- Великолепни стандарти като „One O’Clock Jump“ на Каунт Бейзи, „Take the ‘A’ Train“ на Дюк Елингтън и „Sing, Sing, Sing“ на Гудман се доближават максимално до чистото понятие за суинг.
Какво е суинг?
„Ако не знаеш какво е суинг, по-добре не се занимавай с това“, отговорил Луис Армстронг, когато го попитали „Какво е суинг?“.
Този култов спомен на джаз легендата Лайънъл Хамптън за отговора на великия Армстронг перфектно улавя магията на тази музика.
Опитът да се даде точно определение на термина „суинг“ е толкова труден, колкото да направиш въздушна фигура още в първия си урок по танци, пишат в своята „Книгата за суинг“ Деген Пенър и Скоти Морис.
Суингът е като въздействащата усмивка на Мона Лиза
Дори новаторът и така наречен Крал на суинга – Бени Гудман, признава, че описанието на този стил го оставя напълно объркан.
„Суингът е толкова труден за обяснение, колкото усмивката на Мона Лиза… Но е също толкова въздействащ. Остава нещо, за което можеш да напишеш 5000 думи, за да го обясниш, и след това пак да се чудиш какво е.“
„Суингът и джазът едно и също ли са?“, питат Деген Пенър и Скоти Морис.
Само танцувална музика ли е? Има ли изобщо „чист“ суинг?
Противно на предположенията на мнозина, най-точният отговор на всеки от тези въпроси е категорично: не, отговарят авторите на книгата.
Глагол, а не прилагателно
В строго технически смисъл, суингът изобщо не е конкретен вид музика, обясняват авторите. Той е начин на свирене, самият начин, по който се движи пулсът на музиката. Нещо, което можеш да чуеш, да усетиш и, най-хубавото, да правиш.
„Суинг е глагол, а не прилагателно… Всяка джаз музика суингира. Тя трябва. Ако не суингира, тя е нищо“, отбелязва диригент на оркестър.
Всеки пулс на истински суингиращата музика носи в себе си едно отворено, радостно пространство на възможности – дори тогава, когато песента е просто тъжен блус за несгоди.
Ела Фицджералд за суинга и джаза
„Джаз или суинг – все едно е, стига да има онзи ритъм“, казва неповторимата Ела Фицджералд.
А според американски тромпетист граници просто не съществуват:
„Почти всякакъв вид музика може да суингира. Един добър маршов оркестър може да суингира. Дори Бах, ако се изпълнява както трябва, може да суингира.“
Експлозия от енергия на дансинга
Погледнат исторически, суингът е джаз музика, изпълнявана от бигбенд главно за танцуване.
Абсолютният разцвет на суинга е в края на 30-те години на ХХ век и тогава е лесно разпознаваем.
Великолепни стандарти като „One O’Clock Jump“ на Каунт Бейзи, „Take the ‘A’ Train“ на Дюк Елингтън и „Sing, Sing, Sing“ на Гудман се доближават максимално до чистото понятие за суинг.
Това е най-нажеженият, най-невероятният джаз, създаван някога, и същевременно първата и единствена негова форма, възприета от масовата публика.
В сърцевината на този феномен лежи неразривната връзка между музиката и танца. Това не е изкуство, затворено в концертните зали за пасивно съзерцание. Всяка вечер, от единия до другия край на Америка, хиляди двойки, пренесени в истински възторг, танцуват суинг и се люлеят в ритъма през цялата нощ.
Обикновените хора усещат, че имат своето запазено място в тази широка, завладяваща енергия.
Линди хоп – танцът, който върви ръка за ръка със суинга – е провъзгласен за американски народен танц.
Суингът – модел за хармония
Суингът обаче далеч не е само музикално понятие. Той е мащабно, сложно движение, което очарова и забавлява Америка през два от най-трудните периоди в нейната история – Голямата депресия и Втората световна война. Неговият културен отзвук е също толкова значим, колкото и музикалните му постижения. Дори е възприеман като модел на плуралистичните демократични идеи между 1935 и 1945 г.
В една епоха на жесток расизъм, суингът се превръща в модел за хармония и равенство между чернокожи и бели музиканти.
Суингът започва да се възприема като представител на най-доброто, което Америка може да предложи.
За някои музикални експерти суингът е уникалният принос на Америка към световната култура.
