Изчетох книгата „Кратка история на България“ на Ричард Крамптън, британски историк от Оксфорд. Тя е от траките до 2004 г.
За Първото и Второто българско царство и за периода, когато сме под управлението на Османската империя, изчетох всичко на един дъх. Толкова хубаво, обективно и аналитично описва всичко! Отдава голяма почит на историята ни, но няма залитания и внушения.
Типично за англичанин се чуди как може да не изгради България свой флот. Това го отчита като голяма грешка още при Първата българска държава. Другата грешка – пак като англичанин гледа къде сме на картата и се пита как може да водим войни във всички посоки без да си осигурим поне някъде гърба.
Това, както знаем, се случва не само в Средновековието, но и във войните ни през 20 век. Да, постигаме бойни победи и геройство, но има много неприятни следствия – или нападения в гръб, или изтощение, глад, икономически фактори. Явно винаги ни е куцала дипломацията. Единствено отчита дипломация на по-високо ниво при Калоян и Иван Асен II. Посочва обаче, че в други сфери правим чудеса за години, а други са го постигнали за векове. С респект говори за Крум, Омуртаг, Борис и Симеон.
За Османската империя погледът му е много интересен и различен. Гледа нещата глобално, а не само тук на местно ниво. Посочва защо има упадък на империята – морските държави започват да предпочитат морските пътища, а не да минават по суша между Европа и Азия. Също така Западна Европа започва връзки и с Америка. Това лишата Високата порта от много приходи. Налага се да разчита на подкупи като постоянен приход за хазната при назначаване на държавна служба, а най-богати и умели в това са гръцките фанариоти, които пък потискат допълнително българите, защото контролират милиета на православните в империята. Авторът смята, че у нас има повече помаци в сравнение с някои други балкански земи, защото страната ни е на важни пътища и османците са искали да се подсигурят с верни поданици мюсюлмани при ключови проходи и места. Икономически няма логика всички да приемат исляма, защото християните плащат по-високи данъци, посочва той. Икономичиският му подход е много силен. Не пренебрегва и зверствата на османците над българите, но смята, че в районите на Балкана се развиват доста добре българските селища и търгуват умело и в Османската империя, и на Запад в Европа и то още през 18 век. В края на 18 век има икономически спад заради кърджалиите, но после те са премахнати заедно със спахиите и се изгражда армия по европейски образец. Българските гилдии пак от балкански райони доставят стока за османската армия и така все повече се замогват от 20-30-те години на 19 век нататък. Гилдиите започват да заделят много пари за обществени дела – училища, църкви, манастири, часовникови кули, читалища. Така постепенно се ражда българската интелигенция. Преди това няма достатъчно на такова ниво образовани хора, които да искат промяна. Монасите са помогнали много за запазване на българщината, но те са по-скоро отшелници, отколкото бунтари.
Всъщност британският историк отчита това отшелничество на нашите свети духовници още от Средновековието като доста негативно за държавността. Смята, че все още носим в себе си тези черти на богомилите, исихастите, отшелниците и монасите и това ни кара да се затворим в себе си при трудност вместо да се бунтуваме и да сме активни. Същото е било при социализма. Единствено при спасяване на българските евреи всички се събуждат и надигат.
Обръща сериозно внимание на борбата ни за църковна независимост и хубаво пояснява защо е голяма победа на българите. От революционерите ни отличава Раковски, Каравелов, Левски, Ботев и Бенковски.
След Освобождението до около 1925 г книгата също е много интересна. Пак има ценни аналитични моменти.
Но по принцип след 1878 г толкова често се сменят правителства, че дори и добър анализатор не може да се откъсне напълно от динамичната фактология и да разгърне повече аналитични мисли.
Много е интересно всичко около жп линиите. Руснаците ни натискат за линия от Североизток към София, за да могат да придвижват войски бързо на Балканите. Нашите управници обаче отстояват линията да е свързващата Виена-Цариград, както е според Берлинския конгрес. Още по-интересно е и с железницата на Източна Румелия. Тя остава под управлението на Османската империя, макар да сме обявили Съединение. Години наред не може да се реши този казус. Има добър цитат от Стамболов – най-бързият начин да стигне от Търново до Пловдив е бил като се качи на кораб от Варна до Цариград и оттам към Пловдив. Толкова зле са били пътищата и връзките между градовете ни.
Много е хубава е частта защо спират да се развиват балканските ни градчета (Габрово е изключение), които преди са процъфтявали през Османската империя – дали са тласък за Освобождението, но вече ги няма старите пазари, а в Европа се изисква високо качество и друга продукция. Същото се случва и след социализма.
От политиците ни след Освобождението авторът отдавя заслуженото на Стамболов. След това има разгръщане и при Стамболийски – там научих неща, които не знаех. Особено как земеделците се хвърлят да променят дори правописа. Всичко в полза на по-необразованите. Най-мразени са адвокатите.
За българския език има няколко много ценни моменти. Например, посочва как в Средновековието българският е един от четирите езика в Европа. После се чуди как може руската императрица Екатерина да не знае за българския, тъй като не е посочен в нейния справочник на езиците по света. Отчита руското и славянското пренебрежение към езика ни. След Освобождението се води битка за езика ни – дали да е близко до руския или да се отдалечи. Печели лагерът на настояващите българският да се отдалечи от руския.
При цар Борис се усеща силна симпатия. Описва как се е опитвал дълго време да опази България да не влезе във война. За спасяването на българските евреи многократно обяснява, че е геройство на целия ни народ. За евреите в окупираните територии посочва, че реално те са под немско управление – споразумението е било чак след войната да се раздават територии – така че нямало е как българите да се противопоставят там на немците, но го правят за своите граждани.
За социализма е също интересно. На моменти се чудех как чужденец така вникване във всичко. Беше ми трудно да разбера как трябва за преминем от социализъм към зрял социализъм. Това беше половин страница, която четох няколко пъти. Супер сложно ми се стори за разбиране. Преди това ми направи впечатление, че в първите години след 1944 г. са избитити у нас много повече хора от интелигенцията в сравнение с другите държави от Източна Европа. Отдава го на това, че по време на фашистката доминация в Европа България не е така засегната и няма такова ниво на зверства както е в другите страни.
През социализма отдава почит на Людмила Живкова. Смята, че нейното дело е било като бунт срещу доминацията на СССР – по всякакъв начин показва на Русия, че България е по-древна и с по-богата култура. Отбелязва, че за цар Борис и за Людмила българският народ най-много е страдал.
Като икономически удар или по-скоро технологичен към социалистическия режим посочва решението на Рейгън да спре достъпа на нови технологии до соцблока. Явно тази схема винаги е работеща. Рано или късно – дава ефект. Сега виждаме как се действа с Русия и Китай.
Като най-голяма грешка в годините на социализма отчита Възродителния процес у нас. Посочва колко международни организации са ни изолирали тогава. Смята, че може би точно заради това Петър Младенов в ролята си на външен министър, който става свидетел на тази международна изолация, тръгва срещу Живков и го сваля сред като първо посещава Горбачов.
През всичките години след Освобождението до демокрацията в края на 20 век се говори и за голямата болка на българите – Македония, но и как България е първата страна, която я признава, макар и пак в дипломатически план не много премислено. В исторически план са проследени всички етапи в отношението ни към македонците. Много е интересно след Освобождението, когато се свиква Учредително събрание, се канят и делегати от областите, които не са в Княжество България. Толкова е била силна емпатията към тях, че имало гласове по-добре всички да се връщат обратно в Османската империя, за да не се разделят българите, вместо да са така разкъсани. Намесват се руснаците, за да обяснят на българите, че има Берлински договор и няма как да се връщат, за да бъдат заедно.
Много хубаво са описани и годините след 1989 г. Абсолютно лутане до времето на Костов, но после пък и той не успява да се справи с корупцията.
Книгата е до правителството на Царя и как договаряме влизане в ЕС и НАТО. Посочва, че България най-после печели международно уважение при войните в Ирак и Афганистан. Това бързо ни дава достъп до НАТО. Преди това заради умела дипломация падат и унизителвите визи за посещение на българите в Шенгенското пространство. Успели сме да изпреварим Румъния в развитието. Тогава. Но пък търпим много критика за корупция и неработеща съдебна система и втрещяваме Европа с убийства от подземния свят и срастване на мафия, бизнес и администрация.
Интересно сравнение прави Крамптън в „Кратка история на България“ и така посочва защо да спрем да се оправдаваме с лоши моменти в миналото си – реално сме оцелели и имаме достатъчно сили да вървим уверено напред.
„Българите не са единствените, които са страдали дълги векове от чуждо господство. Това господство без съмнение е било насилствено, но българският народ, българската църква и българският език са оцелели.Когато османците напускат България, българите все още говорят български, а българската манифактура разцъфтява като доставчик на османската армия.Когато британското управление приключва в Южна Ирландия, ирландският език е почти мъртъв, а ирландската индустрия е задушена, за да се предотврати конкуренцията й с британските манифактуристи.“
Книгата е страхотна!
Препоръчвам я.
Авторът е британски историк от Оксфорд, който от години се е фокусирал върху историята на България. Самият той е над 80-годишен. Ричард Крамптън е от известните историци, които пишат за България и остават ценни източници на английски език за българската история. „Кратка история на България“ му е основен исторически труд.
