Изчетох книгата за Руско-турската война (1877/8) на американския военен кореспондент от онази епоха Едуард Кинг. Приятно четиво. Съчетава хубави описания на българските градове, българите с разкази за военните действия. Много му харесват Търново, Габрово, Казанлък. Долавя се, че българките около Балкана му допадат – описва красивите им лица. За мъжете не е така щедър в хвалбите. Свидетелства за звескотохизбиване на българите в Стара Загора. Разказва за историята на България през Средновековието и я определя като славна. Не може да си обясни как такъв народ с такава история е траел 500 години да е в такова състояние и да не се вдигне на бунт. Отделя внимание на битките на Шипка и в Плевен. Говори за героизма на руснаци, румънци, сърби и българи. Но когато турците се бият смело (например Осман паша), също го посочва. Военните действия не са описани скучно, а отличава подвига и стила на някой пълководец. Разказва за бита на войниците и военнокоманващите. Симпатизира силно на славяните – руснаци, сърби, българи, и на румънците, особено като последните се включват в битката за Плевен.
Тъй като авторът е американец и стои встрани от интересите на Великите сили в Европа, книгата е хубав източник. Често посочва защо Англия действа срещу тази война за освобождаване на българите и разказва в какво са некоректни при отразяване на бойните действия или прогнозите. Отдава обаче почит на военния кореспондент Макгахан. Записките приключват с информация за Санстефанския мирен договор и за Берлинския договор.
В предговора на книгата се разказваше как се заражда професията военен кореспондент. Появява се по време на Кримската война в средата на 19 век. Тогава европейците са заинтригувани какво се случва и медиите решават да изпратят журналисти, които да отразяват. По време на Руско-Турската война вече има доста акредитирани журналисти на световните медии. Те се движат заедно с руската войска и отразяват за своите издания. Така Европа и Америка научава бързо новините от фронта по нашите земи.
