В малкото градче Монополи, разпростряло красивите си старинни сгради и калдъръмени улички по южното крайбрежие на Италия, живееше един стар рибар. Всяка сутрин от 53 години той ставаше в 4 часа. Минаваше по централното площадче на стария град, което в този ранен час изглеждаше леко призрачно. Спускаше се малко по-надолу по тясната уличка и свиваше под каменната арка, за да излезе на пристанището „Порта Векия“, където го очакваше небесносинята му лодка. Изкарваше я в залива. Усмихваше се на изгрева. Благодареше на морето, което даряваше мрежите му с риба. Привечер се отбиваше в кръчмата на пристанището, за да си поговори на чаша бира със старите рибари. Обсъждаха улова, морските течения и любимата му тема – състезанието “1000 мили”. На младини кръвта му кипеше докато слушаше коментарите за автомобилната надпревара по радиото. Ралито сякаш беше остаряло заедно с него и вече се беше превърнало в ежегоден парад на ретро коли. Старият рибар никога не беше виждал състезанието на живо, но знаеше за него повече от всеки друг по южното крайбрежие на Италия. Рибарят знаеше и какво ще се случи на другия ден: щеше да стане по тъмно, а студените камъни на уличката щяха да го отведат пак до небесносинята му лодка. Това се повтаряше повече от половин век.
В една утрин старият рибар усети, че стъпва върху нещо. Върна се крака назад. Погледна под обувката си и видя две монети – от десет и двайсет цента. Явно бяха изпаднали от нечий джоб снощи, когато уличката е била пълна с минувачи и в шума никой не ги е чул как са издрънчали, помисли си рибарят. Той неволно се усмихна. Наведе се да ги вдигне и си каза: “А, я виж ти, късметче!”. Изведнъж пред очите му изплува спомен от детството. Живееха в тясна къщичка малко по-надолу по същата тази уличка. Бяха трима братя и две сестри. Парите им стигаха, за да имат всяка вечер храна на масата, но не можеха да си позволят сладкиши всеки ден, да не говорим за играчки. Като дете старият рибар мечтаеше да стане автомобилен състезател. Искаше да има от онези малки модели на коли, с които неговите съученици си играеха. Магазинът за играчки беше срещу тяхната къща и той всеки ден минаваше да види една определена количка в яркочервен цвят. Два месеца ставаше преди училище, за да помага на рибарите да разтоварват нощния улов. Даваха му по някоя монета за свършената работа. Накрая, когато мислеше, че е успял да събере достатъчно, влезе в магазина, но не му достигнаха точно толкова монети, колкото тези 30 цента под крака му. Така и не успя да си купи мечтаната количка. Докато я гледаше, едно момче я взе, плати я и лъскавото моделче потъна в джоба му. Скоро след това рибарят се отказа от мечтата си да стане автомобилен състезател. Липсата на някакви си 30 цента обърна живота му в друга посока.
Минало-заминало. Но защо ли изплува сега, запита се старецът. Той погледа още малко монетите в ръката си. В шепата си държеше една своя детска мечта. Слезе надолу по улицата и сви към пристанището. Отвърза лодката си и излезе в морето. Но когато се върна и разтовари улова, не се прибра у дома. Отби се в близкото антикварно магазинче, където някога се продаваха играчки. Не знаеше какво точно търси, докато не забеляза стария дървен сандък без капак, избутан в най-тъмния ъгъл. Вътре бяха нахвърлени прашни играчки от миналото. Сред тях проблясваше малко ожулената, но все още яркочервена боя на количката, за която някога беше мечтал. Рибарят попита за цената на играчката и се усмихна тъжно, когато продавачът му каза, че е 30 цента. Старецът напипа монетите в джоба си, подаде ги на продавача и излезе от антиквариата.
Привечер в кръчмата, на чаша бира, той разказа случката на двама свои приятели. Показа им и старата количка, която десетилетия го беше чакала в един стар сандък, потънала в прах. Тъкмо се бе разпалил и обясняваше за подвизите на този модел, печелил единайсет пъти състезанието “1000 мили”, когато към него се приближи възрастен господин с бял ленен костюм и блага усмивка. Непознатият каза, че е чул историята на рибаря и тя го е заинтригувала много. Той се представи като един от дългогодишните организатори на надпреварата “1000 мили”. Докато хората на масата сподавяха възгласите си “Не може да е истина!”, възрастният господин обясни, че подготвя следващия кръг на ралито и покани стария рибар да участва като почетен коментатор. Така рибарят за пръв път видя парада на любимите си коли на живо. А коментарите му изпълнени със спомени за отдавна забравените издания на ралито, го превърнаха в същинска звезда, с която пилотите на автомобилите искаха да се снимат.
Ако историята ви се струва невероятна, отидете в онова градче в Южна Италия, близо до тока на Ботуша. Тръгнете към пристанището “Porta Vecchia”. Трудно ще ви е да забиете поглед в земята, при наличието на омайващо красивите сгради. Все пак поспрете за малко и се огледайте. Може случайно да забележите две монети – от двайсет и от десет цента, търкулнати между камъните на улицата. Най-добре излезте и ги потърсете малко след изгрев слънце, когато почти няма хора.
А какво се случи със стария рибар? Макар че стана най-известният човек в Монополи, той продължи да излиза рано сутрин в морето с небесносинята си лодка. Но след като се сдоби с червената количка, всеки ден той подхвърля една монета от двайсет и една от десет цента на път към пристанището. Старецът вярва, че те могат да помогнат на онзи, който ги намери, да сбъдне своята мечта.
Текст: Ирина Атанасова 11/1, Американски колеж в София
Отзиви от читателите на Данибон:
…
Ирина Атанасова е моя племенничка и най-младият автор в „Данибон“.
