Минавам покрай парка Гео Милев и в съзнанието ми изплува стар спомен.
Сещам се за бивша кметицата на района, която съм опознала бегло само под интересен ъгъл.
В парка имаше хубаво събитие. Бяхме семейно там. Всички бяха насядали и гледаме. Не си пречим. Аз снимам.
По едно време две лели, хванати за ръка, застават плътно пред мен. Разбира се, спирам да снимам. И разбира се нищо не виждам. Само се чудя що за дебелоочие е да застанеш прав пред всички седнали хора.
Спомням си как стоя и разглеждам кройката на впитата в тялото пола на жената пред мен, как са опънати шевовете, какъв е цветът – блед нюанс на резедаво. Стоя и размишлявам зад тази гледка, която ми беше поднесена.
Изведнъж канят на сцената кмета на района. Всъщност се оказва кметицата. И застава там дамата с бледорезедавата впита пола. Това помня само от тази кметица.
Такава политическа апатия ме беше обхванала години наред. Не знам дали е ходила сред хората или аз съм я избягвала, но само това мога да кажа за нейното управление. Дори и не знам колко назад бивша кметица е била.
Радвам се, че времената се промениха. В момента не само знам кой ни е кмет, но и го следя всеки ден какво пише като отчет. Отделно го виждам по много събития и дори се запознах с него.
Колко е хубаво да имаш за кого да гласуваш и с него да сте на една вълна. Радвам се, че се усети едно политическо събуждане у нас.
В момента съм толкова взискателна кой да ме представлява или за кого да гласувам, че проучвам с изключително внимание всеки кандидат.
И примерът, който дадох горе е реален, а не е символика.
