Тюркоазът на Джейн Остин: Скъпоценен пръстен, безценна история
Тюркоазът не е камък на разкоша. Не блести като рубин, нито носи тежката тържественост на изумруда. Пръстенът, в който е поставен, е от едва деветкаратово злато. Това е най-ниската проба, която все пак влиза в света на истинските бижута. И все пак именно този малък пръстен е продаден за 152 450 британски лири на търг през 2012 година. Резултат, който би накарал всеки търговец да се усмихне широко. Но не и всички присъстващи в салона.
Пръстенът някога е красял пръста на Джейн Остин, авторката на „Гордост и предразсъдъци“. Победителката в търга се оказва Кели Кларксън – попдивата зад „My Life Would Suck Without You“, която преди повече от 20 години триумфира в американското шоу за таланти. Тя е готова да отнесе бижуто в САЩ, но изведнъж Великобритания отказва. Британската държава обявява бижуто за национално съкровище и спира износа му. Така започва надпревара не за притежание, а за неговото съхраняване. Докато Къщата-музей на Джейн Остин в Чотън, Хампшър, успее да събере средствата и да върне пръстена там, където принадлежи.
Посетител на музея след като научава историята отбеляза с усмивка:
„Не е ли прекрасно, че парите невинаги имат последната дума?“
Точната цена на щастието в света на Джейн Остин
Парите нямат последната дума и в романите на Остин, пише в свой анализ Икономист. Когато господин Дарси, горделивият собственик на огромно имение, прави своето безапелационно предложение за брак на Елизабет Бенет в „Гордост и предразсъдъци“, тя първоначално го отхвърля.
Скромната Фани Прайс прави абсолютно същото с богатия, но лекомислен и похотлив Хенри Крауфорд в „Менсфийлд парк“.
Самата Джейн Остин отказва предложение за брак през 1802 г. от Харис Биг-Уидър – млад наследник на Манидаун, голямо и престижно имение в Хампшър.
И в романите на Остин, и в нейния личен живот, голямото богатство никога не е достатъчно условие за щастие. Но е необходимо.
Писателката настоява за тази необходимост с последователност и количествена прецизност, която отличава творбите ѝ от почти всички други литературни произведения.
За мнозина читатели нейните книги са посветени на ухажори и балове, но истината е, че тя е имала изключително остро око за „звънките монети“ и семейните бюджети. Жената, чийто портрет днес краси британската банкнота от десет лири, е знаела без никакви илюзии колко точно струват парите.
Както в първия ѝ публикуван роман („Разум и чувства“), така и в последния („Доводите на разума“), историята се задвижва от внезапна икономическа спънка – рязко свиване на семейния бюджет.
Госпожа Дашууд и нейните дъщери са принудени да напуснат любимия си дом малко след смъртта на съпруга ѝ.
Горделивото семейство на сър Уолтър Елиът трябва да отдаде под наем родовото си имение, за да покрие натрупаните дългове. Те просто трябва да се ограничат.
„Менсфийлд парк“ от своя страна е изграден като същински естествен икономически експеримент. Три сестри сключват брак в три различни социални прослойки: висока, средна и ниска.
Освен този паралелен контраст, Остин предлага и социална миграция. Фани Прайс, дъщеря на най-бедната сестра, е приета в дома на богатия си чичо. Тя ще бъде отпратена обратно при семейството си осем години по-късно. Така се движи нагоре и надолу по социалната стълбица.
Бюджети, каляски и икономическата пирамида
Стойността на парите се обсъжда открито в романите на Остин.
„Какво общо имат богатството или величието с щастието?“, пита Мариан Дашууд, наивната романтичка в „Разум и чувства“.
„Богатството има много общо с него“, отговаря нейната по-голяма и по-практична сестра Елинор.
Тъй като това е роман на Джейн Остин, дебатът бързо преминава в конкретни цифри.
Сумата, която Мариан смята за адекватен доход (2000 лири годишно), се оказва два пъти по-голяма от тази на Елинор. Както става ясно – лесно е да се издигнеш духовно над богатството, ако очакваш толкова много от него.
Остин е изключително конкретна.
В „Разум и чувства“ Елинор и Едуард Ферарс смятат, че 350 лири годишно не биха им осигурили комфорт, но 850-те лири, които в крайна сметка си осигуряват, са напълно достатъчни.
За първоначалните читатели на писателката тези числа са служили като безпогрешна „стенограма“ за социален ранг.
100 лири годишно:
Достатъчни за наемане на една прислужница („момиче за всякаква работа“).
400 лири годишно:
Позволяват наемането на готвачка, камериерка и момче за слуга.
700 – 1000 лири годишно:
Необходимият минимум за поддържане на собствена карета (цел, която д-р Пери от „Ема“ се надява да постигне).
2000 лири годишно:
Осигуряват подходящ щат от слуги, карета (или две) и коне за лов – стандартът, който Мариан Дашууд постига чрез брака си с полковник Брандън.
4000 лири годишно:
Минимумът за задоволяване на изискванията на дама като Мери Крауфорд, която жадува за втори дом в Лондон.
Ако съпоставим героите на Остин с историческите данни за доходите през 1798 г., става ясно, че дори най-малко облагодетелстваните сред тях се намират близо до върха на икономическата пирамида.
Въпреки че семейство Дашууд трябва да се оттегли в скромна селска къща с доход от 500 лири, те разполагат с повече средства от 95% от семействата в Англия по това време.
Бъбривата госпожица Бейтс от „Ема“, смятана за изключително бедна от господин Найтли, вероятно е разполагала с около 100 лири годишно. Това е сума, надвишаваща доходите на 70% от населението. Големите състояния наистина са били рядкост.
Личният опит: Само на крачка от богатството
Усетът на Остин към фините градации на богатството е плод на горчив житейски опит. Баща ѝ, селски духовник, е възпитавал децата си в ценностите на поземлената аристокрация, без семейството някога да е притежавало съответните активи.
Третият от братята ѝ, Едуард, е осиновен от богати роднини – собствениците на великолепния парк Годмършам. При посещенията си там Остин се наслаждава на френско вино и живот отвъд всякаква строга икономия, но в реалността не е можела да си позволи да дава прилични бакшиши на слугите и е плащала половин цена за подстригване.
Тя е живяла само на една, макар и непреодолима, крачка от голямото богатство.
Отношенията ѝ с издателите се превръщат в суров урок по бизнес.
Остин публикува „Разум и чувства“ на свои разноски през 1811 г.. A след това продава авторските права на „Гордост и предразсъдъци“ за скромните 110 лири. Taka изпуска огромните възнаграждения от изненадващия му успех. Продажбата на права е освобождавала авторите от първоначалните разходи и риска от слаби продажби, но е ограничавала печалбата им.
За целия си живот тя печели от творчеството си едва около 631 лири. За сравнение нейните съвременнички Мария Еджуърт и Фани Бърни печелят съответно над 11 000 и 4200 лири.
Изпреварвайки великите икономисти
Животът на Остин (1775–1817) съвпада с бурни икономически времена и самото раждане на модерната икономическа наука.
„Богатството на народите“ на Адам Смит излиза година след раждането ѝ. А трудовете на Дейвид Рикардо и Томас Малтус бележат епохата.
Малтус твърди в своето „Есе за принципа на населението“, че бедността е неизбежна пречка пред свръхпопулацията. А даването на помощи на бедните (чрез английските Закони за бедните) само ги обезкуражава да бъдат пестеливи.
Остин изпитва открита неприязън към подобни теории. В своите текстове тя иронизира социалните реформатори, които изучават мизерията, само за да аргументират отказа си да помогнат.
Нещо повече – чрез своите героини Остин изпреварва с десетилетия концепциите на съвременните Нобелови лауреати по икономика.
Най-изобретателният ѝ „икономически злодей“, госпожа Фани Дашууд, убеждава съпруга си да не дава годишна издръжка на своите обеднели роднини с аргумента:
„Ако бяха сигурни в по-голям доход, те само биха разширили начина си на живот… и не биха били по-богати.“
Тук блестящо е илюстрирана съвременната хипотеза за постоянния доход, формулирана от Милтън Фридман през 1957 г.. Този икономически принцип гласи, че хората увеличават спестяванията си при неочаквани, временни печалби. Но повишават стандарта си на потребление само когато са сигурни, че доходите им са нараснали трайно и дългосрочно.
Фани Дашууд изразява и цинично недоволство от финансовите ренти, оплаквайки се, че:
„Хората винаги живеят вечно, когато им се изплаща рента“.
Рентата е финансов продукт, при който срещу определена сума човек получава регулярни, гарантирани плащания до края на живота си.
Със своята забележка героинята на Остин изпреварва с над 180 години тезата на икономистите Томас Филипсън и Гари Бекер. През 1998 г. те теоретизират, че гарантираните пожизнени доходи могат да доведат до „прекомерно дълголетие“, премахвайки стреса от оцеляването.
Скъперникът срещу прахосника
В света на Остин разточителството на герои като „скъпия“ Джон Уилоуби, Том Бъртрам или суетния сър Уолтър Елиът е критикувано. Но това не е далеч най-големият грях.
Прахосникът винаги е предпочитан пред скъперника.
Писателката наказва сурово герои като госпожа Норис (в „Менсфийлд парк“), чиято пестеливост се е превърнала в „заслепяващ принцип“ и самоцел.
Тази литературна позиция отразява бунтарска нишка в икономическата мисъл. Подкрепяна е от мислители като Никълъс Барбон и по-късно от самия Малтус. Прекомерното харчене може да разори индивида. Но то стимулира търговията и производството в обществото. Докато масовото скъперничество води до икономически застой.
Ентусиастът
Дебатът между предпазливостта и финансовата увереност достига своя връх в „Сандитън“. Това е недовършената последна творба на Остин.
Там господин Паркър, промотиращ нов спа курорт, е описан като „Ентусиаст“. Това е рядък случай на изключително симпатичен капиталист в класическата литература. Срещу него стои лейди Денъм, гласът на финансовата сдържаност. Любовта й към парите граничи с дребнавост. Тя се тревожи, че богатите туристи ще харчат твърде много и ще вдигнат цените на стоките.
В отговор господин Паркър ѝ преподава безупречен урок по това, което икономистите наричат „Кръговрат на доходите“. Това е основен икономически модел. Той показва как парите циркулират в обществото. Харченето на туристите се превръща в доход за местните търговци (касапи, пекари). Те на свой ред забогатяват. Това пък води до просперитет за целия град и повишаване на стойността на имотите.
В крайна сметка, Остин изследва вечния конфликт между това, което икономистите днес наричат „животински дух“ (емоционалният ентусиазъм и увереност, които карат предприемачите да инвестират и да развиват бизнеса) и „жаждата за ликвидност“ (консервативният страх от неизвестното и стремежът парите да се пазят непокътнати). Никой не знае как писателката би разрешила този спор в края на недовършения си роман.
Индустрията „Джейн Остин“
Изглежда обаче напълно закономерно, че 250 години след рождението ѝ нейното литературно наследство е създало цяла туристическа и културна индустрия. В старата ѝ къща в Чотън хиляди посетители могат да закупят копринени панделки, огърлици и реплики на онзи прочут пръстен с тюркоаз. Защото, както проницателно е разбирала самата Джейн Остин – предпазливостта е важна. Но за да просперира едно общество, то има нужда от своите разходи и от своите Ентусиасти.
