Преди една година „приятелството без ограничения“, обявено от китайския президент Си Дзинпин с руския президент Владимир Путин, изглеждаше на мнозина в Пекин като дипломатически майсторски удар. Обединени в своя страх и негодувание срещу американската мощ, китайските и руските лидери изглежда са постигнали партньорство, което може ефективно да противодейства на САЩ и техните съюзници, пише в Блумбърг Минсин Пей, китайско-американски политолог и експерт по управлението в Китай и взаимоотношенията между САЩ и Азия.
Си обаче вероятно не е очаквал Путин да нахлуе в Украйна, преди мастилото върху тяхното „Съвместно изявление за международните отношения“ да изсъхне. Геополитическата динамика, предизвикана от войната, оттогава преобърна стратегическите изчисления на китайския лидер, докато очакваните ползи от китайско-руската дружба може никога да не се материализират.
Китай може и да не воюва в Украйна. Но все пак губи.
Помислете за аргументите, включително от видни руски анализатори, които твърдят, че Китай е спечелил огромни стратегически предимства от агресивната война на Путин. Те отбелязват, първо, че Русия, отслабена от войната и западните санкции, сега е по-зависима от всякога от Китай.
Освен това те твърдят, че конфликтът се е оказал скъпо разсейване на САЩ, както по отношение на вниманието, така и по отношение на помощта (която надхвърли 100 милиарда долара).
Ситуацията напомня годините след атентатите от 11 септември. По това време администрацията на Джордж Буш възнамеряваше също да се изправи срещу Китай, който бе нарекъл „стратегически конкурент“. Тогава злополучната американска инвазия в Ирак и блатото в Афганистан погълнаха политиците във Вашингтон.
Китай се радваше на стратегически прозорец от възможности, продължил почти две десетилетия.
И двата аргумента са погрешни.
Вярно е, че зависимостта на Русия от Китай вероятно ще нарасне, ако Путин остане на власт. Но никой не трябва да очаква китайско-руското стратегическо сътрудничество да продължи, след като Путин (вече 70-годишен) напусне сцената – сигурно през следващите две десетилетия, ако не и много по-рано.
Нещо повече, една отслабена Русия е малко вероятно да издържи дълга война, така че способността й да отвлича вниманието на САЩ може да бъде краткотрайно. И във всеки случай САЩ няма да направят същата стратегическа грешка два пъти.
Погледнато назад, администрацията на Буш сгреши поради твърде оптимистичните си допускания. Като единствената суперсила в света, Америка можеше да се справи с Ирак много бързо и след това бързо да се върне към недовършената работа по сдържането на Китай, чийто БВП тогава беше приблизително една осма от икономическото производство на Америка.
Днес, с икономиката на Китай, която е три четвърти по-голяма от американската, американските лидери вече нямат лукса да игнорират основния си съперник. Двупартийният вой на възмущение от полета на китайски шпионски балон над САЩ е доказателство за това колко съсредоточена остава американската политическа върхушка.
Ако печалбите от войната на Путин са трудни за забелязване, цената, която Китай е платил за своята позиция, е реална и значителна.
На стратегическо ниво китайско-руското партньорство нанесе непоправими щети на връзките на Китай с Европа. Преди войната Китай можеше да има реалистичен шанс да държи големите европейски държави настрана в ескалиращото си съперничество със САЩ. Но след като Русия даде първия изстрел, европейските държави разбираемо видяха Китай като съучастник в агресията на Русия.
Едновременно с това непоколебимата подкрепа на Вашингтон за Украйна отново демонстрира незаменимата й роля за мира и сигурността на Европа. Войната доближи ЕС до САЩ и отдалечи европейците от Китай.
Инвазията на Русия също подкопа позицията на Китай по отношение на Тайван. Преди избухването на войната малцина смятаха за вероятна непровокирана китайска атака срещу острова. Агресията на Путин ескалира опасенията, че същата немислима катастрофа може да сполети Тайван.
Колко реалистични са подобни тревоги, няма значение. Последвалото внимание към съдбата на Тайван беше изключително пагубно за интересите на Китай. Западняците, нетърпеливи да демонстрират своята подкрепа, повишиха международната видимост и статус на Тайван, които Китай работи неуморно, за да отрече. Дори по-лошо, перспективата за война в Тайванския проток активизира усилията на САЩ да подкрепят Тайван военно и дипломатически, като допълнително изпразни „политиката на един Китай“.
Страховете от потенциална китайска инвазия в Тайван също накараха Япония да удвои военните разходи през следващите пет години – промяна в политиката, която никой разумен китайски лидер не иска да види.
Кумулативно, промяната в позицията на Европа спрямо Китай и перспективата за война между континентален Китай и Тайван, която със сигурност ще унищожи световната търговия, инжектираха спешен и мощен импулс в „икономическото отделяне“ на Запада от Китай. Разтревожените корпоративни ръководители вече не се нуждаят от насърчение от антикитайските ястреби на Вашингтон, за да намалят зависимостта си от базираните там вериги за доставки.
Стратегическите и икономическите разходи за Китай тепърва ще се увеличават. Си няма друга алтернатива, освен да се придържа към Путин. Изоставянето му сега ще бъде възприето като непростимо предателство в Москва, като същевременно ще има незначителен ефект при закърпването на връзките с Европа. Оттеглянето на китайската подкрепа за Путин също може да ускори поражението на последния в Украйна, което би позволило на САЩ да концентрират цялото си внимание върху Китай по-рано.
Си е в капана на стратегическа дилема, оставен на милостта на събитията. Неговият предишен майсторски ход все повече прилича на губещ залог.
