими ресторантче – „Скабрин“ и „Бакото“.
Посетихме и още няколко, в които също храната ни допадна – едно ресторантче до езерото Клептуза (това, в което няма детска площадка, но пък има най-забавните сервитьори, които вечно объркваха поръчката; всъщност това допринасяше да бъде още по-забавно, но пък храната беше страхотна, особено агнешката пържола; ястията се приготвят бавно, затова докато ги чакате, покарайте водно колело), „Родопска къща“ (толкова огромен битов ресторант не бях виждала, всичко беше много вкусно) и един тиквен десерт в ресторанта на хотела ни (няма да забравя този вкусен десерт), който имаше и хубава закуска.
„Скабрин“ и „Бакото“ останаха в сърцата ни и вече са част от семейните ни истории.
