- Егор Гайдар: „Надпреварата на Русия за място в цивилизования свят напомня преследването на Ахил на костенурката“.
- Безмилостните усилия на Владимир Путин да възстанови Велика Русия чрез груба сила изглежда попадат в модела на Гайдар.
- Има модел в историята на Русия и той може да настигне Владимир Путин.
- С малък опит в демокрацията руснаците традиционно се задоволяват да поверят управлението си на силен „хазяин“ или господар, стига той да осигурява стабилност и да изглежда, че знае какво прави. Но ако този договор е нарушен, следва безмилостен руски бунт.
Руските управници, независимо дали при царете и след това при комисарите, обичайно вземат огромни жертви от своя народ, за да постигнат силата, империята и уважението, които смятат, че се полагат на Русия. Независимо дали това е заради огромното пространство, природно богатство, култура, идеология или въз основа на силата, само за да установят в един момент, че по пътя са загубили изтощената си, очукана държава, пише Серж Шмеман, писател и член на редакционната колегия на The New York Times. Автор е на книгата “Echoes of a Native Land: Two Centuries of a Russian Village”.
Егор Гайдар, вундеркиндът, оформил първите посткомунистически реформи в Русия, размишлява върху този цикличен модел в статия във вестник Известия през 1994 г., чудейки се – както мнозина в Русия и на Запад по това време – дали моделът ще се повтаря след разпадането на Съветския съюз.
„Надпреварата на Русия за място в цивилизования свят напомня преследването на Ахил на костенурката“, пише Гайдар. „Чрез свръхчовешки усилия Русия ще успее да настигне, особено във военните технологии. И все пак светът незабелязано, но стабилно ще продължи напред и отново след позорни и криволичещи неуспехи страната ще се прегрупира за скок и да направи ново клатушкане и всичко ще да се повтори.”
Близо 30 години по-късно безмилостните усилия на Владимир Путин да възстанови Велика Русия чрез груба сила, включително разкъсване на Украйна с шокираща жестокост и отслабване на собствената си страна за десетилетия напред, изглежда попадат в модела на Гайдар.
Това, което Путин възнамеряваше да бъде бърз марш към Киев за установяване на колаборационистки режим, се превърна в неудобно и скъпоструващо бездействие, като Русия все повече е принудена да отстъпва, както направи наскоро, когато обяви отстъпление от Херсон.
Друг е въпросът дали руснаците са достигнали точката на пречупване.
Значителният репресивен апарат на Кремъл е въоръжен от началото на инвазията, смазвайки всяка опозиция срещу войната в Украйна. Дори наричането на войната по друг начин освен „специална военна операция“ може да бъде престъпление. И най-силната теза на Путин, че „загубата“ на Украйна представлява унизително понижаване на статута на Русия като суперсила, все още отеква сред хората, израснали със своя съветски произход, в който империята имаше по-голямо значение от национализма.
И все пак, независимо дали руснаците наистина приемат променящите се оправдания на Путин за войната, става ясно, че има граници на това, което те са готови да платят за неговите реваншистки мечти. Десетки хиляди руски мъже се втурнаха към границите, след като Путин обяви масова мобилизация, присъединявайки се към стотиците хиляди от най-добрите и най-умните, които са избягали от началото на войната. Междувременно прокремълски ястреби започнаха открито да критикуват некомпетентността на руските военни командири и огромните жертви, които Русия понася.
Преди обявяването на скорошната мобилизация, последвано от обявяването на военно положение в окупираните от Русия райони на Украйна, около 30 процента от руснаците, които бяха помолени от прокремълски социолог да опишат преобладаващото настроение на хората около тях, казаха, че те са разтревожени. След постановлението този брой е нараснал до 69 процента. Измерването на безпокойството е един от начините, по който анкетьорите следят националния пулс, когато изразяват загриженост, че „специалната военна операция“ носи сериозен риск.
Следенето на националните настроения е критично и за Кремъл, въпреки че определено ниво на безпокойство е в негов интерес. Голяма част от насаждането на страх от Путин е насочено по-малко към опитите да сплаши Украйна или Запада, отколкото руснаците, за да ги държи на своя страна. Приказките за неонацистите, НАТО пред портите или декадентски Запад, който се нахвърля в смъртната си агония, заедно с намека за потенциален ядрен Армагедон, всичко това предизвиква дълбоко вкоренени национални страхове сред руснаците, наследени от Втората световна война и Студена война. Но тъй като инвазията се проточи, Путин трябваше да извика “Вълк!” все по-рязко, за да ги изплаши.
В последното изказване на Путин пред контролирания от Кремъл дискусионен клуб Валдай, на 27 октомври, лъжливостта на един „агресивен, космополитен, неоколониален“ Запад, умножаващ половете, беше доминиращата тема, като Украйна беше цитирана само като пример за злото, на което е способен Западът.
Но дори пред тази кротка публика модераторът внесе нотка на безпокойство и съмнение относно войната.
„Владимир Владимирович, вашето решение да започнете специална военна операция през февруари беше, разбира се, голяма изненада за всички, включително за мнозинството руски граждани“, каза Фьодор Лукянов, уважаван външнополитически анализатор. „Вие многократно сте обяснявали логиката и причините, знаем, но все пак това са решения от такъв мащаб, които вероятно не се вземат без специален натиск. Какво се случи преди това решение?“
Путин даде шаблонния си отговор за необходимостта от защита на руснаците в Донбас, но Лукянов продължи:
„Имате ли чувството, което, честно казано, има в обществото, че врагът е бил подценен?“
Отговорът на Путин, разбира се, беше отрицателен. Той инстинктивно знае, че диктатура като неговата се основава отчасти на страха, но също и на способността му да проектира образ на сила, компетентност и сигурност. С малък опит в демокрацията, руснаците традиционно се задоволяват да поверят управлението си на силен „хазяин“ или господар, стига той да осигурява стабилност и да изглежда, че знае какво прави. Но ако този договор е нарушен, както най-великият руски поет, Александър Пушкин, предупреждава в цитат, който всеки в Русия знае наизуст:
„Бог да ни пази да не видим руски бунт, безсмислен и безмилостен“.
Путин осъзнава тази опасност. Той често описва „цветните революции“ в Украйна, които на два пъти изгониха подкрепяния от Русия президент, през 2004 г. и 2014 г., като катастрофални събития – подклаждани, разбира се, от хитрия Запад. Той знае, че трябва да увери населението си, че всичко върви по план, че западните санкции не причиняват никаква вреда, че Русия ще възвърне своето величие.
Да направим Русия велика отново е тема, която Путин разработва в продължение на много години, от оплакване на разпадането на Съветския съюз като „истинска трагедия“ до изливане на поглъщащото му негодувание от „така наречения Запад“ – по същество Съединените щати – за това, че не приема Русия като равна глобалната сила.
Путин щедро използва своето пренаписване на руската история и култура – както направи отново в речта за Валдай, цитирайки, между другото, Солженицин и Достоевски – за да претендира за духовно превъзходство над Запада, който той вижда като упадъчен и разлагащ се. Няма значение, че и двамата писатели са били репресирани от държавата, съветската и царската, и че Русия е широко възприемана като клептокрация.
Голяма част от критиките на Путин към Запада се споделят, разбира се, от Запада. И все пак Путин подхожда не от информиран анализ, а през съветската призма, която дълбоко изкриви Запада и проектира върху него всички автократични и репресивни машинации на Кремъл.
В това уравнение няма мека сила, няма преценка на причините, поради които Украйна може да бъде по-привлечена от Европа, отколкото от Русия, а има само сфери на контрол, разпределени според правилата за завоевание и контрол, които Западът отхвърли след Втората световна война. Копнежите на украинците нямат значение. Мисията на Русия — на Путин — е да върне на Русия това, което й принадлежи по правото на властта.
Що се отнася до въпроса на Лукянов, става очевидно, че Путин, все по-изолиран по време на пандемията от ковид, е бил накаран да вярва от своите подлизурски лейтенанти, че бърза инвазия незабавно ще свали правителството в Киев и ще върне Украйна обратно в стадото и че Западът няма да направи нищо по въпроса.
Презумпциите бързо се оказаха катастрофално погрешни. Но диктаторите, които държат неоспорима власт толкова дълго, колкото Путин, не са склонни да признаят, че понякога грешат.
Следвайки модела, очертан от Гайдар, Путин реагира на неуспехите във войната в Украйна с това, че поиска още повече жертви от руснаците за все по-жестока война. Но както откриха неговите предшественици, за тяхно съжаление, търпението на народа не е безгранично.
