Леонид Бершидски, руски журналист, Блумбърг
2022 e година, която напълно променя националната идентичност на руснаците. Войната срещу Украйна, започната от Владимир Путин, ще има необратими, незаличими последици за мястото на руската нация в света и за милиони хора, които по един или друг начин се идентифицират с Русия, нейния език и нейното културно наследство, пише в Блумбърг руският журналист Леонид Бершидски.
Първо. Украинците са главните герои на 2022 г. Но няма да говоря за тези герои. Настоящата им идентичност започна да се оформя по-рано, след първия им опит за революция в края на 2004 г. Войната почти завърши тази трансформация – процес на преминаване към собствен език и недвусмислено избиране на принадлежност към Запада и най-вече към Източна Европа. От тях зависи да изразят мощната идентичност, изкована сега в битки, в скръб, в бомбоубежища и принудително разселване.
Вместо това ще говоря за моя народ, руснаците. За много от най-ревностните патриоти на Русия, разбира се, аз дори не съм руснак поради моите еврейски корени – нещо, което често ми се съобщава в социалните медии. Все пак, като руски гражданин, който по свой избор няма друг паспорт, въпреки че отговаря на всички изисквания за израелско или германско гражданство.
За външни хора руската национална идентичност, формирана в постсъветската епоха, отдавна изглежда слаба и противоречива.
„Русия се опитва да реши дали е национална държава или амбициозна империя и докато този фундаментален въпрос не бъде разрешен, конфликти като този за Украйна ще продължат под различни форми“, прогнозира бившият шведски премиер Карл Билд два дни преди Русия да нахлуе в Украйна.
„Поне една от причините, поради които Путин влезе във война в Украйна, беше да втвърди своята версия на руската национална идентичност, така че да може да му осигури онази народна подкрепа, за която жадува“, пише Пол Гобъл, бивш експерт по Русия в Държавния департамент на САЩ, през 2016 г., две години след анексирането на Крим.
Настоящият особено смъртоносен етап от войната обаче не направи много за разрешаването на конфликтите, присъщи на руската самоидентификация. Вместо това изглежда, че е разделил руснаците – тези от нас, които се интересуват от нашата самоидентификация – на поне пет отделни групи.
Две от тях са твърдо в лагера на привържениците на войната и по този начин са свободни да говорят пред местната руска публика почти без цензура.
Първата, към която Путин изглежда принадлежи, се идентифицира с руската държава и по този начин с нейното рудиментарно имперско господство, а не с руския етнос. В реч през март той призна, че е етнически руснак, но продължи, като каза, че историите за военен героизъм го карат да се чувства част от всички многобройни етноси на Русия:
„Аз съм лаки, дагестанец, чеченец, ингуш, руснак, татарин, евреин, мордвин и осетинец – списъкът може да продължи.”
Етатистката традиция, която издържа през царските, съветските и постсъветските времена, не е базирана на кръв. Това е традиция на величие чрез служене на божествен или почти божествен трон и много от служителите и пропагандистите на Путин, които не са етнически руснаци, се придържат към нея. Философът Александър Дугин, който загуби дъщеря си при терористична атака тази година, е заел много от своите някога маргинализирани идеологически постулати на пропагандната машина на Кремъл. Въпреки че изглеждат вкоренени в руския национализъм, те са имперски и етатистки по природа и следователно лесно се адаптират към нуждите на Путин.
„Истинското националистическо движение“, за което Гобъл пише, обаче придоби нова известност. Представено от „герои“ като ранния подстрекател на войната в Украйна Игор Гиркин (Стрелков) и множество все по-популярни провоенни администратори на Telegram, това движение поставя руския етнос на фокус и отхвърля голяма част от руския държавен и проправителствен елит като прекалено космополитен неруски. Министърът на отбраната Сергей Шойгу, етнически тувинец, е най-презряната изкупителна жертва. Подкрепени от голяма част от общността на доброволците, които помагат за снабдяването на руските нахлуващи сили и от много от войниците на фронтовата линия, националистите все още имат малко политическо влияние. Те също са свикнали да бъдат „шунтирани“ настрани. И все пак, докато войната продължава и държавата се разкрива като все по-декадентска и слаба, техните перспективи и позиция сред населението могат само да се подобрят.
И за двете групи войната в Украйна е естествена, неизбежна и в крайна сметка може да бъде спечелена. Украинците може да са етнически и културно близки до руснаците, но въпреки това са врагове. За етатистите – като противници на имперския проект. За етнонационалистите – като юноши-предатели (вж. Тарас Булба на Николай Гогол). Провоенните руснаци не са измъчвани от вътрешни противоречия и гузна съвест. Това може да се случи само, ако войната бъде решително загубена.
Останалите три руски „племена“ съзнателно или интуитивно се противопоставят на нашествието – и следователно са потиснати в Русия или изтласкани от страната.
Само една група сред тях, най-малката, показва морална яснота. Състои се от антивоенни активисти, които се идентифицират достатъчно силно с бъдеща, по-добра Русия, за да останат, да се борят и почти неизбежно да отидат в затвора. Това са хора като Алексей Навални, вкаран в затвора с непрекъснато нарастващ срок от януари 2021 г. Гласът му се чува, доколкото е в състояние зад решетките, и осъжда инвазията. Другият е Иля Яшин, изпратен в затворнически лагер за осем години за „разпространение на фалшификати за руската армия“.
„Когато започнаха военните действия“, казва Яшин пред съда в последната си дума, „не се усъмних нито за секунда какво трябва да направя. Боли ме физически, че толкова много хора загинаха в тази война, толкова много съдби бяха осакатени. Кълна се, че не съжалявам за нищо. Можех да избягам, можех да мълча. Но направих каквото трябваше. По-добре да прекараш 10 години зад решетките, отколкото да изгориш мълчаливо от срам за това, което се прави от твое име.”
Този вид сила на духа, разбира се, е рядкост. Много от съюзниците на Яшин и Навални – един милион хора с подобно мислене – се присъединиха към най-голямата (поне от 90-те години насам) руска емигрантска вълна.
Милиони други останаха в Русия, предпочитайки един вид „вътрешна емиграция“, опит да се сведе до минимум взаимодействието с една все по-агресивна и търсеща лоялност държава. Всички те са принудени да примирят своята „рускост“ – езика, културата си, представата си за себе си – с руската политика, която ги отвращава.
Това ги прави конфликтна, измъчена група, страдаща от това, което преподавателят от Амстердамския университет Анна Фенко нарича „дифузна идентичност“. Според Фенко тя „възниква в човек, който не е в състояние да интегрира противоречиви аспекти на своята личност и буквално не разбира кой е. Това е състояние, при което действията, решенията и възгледите на човек се определят не от стабилни представи за себе си, а от външни случайни обстоятелства. Човек се „освобождава“, пада, не може да намери себе си и своята група.“
Като знак за такова изместване някои антивоенни руснаци дори приеха ново знаме – бяло със синя ивица през средата, като истинското руско знаме, но без „кървавата“ червена ивица. Това е знаме, твърде безвкусно и лишено от традиции, за да бъде възприето някога, но такова, което украси много проукраински демонстрации в Европа.
Те могат да бъдат разделен на две отделни групи:
Тези, които чакат да бъдат спасени;
И тези, които са решили да продължат напред.
Първата група включва повечето останали и значителен брой напуснали. Те съществуват и помагат за формирането на ориентиран към Русия информационен балон, независимо дали са в Москва, Рига, Тбилиси или Берлин. От вътрешността на този балон — антипутински, антивоенен, но все още базиран до голяма степен на имперска самонадеяност или ясно изразено московско чувство за право и превъзходство — заобикалящата реалност изглежда неясна и преди всичко временна.
По-рано този месец латвийските власти отнеха лиценза за излъчване на базирания в Рига емигрантски руски телевизионен канал TVRain за отказ да слага субтитри на предаванията си в Латвия и за чести „лапсуси“ на водещите, които на латвийците показваха симпатично отношение към руските войски, воюващи в Украйна. Голяма част от емигрантската общност се надигна, обвинявайки латвийското правителство в „русофобия“, докато пропагандата на Путин се подиграваше на TVRain като предатели, които не са добре дошли никъде. Това е нещо типично. Не смятат да се обвържат с местните. Те чакат в компанията на много рускоговорящи неясно какво – може би смъртта на Путин, може би военната капитулация на Русия – за да могат да се върнат към относително комфортния си живот преди войната в големите градове на Русия. Тяхната самоидентификация е с тези прекъснати и изоставени животи, с Русия, която престана да съществува, когато инвазията започна.
Моето семейство принадлежи към последната група – тази, която реши да не живее в неопределеност. Не че не вярваме в по-добро бъдеще за Русия – просто сме твърде страхливи, за да следваме стъпките на Навални и Яшин и не сме сигурни как можем да помогнем за приближаването на това бъдеще. Така че просто решихме, че животът е твърде кратък за чакане и направихме компромис.
Преместихме се в Германия, когато войната в Украйна започна през 2014 г. с намерението да се установим в Европа в момент, когато страната ни избра да не бъде европейска. Инвестирахме в изучаването на езика, в нов дом, в неруско образование за децата. Възприехме умишлено скромна позиция, като решихме да не критикуваме местните начини на живот, а вместо това да приемем, че имат смисъл. С други думи, смесихме се с тълпата и се присъединихме към местните жители – докато все още се идентифицираме като руснаци. Да се правим на някой друг беше неприлично, така че продължихме да говорим руски вкъщи, да четем и слушаме на руски поне толкова, колкото на немски и английски.
Това, което се промени за нас през тази година, беше изтощителният натиск на споделената отговорност за войната. Бреме, от което не можахме да се отърсим поради нашата запазена самоидентификация. Можехме да се справим с това – не много добре, трябва да призная – благодарение на смирението, което трябваше да практикуваме осем години, отношение, което не е естествено за един руснак.
Още през юни, попитан какво мисли за хората, които се срамуват, че са руснаци, Путин каза следното:
Знаете, че се срамуват тези, които не свързват съдбата си, живота си, бъдещето на децата си с нашата страна. Те не просто се срамуват – те не искат да имат проблеми в онези части на света, където искат да живеят и където искат да бъдат отглеждани децата им.
Вече не се изненадвам, когато Путин говори по темата толкова грандиозно. И все пак с тази забележка той успя да охарактеризира погрешно и трите антивоенни групи. Героите Навални и Яшин са отказали да емигрират и плащат голяма лична цена. Онези, които живеят в техния квази-руски балон и чакат божествено действие, не изпитват нищо общо със страните, които са ги приютили. А хора като нас знаят, че няма да понесем никакви последствия, дори ако открито подкрепим войната на Путин: някои от нашите съседи го правят, какво от това?
Чувството за срам обаче е реално и в края на 2022 г. то е част от нашата самоидентификация. Една руска победа не може да го изтрие и руско поражение не може да го влоши. Ние не се срамуваме от това кои сме, а от това в какво се е превърнала страната ни. Някои от нас дори са наясно с ролята, която изиграхме лично за това. Ако Русия някога бъде възстановена – по необходимост, от всичките пет „племена“, които тази година очерта рязко – този срам ще укрепи хоросана, който ще държи новата държава заедно.
