Изчетох книгата на Марк Галеоти „Кратка история на Русия“. В рамките на 200 страници е обхванал цялата история – от Средновековието до Путин през 1921 г.
В голямата си част е критичен. Човек дори и да е изпитвал някаква симпатия за някой руски владетел, бързо се ориентира от предложената информация и се разочарова. Много е критичен например към последния руски цар Николай II. На Петър Велики и Екатерина Велика признава някои заслуги.
Когато човек чете така кратко описана история, може лесно да долови цели тенденции, специфични за дадена държава. Когато затворих последната страница, останах с онова усещане, че всичко е еднакво като управление – и при Иван Грозни, и при царете, и при Сталин, и при комунистическите лидери, и след разпада на СССР и при Путин. Всеки владетел на Русия е самодържец, хората нямат значение. Дали са крепостни селяни, дали пушечно месо на фронта, дали са убедени комунисти, дали са в нова епоха. Нямат никакво значение техните животи. Потресох се от статистиките колко войници изпраща Русия на фронта по време на Първата световна война. Милиони. Над 15 милиона са мобилизирани. Изпратени са без ботуши и без оръжие срещу добре въоръжени противници с автомати и бързострелна артилерия. Търпят огромни загуби на човешки животи, но Русия праща още и още мъже на фронта. Над 1,8 души загиват. Над 3,5 милиона са ранени. Дори, когато побеждава, това е често заради огромното количество мъже, които са пращани пак и пак на война. В пика на Първата световна война Русия има всеки месец по 150 000 жертви.
Жестокост! Това е при всички руски управници към населението на страната.
В книгата е обърнато сериозно внимание как Русия сама се възприема, как си фантази историята си, как приема различни роли – на „Трети Рим“, на продължител на Византия, на защитник на православието, на жандарм в Европа, на месия, който да опази традиционните ценности на Европа. През цялото време прозират няколко психологически проблема на Русия – да бъде забелязана от Европа и да бъде приета за равностойна европейска държава, а в по-ново време – и за Велика сила.
С изненада авторът цитира изказване на Путин от 2008 г. как Русия е в нова роля и ще слага край на еднополюсния свят, в който доминира САЩ. Общо взето намигването беше „Ами той двуполюсен ли е бил? И вие ли сте другия полюс?“. Това, че Западът не приема Русия за равностоен партньор, побърква управниците им. След Студената война Русия е очаквала най-после да бъде сред европейските държави наравно, а това не се получава. Вместо това трябва да гледа ревностно и да се пита защо някакви българи, словенци и други източноевропейци Европа ги приема, а Русия – не. Спомних си мой разговор с московчанка, която по същия начин беснееше защо не я приемат западноевропейските родители в скъпо частно училище, тя била рускиня, а не някаква българка, но не и не – не искали да общуват с нея. Точно по този начин ми прозвуча и оплакването на Русия как Европа не я приема.
И още нещо обяснява авторът. През последните векове Русия винаги се опитва да имитира Европа, но само повърхностно. Иска да се модернизира и да има най-новите технологии, но не иска да дава свобода на гражданите си. Без изказване на различни идеи как да се стигне до иновации? Иска да е богата, но няма средна класа и развита търговия. Не може да се постигне едното без другото. В Европа са естествени, цялостни процеси, а не заемки оттук-оттам.
Хубавото в книгата е, че на всеки раздел за различна епоха, има посочени най-добрите книги от други автори. Там присъстваше и любимата ми „Танцът на Наташа“ на Орландо Файджис. Мисля, че „Танцът“ е много по-хубава книга от тази на Галеоти. Ако обаче при Файджис все пак останах с някакви наченки на любов към някои руски неща – като балет, творци, то сега имам чувството, че и последните следи от русофилството ми се заличават. Давам си сметка колко съм била облъчена от романтичната страна на Русия през живота ми, а много съм чела и съм се интересувала. Едва при войната в Украйна сякаш видях това, което не съм виждала досега или не съм искала да видя.
Като недостатък на книгата – финалът не ми допадна. Сякаш е писан от друг автор. През цялото време е критичен, а на финала – все едно да се подмаже на руската публика. Книгата е от 2021 г. – т.е. преди войната в Украйна. Не прави правилна прогноза нито за Путин, нито за руското общество. По-скоро приема, че Русия и руснаците се отварят към света покрай Интернет и пътуванията. Не предполага изобщо, че няколко месеца по-късно Русия ще се превърне в мракобесна държава, все едно от някое далечно столетие.
