На Шанз-Елизе има безброй символи на парижкия блясък, но малцина знаят, че зад една от най-впечатляващите фасади на булеварда съществува свят, останал почти недокоснат от времето. Там не се влиза с влияние, богатство или публична известност, пише Фигаро. Вратите се отварят само за онези, които вече принадлежат към една особена общност – общество, което самите му членове с усмивка наричат „бандата на Паива“.
Клубът „Пътешествениците“ не е просто частен клуб. Той е институция, наследила английската традиция на джентълменските клубове, но пречупена през парижката култура на изисканост, космополитизъм и дискретност.
В неговите салони могат да седнат един до друг принц, дипломат, банкер, писател, адвокат или предприемач, без никой да демонстрира превъзходство. Защото тук най-важното правило е не общественото положение, а принадлежността към една култура на доверие, уважение и ненатрапчиво чувство за хумор.
Клуб, който никога не е бил просто клуб
Френските частни клубове възникват значително по-късно от английските. Историците обясняват това с ролята, която векове наред изпълнява дворът във Версай. Именно кралският двор е естественото място за срещи на елита и не оставя пространство за развитието на независими обществени клубове.
Едва след Реставрацията във Франция започват да се появяват първите „кръгове“ – дума, предпочетена пред английското „клуб“. Причината е не само езикова. След Френската революция всяка организирана общност буди подозрение заради асоциациите с Якобинския клуб. Затова във Франция се налага по-неутралното понятие cercle – кръг.
„Пътешествениците“ постепенно се превръща в най-международния от всички парижки кръгове. Самото му име изразява философията му – място за хора, които пътуват, опознават света и мислят отвъд националните граници.
„Тук се говорят всякакви глупости“ – духът на едно необикновено общество
Всеки клуб има свой характер. Ако човек попита членовете на „Пътешествениците“ какъв е техният, ще получи изненадващи отговори.
„Глупав.“
„Мошенически.“
„Палав.“
„Най-малко френският от всички парижки клубове.“
Тези самоиронични определения всъщност разкриват най-ценното качество на общността – липсата на показност. В клуба няма място за официална помпозност. Напротив – ценят се интелигентният хумор, способността да се смееш на себе си и свободата разговорите да преминават от сериозна дипломация към безкрайно забавни истории.
Не липсват дипломати, представители на разузнавателните среди и хора от висшата администрация. Но геополитиката никога не доминира по време на вечерите. Истинската атмосфера се създава от лекотата, с която хора с огромна обществена тежест оставят титлите пред входа.
Клубът остава отворен до късно през нощта. Тези, страдащи от безсъние, любителите на пурите, играчите на бридж и табла, хората, които просто не искат вечерта да свършва – всички намират убежище на това място. Понякога изгревът заварва последните компании около масите след цяла нощ игра и разговори.
Отел „Дьо ла Паива“ – дворецът на една легендарна жена
Историята на „Пътешествениците“ не може да бъде разказана без историята на неговия дом – великолепния Отел „Дьо ла Паива“, една от архитектурните перли на Шанз-Елизе.
Сградата е завършена през 1867 година по поръчка на Ла Паива – една от най-загадъчните и обсъждани личности на Второто френско царство.
Родена в Полша при скромни обстоятелства, тя става куртизанка, а после успява да се превърне в графиня и една от най-влиятелните жени на своята епоха. Нейният парижки дворец е символ на разкош, какъвто малцина могат да си представят.
Легендата разказва, че банята ѝ е разполагала с три отделни крана – за вода, магарешко мляко и шампанско. Днес същото помещение е превърнато в интимна трапезария, а огромната мраморна вана е покрита със специална конструкция, превръщайки се в част от интериора.
Още приживе Ла Паива разделя обществото. Александър Дюма-син я споменава с язвителна ирония, а братята Гонкур наричат имението ѝ с една от най-скандалните метафори в историята на френската литература. Но независимо от оценките, архитектурното великолепие на дома ѝ остава безспорно.
От 1923 година „Пътешествениците“ става собственик на сградата, превръщайки я в една от най-запазените аристократични резиденции в Париж.
Единствената жена, която царува тук (и чийто дух сякаш витае във всяка стая), е Ла Паива. Съпруги или приятелки могат да бъдат поканени само на вечеря или обяд.
Международен елит, който не демонстрира елитарност
Днес клубът има около 750 членове, повече от половината от които са чужденци, представляващи десетки националности.
Сред фамилиите, които през поколенията присъстват в „Пътешествениците“, се открояват Орлеанската династия, Ротшилд и Сингър.
Членове са били президентът на Франция Валери Жискар д’Естен, банкерът Давид дьо Ротшилд, писателите Филип Лабро и Морис Дрюон.
И все пак демонстрацията на обществено положение тук се счита за лош вкус.
Деловите разговори официално не се насърчават, защото според старата клубна етика обсъждането на бизнес на масата изглежда прекалено практично и следователно – недостатъчно елегантно.
Приемът прилича повече на посвещение, отколкото на кандидатстване
Да станеш член на „Пътешествениците“ изисква много повече от желание.
Необходими са двама поръчители, интервю пред специална комисия и тайно гласуване. Достатъчна е една единствена отрицателна бюлетина, за да приключи процедурата.
Имената на кандидатите се поставят в специален регистър в клуба, а поръчителите буквално водят кампания сред останалите членове.
Самите членове признават, че често се гласува повече за човека, който препоръчва кандидата, отколкото за самия кандидат.
Така доверието се превръща в най-важния капитал на общността.
Етикетът като начин на живот
Дрескодът остава безкомпромисен.
Вратовръзката е задължителна, а дънките и спортните обувки са допустими единствено при специални изключения през почивните дни.
Особено място заема клубната вратовръзка, чиито цветове възпроизвеждат цветовете на династията Романови. Причината е необичайна – руският император Николай II, който е бил член на клуба, разрешава използването на императорските цветове като официален символ на „Пътешествениците“.
Френската кухня като част от културното наследство
Кулинарията никога не е просто хранене.
Менюто следва класическата френска гастрономическа традиция – яребица, морски език, телешки дроб, богати сосове и майсторски приготвени ястия с яйца.
Всяка сряда се организират тематични вечери, посветени на различни региони и национални кухни.
Избата е сред най-добре заредените в Париж, а членовете могат да съхраняват собствените си колекции от вина.
Тук гастрономията остава продължение на разговора, а не негова цел.
Малките ритуали, които превръщат традицията в жива памет
След официалното приемане всеки нов член чува думите:
„Добре дошъл у дома.“
След това следва необичаен ритуал.
Новоприетите докосват гърдите на мраморния барелеф на богинята Амфитрита, защото според клубната легенда това носи късмет в игрите. По-срамежливите, както с усмивка признават самите членове, предпочитат да докоснат само бедрото на богинята.
Дори дребните правила пазят британското влияние. Ръкостискането например се допуска само при първата среща. След това поздравът е кратък, естествен и лишен от излишна церемониалност.
Култура, спорт и приятелство вместо показност
Животът в „Пътешествениците“ далеч не се изчерпва с вечерите.
Клубът организира литературни срещи, гастрономически експедиции, ски състезания, голф турнири, билярдни шампионати, стрелкови прояви, ветроходни регати и пътешествия из Европа и Северна Африка.
Особено популярни остават ежегодните ловни пътувания до Шотландия, Великобритания, Унгария и Мароко.
„Пътешествениците“ поддържа връзки с близо седемдесет сродни клуба по света – от легендарните лондонски Boodle’s, Brooks’s и Buck’s до престижни клубове в Рим, Мадрид, Лисабон, Брюксел и Ню Йорк. Така той е част от една международна мрежа, в която традициите на европейското клубно общество продължават да живеят.
Защо подобни места продължават да съществуват?
В епоха, в която почти всичко е публично, а социалните мрежи превръщат ежедневието в непрекъснат спектакъл, подобни клубове изглеждат като остатък от друг свят.
Но може би именно затова продължават да бъдат привлекателни.
Те не продават лукс. Не организират шумни събития. Не търсят публичност. Предлагат нещо далеч по-рядко срещано – пространство за доверие, разговор, култура и приемственост между поколенията.
Зад великолепната фасада на О.тел „Дьо ла Паива“ не се крие музей на миналото, а жива традиция. Там времето тече по-бавно, етикетът не е театър, а естествено поведение. Принадлежността се измерва не с титли или богатство, а със способността да бъдеш част от общност, която вече повече от век пази една почти изчезнала европейска култура на общуване.
